– Здрасти, Строителю.

– Здрасти, Флейтисте.

– Строителю, доведох Сузана Бентийн със себе си.

Карлайл пое протегнатата ѝ към него ръка и я погледна. Не беше виждал подобна красота. Не типичната перфектна американска хубост, не красотата, която гледаше от кориците на лъскавите списания, а спокойната, бавна, завладяваща красота, която винаги ще те преследва.

Устните ѝ бяха пухкави и добре очертани, скулите – високи, брадичката – леко заострена. И всичко това – обрамчено и изпъкващо на фона на гъстата червеникавокестенява коса. По някакъв начин, който той още не съумяваше да разгадае, тя се усещаше като едно завършено цяло и го съзнаваше. Човек можеше да използва израза "спокойна красота" или "колебливо благородство". За Сузана Бентийн можеше да се каже всичко това, както и много други неща, и описанието ѝ пак нямаше да е изчерпателно. Не съществуваше адекватно описание на едно състояние, в което човек просто е, просто съществува.

Карлайл не можеше да я помести в никаква категория. Почти цял живот се бе мотал из Калифорния и мислеше, че е видял всички възможни типове жени, но Сузана бе единствена по вида си. Тя го гледаше директно, спокойно и леко му се усмихваше.

Индианецът огледа вратата, над която Карлайл се трудеше, прокара длан по вертикалния ѝ ръб, погледна нагоре, после надолу и докато го правеше, говореше:

– Вчера двамата със Сузана си поговорихме. Решихме, че днес е най-вероятният ден, в който ще затвориш къщата, и изглежда, че сме се оказали прави. Не е ли така?

– Пристигате точно навреме – кимна Карлайл. – Закача ли тази врата, това място ще бъде добре защитено от капризите на времето.

– Много добре, Строителю. В такъв случай Сузана ще се подготви да изрече своите благословии, а аз – моите, докато ти работиш. Убедих я да изпълни специалната церемония, която извърши и миналата година при благославянето на моята къща. Първо се опъваше, но ѝ разказах доста за теб и накрая тя се съгласи да го направи, като услуга заради мен.

– За мен е чест. – Карлайл искаше да добави още нещо, но самото присъствие на Сузана Бентийн го смущаваше.

Сузана и индианецът влязоха вътре, а Карлайл извади едно от старите рендета на Коуди и смали периметъра на вратата на няколко места. Изпробва, после отново изряза малко, изглади с шкурката, изпробва и накрая вратата перфектно прилегна към определеното ѝ място с тихо самоуверено щракване. Искаше му се да поглежда към Сузана Бентийн на всеки пет секунди или там някъде, но се принуди да се концентрира върху работата си.

– Може ли да използваме огнището за този случай, Карлайл? – Гладък самоуверен алт.

– Да, разбира се. Искаш ли да запаля огън?

– Предпочитам сама да го сторя, ако не възразяваш.

– Няма проблем. Правете каквото трябва.

Тя запали огъня, докато Карлайл събираше пръснатите си инструменти и помиташе пода. Къщата бе изцяло от дърво, но изглеждаше здрава и стабилна като от бетон. Със своя собствена сила. Всеки, озовал се вътре и обходил я с поглед, можеше да го усети. Два и половина месеца на усилен труд. Карлайл беше доволен. Горд всъщност. Това място щеше да бъде вечно или почти. Отвън се чуваше напяването на индианеца, който обикаляше около къщата. "Хейяяхей! Хейяяхей!"

След като привърши с благословиите, индианецът прие да изпие една бира. Но Сузана избра червеното вино, което Карлайл ѝ предложи, и любезно му благодари.

Ниското слънце проникваше през стъклата на прозорците и осветяваше прашинките, танцуващи във въздуха. Карлайл отвори бира за себе си и седна на едно буренце с гвоздеи. В дъскорезницата на Ливърмор имаше три и ги получи безплатно. В магазините за вътрешна декорация в Калифорния такива буренца се продаваха по осемдесет долара едното.

