– Никак не ми е трудно да си те представя така, както се описа, Гели Девъроу. Но въпреки това искам да ми разкажеш.

– По времето, когато се преместих да живея тук, "Флагстоун" беше почнала да запада, но двамата с Джак я посещавахме много често. Най-вече в петък вечер, когато свиреха местните оркестри. Понякога успявах да го навия да дойдем и в събота, когато пристигаха по-големи групи. Баща ми имаше богата колекция от плочи на старите банди – Дъ Дорсез, Глен Милър, Арти Шоу – бях израснала с този вид музика. Джак много не го беше грижа, казваше, че била трудна за танцуване, но онова, което всъщност не харесваше, бе, че когато големите групи свиреха, той трябваше да се превръща в напълно друг човек. Джак, никога не носеше вратовръзки, само от време на време си слагаше от онези тъничките, а повечето хора, които присъстваха на концертите, пристигаха официално облечени. Но понякога се съгласяваше да ме доведе. В тези случаи цяла вечер не спираше да мърмори, че човек не може да танцува нормални танци на тази, както той я наричаше, "гринговска" музика.

 Карлайл се облегна на стената на "Флагстоун" и се засмя, представяйки си Джак и израза, който трябва да се беше появявал на лицето му, когато някой оркестър засвиреше "Звезден прах".

Гели се беше отнесла, говореше бързо, говореше колкото на Карлайл, толкова и на ветровете и той я остави да продължи.

– Спомням си как вдигаха тези големи кепенци, колко красиво изглеждаше езерото на лунна светлина. На тавана имаше движещи се светлини, които подскачаха по пода и по танцьорите, а в съботните вечери групите пееха все стари песни.

Групите в събота вечер имаха невероятни имена, като "Възбудените приятели на Глен Бойър". Много лошо, нали?

Тя се усмихваше широко и изглеждаше почти красива, изправена насреща му, унесена в спомени, отваряща стари врати, през които бе имала нужда да премине отново.

– Към средата на шейсетте нещата се променяха бързо. За да продължи да съществува, залата започна да наема предимно рок групи. По някаква причина обаче тя въпреки това замря. "Флагстоун" затвори врати през хиляда деветстотин шейсет и шеста. Организираха голямо прощално парти и много от музикантите, които през годините бяха гостували тук, дойдоха отново, за да свирят за последен път. Мнозина дойдоха чак от Флорида и Калифорния заради тази единствена вечер. Бях само на двайсет и пет и не бях родом оттук, но бях прекарала много вечери в това старо място.

Спомням си, че накрая изсвириха "За старата любов" и всички заплакахме, с изключение на Джак, който се беше надявал, че ще завършат с "Розата от Сан Антонио". Беше пиян и не спираше да скандира, настоявайки да чуе любимата си песен: "Още веднъж "Рооооозата от Сааааан Ааааантоооониоооо"! Музикантите, които свиреха през въпросната вечер, вероятно никога в живота си не бяха изпълнявали "Розата от Сан Антонио", но Джак продължаваше да вика дори и след като оркестърът напусна сцената.

Гели замълча за момент, спомняйки си как след концерта, когато двамата с Джак си бяха тръгнали от "Флагстоун", тя се бе разсъблякла в пикапа, беше се наместила в скута на мъжа си и бе хванала волана, докато ръцете му се плъзгаха по голото ѝ тяло, а двамата подскачаха и се клатушкаха напред-назад по пътищата на Йеркс Каунти, поели към мястото, което наричаха свой дом.

Тя стана сериозна за момент.

– Тогава го обичах, Карлайл, наистина го обичах. Той беше мечтата на всяко момиче, предполагам.

– Сигурен съм, че е било така. От всичко, което ми разказа, мога да разбера защо.

– Но после го намразих, а това не е правилно.

Очите на Гели се насълзиха, може би от вятъра, а може би – от спомените. Тя се облягаше на тях, влизаше в тях, чуваше как големият оркестър свири отново "Ранна есен", виждаше бягащите светлини по пода, връщаше си усещането да бъдеш млада жена, когато необятното небе е с формата на рамо на каубой – не, на комбинация от каубой и пират, – да гледаш през отворените прозорци, когато той те разпалва, да наблюдаваш как лунната светлина над топлата вода поляга в скута на езерото, да си мислиш, че това никога няма да се промени.

Карлайл ѝ се усмихна.

