Чифт тъмни очи обаче бяха забелязали всичко – мъжът, летящ през хладната слънчева светлина, тънката жълта слънчева светлина, която леко докосва тази земя в средата на пролетта, – но притежателят им нямаше да каже нищо. Нищо, никога. Така стояха нещата. Знаеше се далеч преди войниците на коне да преминат оттук на път към Литъл Биг Хорн. Знаеше се много отдавна.

Карлайл Макмилън се облегна на един от коловете на оградата, обърна очи на запад, втренчено се вгледа в далечината. Огромна площ от празно пространство, прорязвано единствено от някой случаен хълм. Този, който се намираше на километър от него и беше с височина деветдесет и осем метра и осемдесет и пет сантиметра, се наричаше Хълмът на вълка. Една жена танцуваше на върха му, но Карлайл не можеше да я види.

Тя се движеше с боси крака по ниската трева. Далеч, далеч, ниско долу, тя едва успяваше да различи очертанията на фигурата, застанала до спрелия пикап. Един индианец, на шейсет метра зад нея, свиреше на флейта, облегнал гръб на изгнилия пън на отдавна умрял бор.

Ниско надвиснал облак обгърна хълма, студената му влага докосна изящната дъга на женския гръб, плъзна се по извивката на бедрата. Помилва лицето и пръстена с опал на средния пръст на лявата ръка и сребърната гривна на дясната китка, спря се върху сребърния сокол, висящ на верижката около шията. Индианецът вече не виждаше добре жената, долавяше само неясните ѝ очертания през мъглата на облака – моментно зърване на крак или гърда, разлюляна червеникавокестенява коса. Но той продължаваше да свири, защото знаеше, че облакът ще отмине, а жената ще дойде при него.

Далеч, далеч, ниско долу, Карлайл Макмилън включи на задна скорост и излезе на шосето, заравяйки в калта копчето, което някога бе закопчавало куртката на редник Джими К. Ноулис, Седма кавалерия. Когато облакът се отдръпна от хълма и жената отново можеше да вижда лежащата в нозете ѝ долина, фигурата беше изчезнала. Забелязваха се само неясните очертания на пикапа, поел на юг.

Флейтата трепна и замлъкна. Жената вдигна ръце през мъглата, отпусна ги и пристъпи към индианеца. Той беше стар, но тялото му бе твърдо като бодлива тел и тя се притисна към него. Вятърът беше лек, хладен и влажен. Близо до нея, индианецът долавяше мириса на сандалово масло, в което се беше окъпала сутринта. Дъждът се вдигна за миг и през рамото на мъжа тя видя как ястребът се стрелна към хълма – същия, от който баща ѝ бе зърнал как земята се надига да го посрещне.

Аксел Лукър не беше глупав. Само се държеше като такъв. Дълбоко в себе си знаеше, че онзи учен беше прав, макар като цяло да не харесваше учените. Не ги харесваше, защото без съмнение бяха шайка радикалисти, лапащи от обществената копаня, попълвана от данъците, плащани от такива като Аксел Лукър. Не ги харесваше, защото караха човек да се придържа към логиката, искаха доказателства и не те оставяха да се измъкнеш с успокояващи приказки на чашка в кръчмата, където митовете, породени от личния интерес, се предаваха от човек на човек като бутилка кетчуп. Предаваха се и евентуално се приемаха с одобрително мърморене и кимане на глави, докато не се стигнеше до раждането на една трайна измислица, с която всички се чувстваха комфортно. Ако някой се разграничеше от общата гледна точка, рискуваше да се сблъска с бурно неодобрение, да не говорим, че биваше позорно отлъчен от масата, разположена в дъното на кафенето на Дани.

Екологът беше казал, че дните им тук са преброени, освен ако самите те не се променяха коренно. Каза им, че пресушават големия воден резервоар Огалала и изтощават пасищата. Каза, че оставят почвата, поначало твърде повърхностна, да бъде отвявана от вятъра.