Стъмни се. Карлайл отвори втора бира и отпи от нея, докато наблюдаваше с половин око как жената изважда малки бурканчета от плетената си чанта и ги подрежда в полукръг пред огъня. Къщата първоначално бе построена със специална покривна конструкция, подобно на постройките, които издигаха за свои центрове менонитите и амиш-християните. Карлайл винаги беше харесвал тази система, тъй като цялата тежест на покрива почиваше върху мрежа от греди, затова стените, върху които не падаше почти никаква тежест, можеха свободно да бъдат премествани. Беше съборил всички вътрешни стени и бе оставил интериора напълно отворен, като камината на Уилистън стоеше на около една трета разстояние от задната стена.

Единствената светлина беше тази на огъня – голям топъл огън – и индианецът се премести до южната стена, за да облегне гръб на нея. Седна с кръстосани крака и намести барабана в скута си. Започна да свири. Леки, небрежни удари на пръстите му по кожата на инструмента. Това продължи около пет минути, звукът отекваше в празното пространство.

После индианецът започна да припява. Жената се бе оттеглила зад камината и не се виждаше. Усещането беше чудесно. Карлайл седеше горд в създадената от него къща и слушаше индианеца. Година по-рано не би имал търпение за подобно нещо, би му се искало церемонията да започне веднага, но усърдието и вниманието, които бе вложил в работата си тук, го бяха успокоили. Беше забелязал, че дори пулсът му се бе нормализирал през последните няколко месеца.

За момент се зачуди какво ли би казал Коуди за всичките тези магии и реши, че старецът би останал доволен. Най-голямата му грижа бе строежът да съответства на целите, които си поставяха хората с него.

Постепенно ударите по барабана зачестиха. Индианецът свиреше по-интензивно, вече използваше дланите си, гласът му се издигаше нагоре. Карлайл за малко да изпусне кутийката с бира, когато Сузана Бентийн се появи иззад камината. С изключение на колието със сребърния сокол, висящо от шията ѝ, и огромните халки на ушите ѝ тя бе напълно гола.

И ни най-малко не се притесняваше от голотата си. Това поне беше ясно. Бавно зае позиция пред камината, събра крака и вдигна ръце към все още непокритите метреци с изолация помежду им.

 Тялото ѝ му заприлича на статуя, стругована от талантлив майстор. Сузана Бентийн въплъщаваше в себе си всичко, което някога си бе представял в най-горещите си момчешки сексуални фантазии. Беше жива, здрава жена, която започна да танцува пред камината на Уилистън. В началото изпълни няколко бавни пируета. Дългата ѝ коса се развя на светлината на огъня, а нозете ѝ се плъзнаха безшумно по грубия под.

Докато се движеше, тя се навеждаше грациозно към малките бурканчета на пода, хвърляше някакъв прах в пламъците и те се обагряха в зелено, синьо, наситена охра. Индианецът продължаваше да пее и Сузана започна да отвръща на припева му със свой напев, докато звуците на барабана и двата гласа не се сляха в дива, но синхронна композиция.

Тялото ѝ блестеше от огъня и от усилието. Карлайл усети как собствената му пот избива и се стича по гърба и гърдите му. Темпото на танца ѝ се усилваше, босите ѝ крака тупкаха по пода, сребърните обеци отразяваха пламъците. Карлайл се разкъсваше между желанието да я има и магията, която тя и индианецът създаваха.

Ритуалът продължаваше и продължаваше, и Карлайл започна да усеща, че нещо вътре в него се променя. Нещо бе прекосило стаята и го бе открило. Звукът и образите му въздействаха силно: танцуваща жена, пламтящ огън, жена, старчески ръце върху стар барабан, пламтящ огън, жена. Тя запляска с ръце в такт с ударите на барабана, подобно на танцьорка на фламенко. Очите ѝ срещнаха тези на Карлайл и се задържаха върху тях. Превърна се във фигура от избелял прозрачен кехлибар и той сякаш виждаше дъха в гърдите ѝ, виното – в кръвта ѝ. Можеше да види всичко това, за момент успя да зърне целия път до една прозрачна вечност, която изчезна в мига, в който я откри. Достигнаха до кресчендо. Барабанът спря, а Сузана грациозно се скри зад камината. Тишина. Карлайл погледна към индианеца. Главата му бе приведена, ръцете – замръзнали върху барабана. Единственият звук, който се чуваше, бе пукането на горящото дърво.