– По някое време ще те заведа на танци. Ще ти хареса ли?

Разчистиха от обяда и Карлайл свари кафе. Поприказваха още малко, усмихвайки се един на друг през масата от груби дъски. Той си мислеше, че Гели Девъроу е дяволски прекрасна жена. Напълни ѝ чиния с печено пуешко за вкъщи и двамата се спряха на верандата за минута-две, оглеждайки огромното пространство, в което живееха. Гели бе престанала да възприема Карлайл като възможност, сега за нея той беше човек, добър човек. Каквито и да бяха слабите му места, той беше силен там, където трябваше да бъде, доколкото можеше да каже тя. Една част от нея искаше да остане при него за през нощта, по-скоро за да му прави компания, отколкото поради други причини, но по някакъв начин това ѝ изглеждаше неправилно. Не още. Освен това не беше готова да бъде отблъсната, а и не бе сигурна какво изпитва към нея Карлайл.

Тя се повдигна на пръсти, сложи ръка на страната му и леко го целуна.

– Лека нощ, Карлайл. Благодаря ти за празника, беше наистина мило. Благодаря ти и за това, че дойде с мен до "Флагстоун". Чувствам се добре, че го направих, че си спомних по-добрите дни с Джак, че отношението ми към него и към съвместния ни живот вече е по-добро. Искам да се прибера у дома и да поразмишлявам още върху това. Мисля, че просто ще се концентрирам върху спомените за ранния Джак и ще се опитам да забравя другия, с който съм живяла през всичките тези години.

Карлайл докосна косата ѝ, наведе се и я целуна, после се изправи и каза:

– Лека нощ, Гели. Карай внимателно.

Тя понечи да тръгне, но се спря и хвана крайчеца на ризата му.

– Карлайл Макмилън, харесва ми да съм около теб, хареса ми целувката ти. Един ден, когато напълно се съвзема, може да ти предложа да се опознаем малко по-добре. Надявам се, че няма да се обидиш, ако го направя.

– Гели, не мисля, че можеш да кажеш нещо, с което да ме засегнеш. Сега си вземай пуйката и изчезвай, докато АЗ не съм предложил онова, за което си мисля, че намекваш.

Тя включи двигателя на пикапа си и се спусна бавно по алеята. Карлайл я видя да завива към тъмното шосе и задните фарове на колата ѝ се отдалечиха на север, покрай мястото, където се предполагаше, че живеят Сиаула и Стража. Когато изчезна от погледа му, той извърна очи на северозапад, после погледна отново натам. Влезе в къщата и взе бинокъла си. Фокусира. На плоския връх на Хълма на вълка гореше огън.

Съботата, последвала Деня на благодарността, беше така необичайно топла, че подведе хората да си мислят, че зимата ще бъде лека, точно преди ветровете да се прегрупират и да ги цапардосат по главите. Карлайл имаше идеи за къщата си и затова отиде до Литъл Сал, поразрови из пясъчните наноси за плавей. Усети мириса на огъня, запален от Сузана Бентийн, преди да забележи нея самата.

Реката се стесняваше в този участък, а от двете и страни се издигаха ниски склонове. Сузана седеше под една скална козирка, пред нея гореше малък огън, а погледът ѝ бе отправен към реката. Карлайл понечи да се оттегли, но промени намерението си и остана неподвижен на мястото си. Изглежда, Сузана се концентрираше върху нещо и той не искаше да я притеснява. И ако трябваше да бъде абсолютно откровен, не беше сигурен дали иска да бъде насаме с нея. Женското присъствие обикновено не го смущаваше, но нещо точно в тази жена нарушаваше вътрешното му равновесие, а образът на голото ѝ тяло, танцуващо по дървения под във всекидневната му, продължаваше да го преследва.

Убеждавайки я да извърши своя специален ритуал по благославянето на къщата, индианецът бе дарил Строителя с по-богато космическо възприятие на света около него, отколкото Карлайл заслужаваше. Той поне така виждаше нещата. Едно напълно зряло съзнание, предполагаше Карлайл, би се занимавало с доброто, което Сузана и индианецът бяха сторили за къщата му и за него самия. Но той я беше пожелал и бе преследван от видението на извиващото се във вихъра женско тяло, от образи, подсилвани и изострени от ехото, което още се носеше из тъмните ъгли на къщата, която бе построил. Биенето на барабана и тропането на босите ѝ нозе по грубите дъски живееха свой собствен живот.