Сузана Бентийн обаче не беше от онзи тип жени, на които просто можеш да позвъниш и да ги поканиш на среща. Тя не изглеждаше нито достъпна, нито недостъпна. Тези категоризации не се отнасяха до нея.

Също така, подозираше Карлайл, тя и индианецът бяха здраво свързани един с друг по някакъв особено могъщ начин, действаха на ниво, което вероятно бе отвъд разбиранията му. Дали Сузана беше любовница на индианеца – това той не можеше да каже. Но Карлайл харесваше и уважаваше и двамата и не желаеше да се меси дори да знаеше как.

Докато обмисляше варианта да се придвижи нагоре по течението на реката и да остави жената насаме, тя извърна глава към него. За момент просто го гледаше, после се усмихна и му извика:

– Здравей, Карлайл. – Прозвуча така, сякаш го бе очаквала.

Приближи към нея.

– Извинявай, ако съм нарушил спокойствието ти, нямах подобни намерения.

– Не ме притесняваш. Ела, седни до мен. Не са ни останали много хубави дни като днешния.

За пръв път я виждаше облечена в нещо по-различно от дълга до земята рокля. Беше с бежов пуловер, топло тъмнозелено яке, стари, плътно прилепващи към тялото ѝ джинси и туристически обувки. Червеникавокестенявата ѝ коса бе сплетена и плитката висеше на гърба ѝ, стигайки почти до кръста.

– Как е къщата? – попита Сузана.

– Добре, наистина чудесно. Дойдох тук, за да потърся специално парче плавей, което да превърна в парапет на вътрешното стълбище.

–  На километър и нещо нагоре реката прави завой. В дълбокото се събират доста дървета и клони, които остават, щом водата се оттегли. Ходил ли си дотам?

– Не, но ще погледна. Благодаря ти.

– Откъде си, Карлайл? Забелязах, че номерът на пикапа ти е калифорнийски.

– Израснал съм в Мендосино, но през последните петнайсет години съм живял по крайбрежието.

– Веднъж съм била там, в Мендосино. – Тя проследи с поглед отплуващите надолу последни есенни листа, сгърчени и кафяви.

– Кога?

Сузана Бентийн присви устни и погледна замислено нагоре.

– Преди шест години. Бях чувала, че е приятно градче, затова спрях там на връщане от Сиатъл.

– От Сиатъл ли си?

Тя изви глава и го погледна.

– Не, аз съм отвсякъде, предполагам.

Реката клокочеше, докато се опитваше да избута хълмовете встрани. Един самотен ястреб се стрелна високо на запад. Лек ветрец разчупи водната повърхност.

– Значи си пътувала много?

– Да, много – отвърна Сузана. – Майка ми почина, когато бях на четири години. Баща ми бе от онези странстващи учени, антрополог, обикалящ света и живеещ от договори и разни фондове. Пътувах заедно с него. – Тя потопи върха на една пръчка във водата и се загледа разсеяно в образувалите се водни спирали, замислена за момент за своето детство.

Една част от скалата опираше в бедрото на Карлайл и му убиваше, затова той леко се отмести. Сузана хвърли пръчката във водата и течението я отнесе.

– Детството ми беше странно и забележително. Как реши да дойдеш в Йеркс Каунти, Карлайл?

– Просто се озовах тук, докато бягах от лудостта на съвременния свят. Стори ми се тихо и гостоприемно и реших да остана и да построя нещо стойностно за разнообразие.

– Къщата ти ми изглежда страхотна. Мъжът, когото наричаш Флейтиста, ми разказа за работата ти още преди да съм имала възможност да я видя.

– Благодаря. Оценявам, че двамата дойдохте да я благословите.

Тя му се усмихна.

– Как ти се стори церемонията ми? Беше свободна интерпретация на езически ритуал, който веднъж наблюдавах в изпълнение на шамана на едно племе в Източна Африка. Статуетката на богинята Веста бе моя идея.

Как би могъл да отговори на подобен въпрос? Нима би могъл да ѝ признае какви чувства и копнежи бяха събудили у него биенето на барабана и видът на тялото ѝ? Измъкна се като страхливец.

– Ами беше по-различно от всичко, което някога бях виждал.

Сузана Бентийн леко се усмихна.

– Да, сигурна съм, че е така. Но какво почувства?

