Във всеки окръг се натъкваше или на музикален фестивал, или на подготовката за такъв. Джим и Джес, заедно с поддържащия ги състав, обещаваха неделен концерт някъде в затънтената провинция.

Джес бе с прилизана назад коса, мандолината му се опитваше да застигне китарата на Джим, а зад тях се носеше звукът на гъдулка, примесен с този на петструнно банджо. Карлайл стоеше далеч от сцената сред дърветата край опънатите лавки, пиеше лимонада и слушаше.

Един дебел мъж, понесъл калъф за цигулка, го попита:

– Да не си колекционер, момче?

Карлайл поклати отрицателно глава и мъжът отмина, оглеждайки се за колекционери.

Някъде на запад от Мисисипи и на изток от Скалистите планини изникваше малко градче, едно от онези места с прах между зъбите и сухо хъркане в гърлото: Саламандър.

Жената, която мина пред фаровете на пикапа на Карлайл Макмилън по време на първото му посещение в Саламандър, се казваше Сузана Бентийн. Както се беше случвало с мнозина други мъже, които бяха оглеждали Сузана и се бяха питали какви ли екзотични прелести се крият под наметалото и роклята ѝ, именно видът ѝ бе привлякъл първоначално вниманието на Карлайл. От пръв поглед човек лесно би могъл да я вземе за реликва от дивите години на университета "Бъркли". Спокойно би могла да мине за една по-стара версия на онези идеалистично настроени млади хора, които преливаха от енергия, разпространяваха памфлети в името на неясни каузи и подтикваха другите да се подписват под петициите на Седморката от Секокус или в защита на човешките права в държави, които повечето хора дори не можеха да открият на картата.

Подобна оценка би била погрешна. Майката на Сузана, унгарка по националност, бе починала, когато момичето бе едва на четири. Преди смъртта си майка ѝ я беше поверила на грижите на баща ѝ, учен, чиято работа се заключаваше в прилагането на символизма на Юнг към загадките на древните култури и го отвеждаше там, където човешките същества копаеха в търсенето на нещо, което да им покаже какво са били, преди да се превърнат в хора. Сузана бе пътувала с него – момиче в сандали, тениска и шорти с ластик в кръста. Тя сменяше училищата в Кайро, в Хартум, играеше с децата на местните покрай прашните разкопки край втория катаракт на Нил или големите разкопки в Олдувай. В жегата на аборигенските села тя сядаше до баща си, когато той пускаше касетофона си, и двамата слушаха приказки за едно далечно и невероятно минало, а вихърът от алегории и образи изпълваше слуха ѝ. Накратко, Сузана Бентийн беше дете на пустинните нощи и дивашките барабани. 

 Когато баща ѝ защити професура в Йейл, тя поддържаше къщата и приготвяше вечерята му – в известна степен вече остаряла, превърнала се във ветеран от живота по пътищата. Една сутрин телефонът в кухнята в Ню Хевън иззвъня. Чу равния глас на някакъв археолог с изкаляни ботуши и мръсни работни дрехи, долитащ по линията от Мадър Бел, Йеркс Каунти, Южна Дакота:

– Падна от една скала преди около три часа. Никой от нас не видя как се случи. Какво мога да кажа... Наистина съжалявам. Беше добър човек. Ще се погрижим за подробностите тук вместо вас.

След като с мъка изкара една скучна и непоследователна година в университета "Брин Моур", тя заряза следването, за да се опита да открие какво е възможно и какво – не. Комуни и принуждения, стари градове и автобуси от Третия свят, сама и в непрестанно движение. В непрестанно движение.

Известно време живя на Испанското крайбрежие, в Сан Себастиян. Къщата принадлежеше на мъж на име Андрю Танър. Тя беше на двайсет и три и в непрекъснато дирене, Танър – на петдесет и шест, журналист и авторитет, озоваващ се на места, където хората се биеха един срещу друг по не особено ясни причини. Където избухнеше конфликт, там се озоваваше и Андрю Танър, сам, въоръжен със своите бележници.