Бяха го слушали – първо, на събранието в гимнастическия салон в Ливърмор, където почти го бяха изгонили с дюдюкане от катедрата. Докато се пръскаха по колите си след това, някой подхвърли, че най-малкото, което трябва да направят, е да разтопят един варел катран и да изритат облепения с пера задник на онзи перко на изток, там, откъдето бе дошъл. Нещата не бяха по-добри, когато екологът се появи в Саламандър, за да говори отново. Въпреки това беше някак по-трудно да се отнесат с пренебрежение към него, тъй като аудиторията бе по-малка и можеха да виждат очите му, както и той – техните. Беше слаб и искрен, говореше тихо. Разполагаше с графики и цифри, имаше гладки и необорими отговори на всичките им въпроси. Изглежда, знаеше, че критицизмът им се корени в митовете, които бяха твърдо решени да бранят, и не се хвана на въдицата им. Те не спираха да търсят слаби места в аргументите му, но не откриваха такива. Това ги накара да го намразят още по-силно.

Както повечето хора – без значение колко интелигентни бяха, – така и Аксел Лукър си имаше свой собствен начин за изтласкване встрани на неприятните доказателства, които не съвпадаха с онова, което му се искаше да се случи. И така, въпреки че Аксел Лукър знаеше, че екологът е прав – знаеше го дълбоко в себе си, – той не можеше да го признае пред никого, дори и пред себе си. Сутрин, насядали в кафенето на Дани, момчетата побутваха козирките на шапките си и коментираха външната намеса в живота им, като същевременно разсеяно попипваха чековете за земеделски субсидии, пъхнати в джобовете на ризите им...

Когато стигна на десетина километра от Саламандър, Аксел свърна от щатски път 41 и се отправи по червеникавия коларски път на север към мястото, което двамата с Ърлийн обработваха от трийсет и четири години. Летният дъжд бе превърнал червената пръст в гъста лепкава кал и той намали, почти спря, когато наближи бежовия пикап с калифорнийски номер.

– Кой, по дяволите, е този? – зачуди се на глас. Утре щеше да поразпита в кафенето на Дани или на силоза да види дали някой знаеше. Човекът зад волана му приличаше на индианец, може да беше някой от онези агитатори, които не спираха да настояват да им върнат земята, завеждаха съдебни дела и твърдяха, че земята е тяхна и им е била открадната преди сто и няколко години. Каква глупост! Аксел може и да не харесваше учените, но искрено мразеше индианците, особено онези, които настояваха, че земята, която той обработва, е крадена.

Когато пристигна у дома, подхвърли на Ърлийн, че може би е време да се замислят за пенсиониране и преместване във Флорида. Не спомена нищо за пикапа, който бе срещнал на връщане от Саламандър. Не искаше да я тревожи.

Връщайки се назад във времето, Карлайл Макмилън осъзнаваше, че може би нямаше да спре в Саламандър през онази първа вечер, ако знаеше какво го очаква, а щеше да пресече Йеркс Каунти и да излезе от другия му край.

– Оказа се, че болката е прекалено голяма за човек, чието единствено занимание е търсенето на тихо и спокойно място – така беше отбелязал веднъж той.

Лесно е да се разбере защо бе казал подобно нещо. Спомените му все още бяха ясни и добре оформени: птици, издигащи се в небето с хищнически писък, воини, завързани за дънерите на дървета през април, за да бъдат бичувани. Бумтене на пушки и дрезгав пукот на старо оръжие. Сирени, крясъци на мъже, прах, издигащ се бързо и високо в утринното небе, огньове на плоското плато, с което завършваше Хълмът на вълка. И бавната деградация на някакво подобие на справедливост и прямота.

Челюстите на Карлайл се стягаха, когато заговореше за това. После се усмихваше едва-едва и казваше:

– Но си имаше и положителни страни. Като цяло, бих сторил същото отново.

Разбира се, че би го сторил. Колко жени като Сузана Бентийн можеха да се открият на тази земя? Или като Гели Девъроу? Почти николко. Сузана, Гели и онова, което по-късно стана известно като Войната в Йеркс Каунти, помогнаха на момчето да порасне. Накараха го да се изправи гордо и да възмъжее. Карлайл го признаваше.

Той пристигна в Йеркс Каунти от север, късно през въпросния августовски ден, спря и се огледа наоколо. Туфи ниска трева, Хълмът на вълка вдясно. Мъгла, лек ветрец, тишина. Отново на юг по прашния червеникав път, след няколко километра