След няколко минути Сузана Бентийн отново се появи, напълно облечена. Индианецът се надигна.

– Огнището е благословено и сега това място е свещено. Не се молихме само за дървото и тухлите, но и за теб, Строителю. Молихме се ръцете ти да бъдат водени от шестте сили, докато работят, и този паметник в чест на Коуди Маркс да бъде завършен така, както той би искал. Живей тук и нека къщата да е щастлива.

С тези думи той преметна барабана през рамо и отвори вратата. Карлайл едва успя да се съвземе и да им благодари, както и да им предложи да ги откара с пикапа си, но те отказаха. Наблюдаваше ги, докато се отдалечаваха по пътеката под силещия се лек сняг. Индианецът, жената. Дългият шал, обвит около тялото ѝ, с единия край метнат върху главата. Двамата изчезнаха в снега на десетина километра от Саламандър в някакво друго измерение на съзнанието, което те разбираха, но което убягваше на Карлайл Макмилън. Той си даваше сметка за това.

Докато разпъваше спалния си чувал пред камината, забеляза малка фигурка от липа на полицата. Фигурка на гола жена, от чиито коси излизаха пламъци. По-късно индианецът му каза, че жената представлявала Веста, римската богиня на домашното огнище. Бледоликата лечителка бе накарала индианеца да я издялка.

Карлайл легна в спалния чувал и се замисли за тялото на жената и за това как бе проблясвало на светлината на пламъците, докато тя танцуваше под звуците, излизащи изпод сбръчканите ръце, силно удрящи върху опънатата ярешка кожа, как потта капеше като сладък дъжд от зърната на гърдите ѝ и падаше в огнището при всяко нейно завъртане. Със съжаление установи, че му липсва всякаква чувствителност по отношение на церемонии и освещаване – просто я искаше.

Денят на благодарността. Първият на Карлайл във високопланинските плата. Телма Енгелстрьом беше излязла от болницата и отново ръководеше "Дани". Гели ѝ помагаше при сервирането на безплатна храна на по-възрастните, които нямаше къде да отидат, както и на хора от всякакви възрасти, които не можеха да си позволят нещо по-изискано. Тръгна си, когато Телма приключи за деня, и спря пред къщата на Карлайл малко след два часа. Беше ясен студен следобед; "Чикаго Беърс" губеха в третата четвъртина.

– Честит Ден на благодарността, Карлайл. Много мило, че ме покани.

Тя се усмихваше. Беше прекарала доста часове в разясняване на обстоятелствата около смъртта на Джак и в уреждане на продажбата на ранчото. С изключение на няколкото думи, които си бяха разменили в "Дани" и на погребението, тя и Карлайл не бяха разговаряли от нощта на смъртта на съпруга ѝ. Преди два дни я беше попитал дали има нещо против да празнува Деня на благодарността с него.

Карлайл бе промушил една малка пуйка на грила, който бе инсталирал в камината, и сега я печеше на огъня. Тя го наблюдаваше.

– Мислиш ли, че ще стане? Изглежда ми малко нестабилно.

– Някои неща стават, други – не – отвърна той. – Това приспособление лежи някъде по средата на целостта, бих казал... подобно на живота. Ако не стане, ще разпъна тази птица на кръст, скован от две от моите дъски, после ще я изгорим на кладата и ще си намажем сандвичи с фъстъчено масло.

– В такъв случай ще се моля да стане – отвърна през смях Гели. – Не че имам нещо против фъстъченото масло, но не си падам много по разпъването на кръст, към което се отнася и женитбата за бивши ездачи на бикове. Съжалявам, това, което казах, е ужасно! Би трябвало да съм в траур, но някак не успявам да си докарам жалейно настроение. Навремето Джак бе добър човек, но завърши като нещо много по-малко от това.

Карлайл, който клечеше пред камината, се извърна и я погледна.

– Доколкото знам, новият етикет значително е съкратил официалния период на жалеене, тъй че със сигурност ти е простено.

Той включи мотора на грила и пуйката бавно се завъртя, балансирайки перфектно върху шиша. Карлайл отново погледна към Гели Девъроу и сви рамене, после вдигна вежди и се усмихна.

– Е? Какво ще кажеш?

– Мисля, че засега можеш да отложиш сковаването на кръста.