Сузана остана в Сан Себастиян. Все го чакаше да се върне от Ентебе, Бейрут или Виентян. Понякога ѝ телеграфираше и тя хващаше влака за Париж, за да прекара един-два дни с него, докато той си отдъхваше, изчаквайки да му се изперат дрехите. Остана при Танър близо три години. През цялото време не я свърташе на едно място. Вече се замисляше да го напусне, когато пристигна телеграма от Бейрут: минохвъргачка бе уцелила пикапа на Танър и той бе загинал. Изглежда, всички бащи умираха.

Танър. Спомняше си продължителните разговори с него на чаша вино в Париж, на кафе и коняк на верандата на къщата му в Сан Себастиян. Беше обрулен от вятъра и слънцето, мълчалив по свой собствен начин, сякаш живееше втори живот в някое друго време. Съвременните войни, обичаше да казва той, бяха прекалено бързи, прекалено зависими от машини, липсваше им онова, което наричаше "величественост на конфликта". Копнееше за виковете на центурионите, за кавалерията на Наполеон, проправяща си път през прясно навалелия по равнините на Европа сняг, за ездачите в черни роби, разбунващи пясъците на Арабия.

Танър бе наблюдавал Сузана и бе забелязал неспокойния ѝ дух. Беше пътувал надълго и нашироко и бе виждал подобни жени и преди. Африканката от летището в Момбаса с кожа с цвят на мока и царствена походка, която не му предложи повече от кратък поглед; извивката на голото ѝ рамо се сливаше с тази на слабата издължена ръка, отрупана със златни гривни. Или пък другата, която просто беше зърнал да излиза от една сграда и да се насочва към друга, пресичайки тесните византийски улички на пазара в Калкута. Помнеше зеленото ѝ сари и дългата ѝ кафява шия, както и очите ѝ, спрели се само за миг върху него. И още една, която бе видял преди повече от трийсет години, арабка с дете на ръце, слизаща от второкласен вагон на гарата в Маракеш. Но тогава още беше момче и не бе наясно какво точно означава да бъдеш мъж.

– Мъжете ще са проблем за теб – беше казал той на Сузана една вечер. – Или по-скоро, намирането на подходящия. – Танър имаше навика да говори с недомлъвки, сякаш четеше записки от тефтерчето си.

– Какво имаш предвид? – попита го тя.

Той замълча.

– Малко ще са мъжете, които ще са подходящи за теб – обясни след малко. – Повечето от нас си остават момчета възможно най-дълго. Упорито отказваме да приемем отговорностите, които са неделима част от зрелостта, и използваме измамно привлекателните неща, които въображението ни може да роди, като средство за отблъскване на разумните претенции на напълно разцъфналите жени.

В тъмнината – стържещ звук от драсването на клечка кибрит, за да запали друга цигара. Тя се извърна към него. Слушаше и го разбираше. Силуетът му се очертаваше на тъмния фон на Средиземно море. Някои от вълните излъчваха зеленикава фосфорна светлина, докато прииждаха към тях.

Танър продължи:

– Причината е проста: момчешкото ни минало изисква от нас значително по-малко, отколкото една жена. Жената, в която ти се превръщаш или в която вече си се превърнала, има определени очаквания, когато погледът ѝ се спре върху даден мъж. Тези очаквания не се покриват, когато отсреща стои момче.

Той се поколеба и остави гласа си да се снижи до шептящ и едва доловим тон:

– Във всичко това са се загнездили болка и тъга. Момчето го чувства, знам го със сигурност, и допускам, че... допускам, че и в жената се надигат същите емоции. Мисля, че един ден може да откриеш, че си самотна.

Сузана бе облечена в светлобежов кафтан, обвиващ нежно тялото ѝ. Държеше чаша коняк в отпуснатата в скута си ръка и бавно се поклащаше на люлеещия се стол, загледана във водата. Откъм Азорските острови подухна лек ветрец и разтвори полите на кафтана. Меката памучна материя погали кожата ѝ. Танър се приведе над нея и докосна с устни главата ѝ, после се оттегли в къщата. Когато го последва след около час, го завари заспал на коженото кресло пред бюрото му, а в пишещата машина се виждаше недовършен ръкопис.

На следващата сутрин бе изчезнал, оставяйки лист хартия на възглавницата до нейната. Беше написал следното: