Той замълча, погледна към Гели и се усмихна.

– Джейн е много по-добре с нейния естествоизпитател, отколкото би била с някакъв пътуващ дърводелец. Никога не съм се съмнявал в това. Но от време на време все още се сещам за нея. Беше добър човек.

Карлайл взе една бира, прочете етикета и продължи:

– Някъде оттук ли си? Имам предвид, тук ли си израснала?

– Не, в Айова. Родена съм в малък град в северната част на щата. Баща ми държеше магазин за резервни части там допреди няколко години, когато почина. Майка ми се премести в Остин, Минесота, и живее в един от онези квартали за пенсионери. Изглежда доволна от положението, но мисълта, че мога да завърша на подобно място, направо ме кара да си мечтая да можех да си определя сама краен срок – някъде около петдесетте, да речем. Което, като се замисля сега, не е чак толкова далеч в бъдещето.

– Както един мой приятел, Бъди Риймс, и аз имахме навика да казваме: "Не умирай оглупял."

– Звучи ми добре. Какво значи да не умираш изглупял?

– Направихме списък с начините, по които не искахме да умираме. Номер едно беше "Не умирай в болница", не позволявай това да ти се случи. Номер две беше "блъснат от кадилак, модел седемдесет и първа пред магазин "Кеймарт" по време на разпродажба на мъжко бельо." И така нататък.

Гели избухна в смях.

– Третото си пасва идеално с онова, което ти каза току-що – продължи Карлайл. – Да бъдеш премазан от автоматична косачка, карана от дебел шейсет и седем годишен ротарианец в квартал за пенсионери.

 Прави ми впечатление, че всичко това вече не звучи така добре, както когато го измислихме една вечер, докато пиехме в един бар в Оукланд. Приказките на бира, изглежда, имат тенденцията да вървят в такава посока.

И кой е добрият начин да се умре в такъв случай? – попита тя, все още смеейки се на неговия списък.

- С тази част се затруднихме доста повече. Да паднеш от покрива, след като си заковал и последната плоча на най-хубавата къща, която някога си строил; да загинеш от копие в гърдите на някое африканско пасбище; все неща от този род. Това определено намирисва на младежи и бира, докато го разказвам, чак ми става леко неудобно. Предполагам, че цялото ми арогантно отношение към живота и смъртта ще се промени в известна степен, когато започна да остарявам. Да сменим темата.

– Не виждам нищо лошо в това някой мъж да си позволява да бъде и момче от време на време, стига да успява да го преодолява. Направило ми е впечатление, че повечето от момчетата никога не стигат до следващото стъпало.

– Да, не е много забавно да пораснеш, затова отлагаме зрелостта колкото е възможно по-дълго. Стига да можехме, бихме я изтикали от живота си завинаги.

– Жените разбират това. Виждаме го непрекъснато, нали живеем с момчетата. – Тя се усмихна.

– Обзалагам се, че е така. Както винаги съм казвал, за да разбереш мъжа-момче, трябва да си имаш понятие от принадлежности.

– От принадлежности ли? – Гели се усмихна. – Кажи ми за принадлежностите.

Карлайл коленичи, за да добави още дърва в огъня, и заговори през рамо:

– Мъжете обичат принадлежностите от всякакъв вид. Обичаме и торбите, тъй като трябва да има къде да си слагаме принадлежностите. Обичаме да си ги сортираме, да ги напъхаме в торби и да отпрашим нанякъде.

– Сега вече ми стана ясно. Разбирам го, няма как, след като съм живяла с Джак повече от двайсет години.

– Когато бях малък, на четири-пет години, и живеех в Мендосино, исках бебешка количка за кукли. Мисля, че това притесни майка ми, но тя ми купи една от някаква гаражна разпродажба. Едно от колелцата се клатеше, но на мен не ми пукаше. Количката беше средство, с което можех да си придвижвам принадлежностите насам-натам. Пренасях камъчета, отвертки, дори чук. И разни други неща.Когато видя това, майка ми престана да се притеснява. Когато пораснах, тя често ме подкачаше по този повод: "Карлайл, камионът ти е уголемено копие на твоята бебешка количка – удобно средство за пренасяне на вещите ти." Бих казал, че е права.