Моментът на истината. Стомахът му сякаш се сви на топка и подскочи. Той въздъхна, впери поглед в реката, избягна погледа на Сузана.

– Честно казано, това бе най-еротичното нещо, което някога съм виждал или съм си представял, че може да съществува. Това е най-директният отговор, който мога да ти дам. – Почувства се по-добре, след като ѝ го каза, и се обърна да я погледне.

Зелените ѝ очи го гледаха спокойно.

– Не това беше идеята, но мисля, че разбирам. – Тя примигна. – Ако трябва да съм откровена, аз самата изпитах подобни вълнения някъде по средата на ритуала, макар да нямаше нищо такова, когато започвах. Годините, прекарани в пътувания с баща ми, времето на живот сред древни култури са ме научили да приемам за нормална голотата, моята и на другите хора. Понякога забравям за това и я имам за даденост. Но признавам, че когато забелязах как ме гледаш, видях неща отвъд ритуала, точно както и ти. Предполагам, че мъжете и жените не могат да го избягнат. Някакъв напор на гените, нещо от много отдавна.

Карлайл се изправи и леко залитна.

– Слънцето клони към залез. След един-два часа ще е тъмно.

– Тъмнината притеснява ли те?

– Не, но експедицията ми не е приключила. Парчето плавей...

– Надявам се, че ще откриеш онова, което търсиш. Беше ми приятно да си поговорим.

– Благодаря, на мен също.

Той тръгна обратно към брега. Беше тъмно, когато се върна у дома, понесъл на рамо дълго бледосиво парче дърво. Сузана все така седеше пред малкия си огън под скалната козирка до реката. Мислеше си за Карлайл Макмилън, за края на есента и началото на зимата и за странните стари чувства, които се връщаха при нея почти всяка вечер и я подтикваха към нещо, което тя полагаше огромни усилия да разбере.

Първата зима във високопланинските плата бе една от най-хубавите в живота на Карлайл. Къси прерийни дни с наситена светлина, време, променящо се от каменносиви следобеди към искрящи крехки утрини. С подредената къща и храната, готвеща се върху акумулиращата печка, той работеше върху интериора, тази фаза от строежа, която винаги бе обичал най-много. Въпреки че не бе пренебрегнал нито един детайл от сградата, перспективата за изява на майсторските му способности бе по-лесна за забелязване и осъществяване във вътрешните пространства.

След Деня на благодарността Гели бе заминала да навести дъщеря си в Каспър и бе оставила ранчото на грижите на външен човек. Дъщеря ѝ беше бременна с третото си дете и ѝ беше доста трудно, затова Гели остана при нея да ѝ помага. Изпрати коледна картичка на Карлайл, в която му пишеше, че компанията му ѝ липсва и че ще се върне веднага щом бебето се роди, в началото на февруари.

През ноември, след прибирането на реколтата, Аксел Лукър оправи пътеката пред къщата на Карлайл. Беше се спрял един ден, когато Карлайл оглеждаше плачевното състояние на алеята си. Есенните дъждове в съчетание с усиленото движение бяха издълбали дълбоки бразди в меката пръст.

Аксел се надвеси над отворения прозорец на пикапа си.

– Здрасти, съседе. Изглежда, един нормален път от шосето до къщата няма да ти се отрази зле.

Карлайл кимна.

– Стоя тук и се чудя как да го оправя.

– Няма проблем. Поръчай чакъл от каменоломната на братята Гътридж и аз ще дойда с малкия си булдозер. Ще свърша за ден-два.

И наистина, Аксел се справи със задачата за два дни. Прекрасен малък път, покрит равно с чакъл, направен така, че да се оттича водата. Карлайл предложи да му плати, но Аксел отказа.

– След като прибрахме реколтата, направо побърквам Ърлийн, като се моткам наоколо ѝ и се чудя какво да правя. А от своя страна тя също ме побърква, защото аз я побърквам. Работата по твоята пътека е един вид семейна ваканция. Някой път аз пък може да имам нужда от твоите дърводелски услуги. Дотогава не го мисли.

След всеки дълбок сняг Карлайл чуваше трактора на Аксел да бръмчи навън, изривайки снега от пътищата и трупайки го встрани. Когато Карлайл излизаше навън, Аксел му махаше приятелски. Лицето му бе зачервено и той очевидно се забавляваше, усещайки силата на желязото под себе си, взел си кратка ваканция отделно от Ърлийн.