Пуйката се въртеше, а той я обливаше с марината от червено вино, масло и чесън. Гели уви няколко големи картофа в алуминиево фолио, за да ги пъхнат по-късно в жаравата, после се зае със салатата. Карлайл се опита да намери подходяща станция на радиото, но не успя и вместо това пъхна в касетофона една касетка с музика на Вивалди. Премести две буренца от гвоздеи до акумулиращата печка и отвори бутилките с бира, които беше купил специално за случая. Седяха така, а моторът на грила ръмжеше под тежестта на пуйката.

  Гели изглеждаше добре, наистина добре. Всички отбелязваха колко се е разхубавила след смъртта на Джак, независимо от тъжната и трагична кончина на съпруга ѝ (тъжна и трагична предимно за Джак, не толкова за Гели, добавяха тихо някои). Гели имаше вид на човек, хвърлил тежък товар от гърба си. Беше леко напълняла, точно колкото трябваше, а лицето ѝ бе изгубило изпития и тъжен израз, който бе носило толкова дълго време.

Карлайл не я беше виждал облечена в нещо по-различно от каубойски дрехи, но днес тя си бе сложила меко жълто поло, черно вълнено сако и панталони, които подчертаваха фигурата ѝ, а косата си бе прибрала с три малки гребенчета. Карлайл беше в своите стари работни ботуши, но зелената карирана риза, която бе купил специално за случая, подхождаше идеално на избелелите му бежови джинси.

– Какво смяташ да правиш на първо време? – попита я той. – Чух, че си обявила ранчото за продан.

– Ами първо ще се опитам да го продам. Няма да ми остане нищо, дори и да го купят, тъй като е ипотекирано цели два пъти. Джак наследи ранчото от баща си и по него време нямаше дългове, но последваха четири доста тежки последователни години и тогава той го ипотекира за първи път, за да вземе заем. По същото време си внуши, че е цар на хазарта. Изтегли втори заем срещу повторна ипотека и отпраши за Лас Вегас с идеята да спечели достатъчно, за да изплати всичките си дългове. Остана там цял месец, прибра се у дома, после пак замина и накрая се върна напълно разорен. Високите залози на покер го довършиха.

Не съм сигурна какво точно ще направя, когато се отърва от ранчото. Може да се преместя в Каспър или Бисмарк, да си потърся някаква работа. Може отново да започна да уча, винаги съм се чувствала зле заради това, че не завърших колежа навремето. Учех за учителка по история.

Карлайл не каза нищо. Моментът не изискваше коментари от негова страна.

– Не бива да съм толкова негативно настроена по отношение на Джак. Когато го видях за първи път, той беше някаква комбинация от пират и каубой, истинска романтична фигура. Справяше се много добре с родеото, когато беше по-млад, но после лошо се удари и трябваше да напусне. Тогава се промени. Преструваше се, че фермерският живот му харесва, опитваше се да свикне с него и да накара нещата да потръгнат, но онова, което истински обичаше, бе да язди бикове – в това му беше силата. Когато се запознахме, много ми харесваше да го гледам на гърба на някой бик. Омъжих се за него, защото го обичах и се опитах да продължа да го обичам дълго след това, но той просто се отдръпна от мен и от всичко друго, с изключение на приятелчетата си по чашка.

Щом спомена приятелите, с които Джак пиянстваше, си спомни, че Харв Гътридж ѝ се бе обадил две седмици след смъртта на съпруга ѝ, за да я покани на среща. Беше му отказала и го бе помолила повече да не ѝ звъни. Той се беше изсмял и бе тръшнал слушалката.

Тя хвърли кос поглед към Карлайл.

– Бил ли си някога женен, Карлайл? Ако засягам някакво болно място, моля те, забрави, че съм питала.

– Не засягаш никакво болно място. Никога не съм се женил, за разочарование на майка ми. Веднъж бях много близо до подобна стъпка, преди около шест-седем години. Тя беше начална учителка от Южен Илинойс. Омъжила се млада, после се развела и се преместила по крайбрежието. Валсувахме заедно в продължение на две години, но по онова време аз бях паникьосан и доста труден за съвместно съжителство. Едно лято тя отиде на изток с група учители и беше забърсана от един естествоизпитател от института "Смитсониън".