– Твоята теория за мъжките принадлежности обяснява много относно мъжкото поведение. – Огънят припука и хвърли светлина върху усмивката, разкрасила лицето на Гели. – Джак имаше торби и принадлежности. Но той обичаше да вади вещите от една торба само за да ги прехвърли в друга. Нещо като ефекта на доминото. После изчезваше нанякъде – на лов или за риба.

– Да, прехвърлянето на принадлежностите от една торба в друга е много важно. Така се занимаваш с тях много по-често. – Той отвори хладилната чанта и сложи две бири на пода. – Бас държа, че в малкия град, в който си отраснала, си била местната кралица на красотата. Прав ли съм?

Гели отново се усмихна.

– Бях първа подгласничка. Баща ми се кълнеше, че работата е нагласена, защото момичето, което взе короната, излизало с куотърбека на местния отбор по ръгби. Онова, което никога не му казах, беше, че всъщност АЗ бях гаджето на въпросния куотърбек, излизах с него тайно. Татко беше нещо като местна ръгби легенда, между другото. Боже, всичко това сякаш се е случило толкова отдавна – изглежда ми тривиално и детинско.

Въпреки че наум си каза, че изобщо не ѝ беше изглеждало детинско и тривиално, когато тя и куотърбекът купиха пакет от шест бири и макар че беше студено, отидоха да се гмуркат голи в реката Шел Рок след коронацията. Но сега ѝ се виждаше много по-различно. Куотърбекът беше непохватен, тя – също. В цялото преживяване от началото до края липсваше елегантност. Но човек някак си преодолява тези неща, дори когато спомените за тях са леко болезнени.

Късно следобед Карлайл разположи две магарета за рязане на дърва по средата на стаята и нареди отгоре им дъски. Маса за секунди. През южните прозорци нахлуваше слънчева светлина, пуйката се беше изпекла много добре. Боклукчийски камион си имаше собствена порция в чинийката в кухнята, радиото свиреше. Разговорът между Гели и Карлайл се въртеше предимно около местни работи. Той спомена старата зала за танци в края на Ливърмор.

Гели погледна към спускащата се косо светлина.

– О, Карлайл, това място е толкова специално!  Да отидем там! Няма да се стъмни скоро. Можем да стигнем за половин час. Искам да го видиш отблизо. Можем да измием чиниите, когато се върнем.

– Звучи ми добре. Хайде в пикапа.

Двайсет и пет минути по-късно паркираха край павилиона за танци "Флагстоун", разположен на брега на малко езерце. Старата сграда бе в лошо състояние, затворена и лющеща се в суровия ветровит късен следобед. Не беше толкова голяма, колкото са обикновено балните зали, може би някъде около шест-седемстотин квадратни метра, в това число и сервизните помещения.

– Малко прилича на пайовете на госпожа Маклин на втория ден след изпичането им, не мислиш ли? – засмя се Гели.

Карлайл кимна и се помъчи да надникне през една цепнатина в задната врата. Единственото, което видя, бяха няколко големи стари мивки. Сигурно бяха попаднали на кухнята. Обиколи постройката и откри друг отвор. През дупките на покрива и от разни други места влизаше достатъчно светлина и той успя да различи дансинга и тъмните контури на сепаретата около него.

– Джак ме водеше на танци тук, когато бяхме младоженци.

Той се обърна и я погледна. Гели стоеше на сивкавата светлина, слабичка и крехка в черния си вълнен костюм, жълт пуловер и леко пончо, наметнато върху раменете; няколко кичура от тъмната ѝ леко прошарена коса се спускаха пред лицето ѝ, разпилени от вятъра. Карлайл се опита да я види такава, каквато трябва да е била в някоя лятна вечер преди двайсет и няколко години, в балната зала "Флагстоун". По краищата на езерото започваше да се образува тънък лед, а лицето ѝ розовееше от жулещия студен вятър, долитащ откъм водата.

– Вероятно ти е трудно да си ме представиш като младо момиче в красива рокля, танцуващо до зори в същата тази зала.

Думите ѝ прозвучаха като декларация, но тя всъщност искаше да му зададе въпрос.