Три седмици по-късно Танър бе мъртъв. Сузана Бентийн продължи напред. Един аржентинец я научи да танцува танго и я любеше с главозамайваща страст на осветения със свещи балкон на двореца си в Буенос Айрес. Беше свалил дрехите ѝ, докато танцуваха, и бе продължил да танцува с нея, след като тя бе останала напълно гола, а той – облечен във вечерния си костюм, после я бе облегнал на парапета на балкона, така че дългата ѝ коса се бе провесила над улицата отдолу, и я бе обладал, а тя бе крещяла от удоволствие. Имаше много вечери като тази. Той искаше да се ожени за нея, предлагаше ѝ пари и място в обществото, но Сузана чувстваше, че това не би я направило щастлива, затова продължи напред.

После се появи застаряващият джаз музикант от Сиатъл. Беше седнала в един бар, наречен "Шорти", и се наслаждаваше на тенор-саксофона му. Откри, че контрастът между неговата черна кожа и прасковения цвят на нейната собствена е част от горещия безмълвен еротизъм, който двамата споделяха. Звукът на саксофона му понякога достигаше дълбоко в нея, сякаш я обладаваше.

Пътищата се превърнаха в нейното бъдеще и тя прекарваше много време по тях. Баща ѝ ѝ бе разкрил тайната на символите, Танър ѝ беше показал света и неговата злонамереност, един азиатец ѝ бе подарил част от картата за постигане на спокойствие. И все пак, индианецът, който ги беше последвал, когато се бе преместила в Йеркс Каунти, беше най-близко до нея от всеки друг. В много отношения. Двамата бяха в пълно единомислие... или почти.

Всички мъже, към които бе изпитвала някакви чувства, имаха една обща черта: докато вършеха работата си, каквато и да бе тя в момента, те не спираха да се оглеждат – за някое друго, различно място. Винаги мислеха за това друго място, а връзката им с когото и да било където и да било винаги се пропукваше и започваше да отслабва. Всички те бяха майстори в своята област и всеки един от тях чувстваше, че принадлежи на друга епоха.

През цялото време смъртта на баща ѝ не бе престанала да я занимава – не само начинът, по който бе умрял, но и самият факт, че вече го нямаше. И така, последният автобус за Саламандър я доведе отдалеч през априлския дъжд и я стовари пред кафенето на Дани. Нае малка къщичка на юг от силозите на Саламандър и започна дискретно разследване на обстоятелствата, съпътстващи смъртта на баща ѝ. Следователят, разследвал случката, се бе произнесъл кратко и ясно: земята под краката на антрополога бе поддала; смъртта му бе случайна.

Уводната статия в "Хай Плейнс Инкуайърър" определяше кончината му като "нещастен случай в резултат на копнежа ни да разберем по-добре самите себе си, изтръгвайки знания от пластовете на нашето минало". Струваше ѝ се, че тези реакции бяха едновременно прекалено прибързани и прекалено подредени; капакът на инцидента бе плътно спуснат. Целият пакет бе усърдно овързан и не можеше да се открие нищо, което да говори за друго освен за разсеяността на един учен, концентрирал се повече върху работата си, отколкото върху терена, на който стъпва. Не се връзваше. Баща ѝ бе внимателен и опитен специалист, който бе пребродил много хълмове през живота си.

Освен всички тези съмнителни моменти имаше и още едно любопитно нещо: разкопките бяха преустановени веднага след смъртта му. Финансирането на проекта изглеждаше сигурно, а после изведнъж бе секнало. Разкопките при Саламандърския кръстопът бяха потънали в забвение, въпреки че първоначално бяха сметнати за многообещаващи.

  Кръстопътят не бе нищо друго освен железопътен възел на двайсет километра северозападно от Саламандър, край Хълма на вълка, където се засичаха влаковете от Чикаго и Милуоки. Въздушни снимки бяха разкрили наличието на няколко любопитни хълмовидни структури, а огледът на място бе показал, че растителността по тях бе необичайно буйна, което бе характерен признак за наличието на древни гробища и бунища. Интересът към обекта се бе засилил, след като работниците, извършващи изкопни работи покрай релсите, откриха доста останки от керамични изделия. В допълнение бяха направени няколко пробни копки, които също показваха, че вероятността да се открият ценни археологическц находки на мястото бе голяма.

Баща ѝ и колегите му се бяха заели да направят подробна карта на района като етап от подготовката за мащабни разкопки, разработиха изследователски проект и разпратиха молби за финансиране до различни федерални агенции. В една секваща дъха статия, публикувана във видно списание по естествена история, се казваше: "Разкопките при Саламандърския кръстопът обещават да хвърлят нова ярка светлина върху културата на индианците от палеолита и може основателно да оспорят широко разпространените теории относно миграцията на племената от Азия към Северна Америка през съществуващия преди двайсет и три хиляди години шести континент, наречен Берингия."

Бащата на Сузана се бе изкачил на върха на един хълм, за да добие по-точна представа за обекта, подготвяйки се за финалното картографиране на местността. Той познаваше добре скалата, беше се качвал на нея и преди. Всъщност една от снимките, илюстриращи статията, го показваше именно там, застанал на ръба на същото място, от което бе паднал няколко седмици по-късно. Снимката бе кристално чиста и ясно се виждаше, че антропологът стои върху скала, а не върху пръст.

Наемите в Саламандър бяха ниски, градчето бе тихо, огромните равнинни пространства ѝ допадаха. Когато малкото ѝ разследване не доведе до нищо ново, тя остана там и се концентрира върху собственото си съществуване, казвайки си, че смъртта на баща ѝ е мистерия, която предстои да бъде разгадана. По-голямата част от скромното обезщетение, което ѝ бяха прехвърлили от университета след гибелта му, се беше стопила по пътищата. Но тя шиеше сама дрехите си, ядеше проста храна и започна малък бизнес за продажба на билки и уникални бижута, които изработваше от всякакви боклуци, раковини от брега на реката, камъчета покрай шосетата.

В резултат на това се сдоби с доход, достатъчен за съществуването ѝ, че и малко отгоре. Местните жители, разбира се, бяха притеснени от начина ѝ на живот и от писмата, които от време на време изпращаше до "Саламандър Сентинел", настоявайки за по-добро отношение към всичко, в това число хората, животните и земята. Подобни неща не се приемаха добре на място, където мъжете говореха главно за цените на добитъка, където все още вярваха, че земята е тяхна собственост и следователно могат да я използват както намерят за добре. Всеки, който твърдеше противното, можеше да върви да се гръмне.