– Добре, сенаторе. Веднага ще се обадя на Фланиган и ще проверя какво става. – Кал Ейкърс прекъсна линията и помоли Джил да го свърже с Бил Фланиган.

– Корпорация за благоустройство и развитие на високопланинските плата. Госпожа Андрюс на телефона.

– Господин Ейкърс от Търговската камара на Съединените американски щати търси господин Фланиган. – Джил се зачуди дали госпожа Андрюс, която и да беше тя, някога е била чукана от сенатор. Госпожа Андрюс не беше чукана от сенатор, въпреки че бе виждала доста от тях по телевизията. След един безотговорен и непохватен момент след абитуриентския си бал тя не беше лягала с друг мъж освен със съпруга си, а той бе загубил интерес към секса с нея преди десет години.

Маргарет Андрюс с мъка държеше очите си отворени. Предната вечер беше помагала на дъщеря си да се справи с кашлицата на бебето, докато зет ѝ гледаше мач по телевизията. В мига, в който Марилий напусна училището за козметички, за да се омъжи за един очевиден загубеняк, Маргарет бе разбрала, че дъщеря ѝ прави огромна грешка. Въпреки това, подобно на всички майки по света, тя се бе надявала и продължаваше да се надява, че бракът на дъщеря ѝ може да се окаже сполучлив.

– В момента господин Фланиган води разговор по другата линия. Искате ли да му оставите съобщение?

– Когато се освободи, нека да се обади на господин Ейкърс, моля.

– Ще му предам.

– Благодаря. Дочуване.   

– Дочуване.

Джил натисна бутона за връзка с кабинета на Кал Ейкърс

– В момента господин Фланиган е зает. Поръчах да му предадат да се обади.

– Благодаря, Джил. – Кал Ейкърс започна да почуква с химикалката по плота на бюрото си. Господи, в днешно време беше невъзможно да откриеш когото и да било!

Десет минути по-късно Бил Фланиган позвъни. Ейкърс вдигна слушалката и изтръгна от гърлото си най-ведрия и любезен глас, на който беше способен: 

– Бил, как си? Съжалявам, че чак сега ти се обаждам. Отсъствах цяла седмица. Бях на Хълма и в Мексико Сити, работех по онова, което наричаме Инициативата Рио Гранде. Бавно я придвижваме напред, въпреки че либералите не спират да мрънкат заради евтината работна ръка, която ще използваме, и евентуалните екологични вреди.

– Както и да е, исках просто да те държа в течение относно напредъка ни по проекта за магистралата и да проверя как са нещата при вас. Тук всичко се развива много бързо, по-бързо, отколкото някога съм предполагал. Добрият сенатор е във вихъра си, прегазва всеки, който се изпречи на пътя му. Канадците вече са на борда, а Ню Орлиънс помогна за оформянето на национална коалиция от шофьорите на товарни камиони и работниците в сферата на нефтодобива.

– Тук имахме известни проблеми с федералните планировчици и инженери. Планировчиците мрънкат, че нямат достатъчно пари за поддръжката на вече съществуващите пътища, камо ли за построяването на нова магистрала. Инженерите са отделен случай. Не им харесва огромното отклонение, което включва Фолс Сити и Ливърмор. Преди два дни сенаторът отиде да разговаря лично с тях. Каза им, че ако се надяват да получават повече пари за цимент през следващите десет години, ще е най-добре веднага да съсредоточат вниманието си върху този проект. Това, изглежда, подейства. Все още се чуват откъслечни възражения, но вече вървят към затихване.

– Някакви шансове магистралата да мине през Саламандър?

– Никакви. Пробвахме, както ти ни помоли, но инженерите наистина се разпищяха, затова реших да го зарежа. Както и да е, и двамата знаем, че онова малко езеро е на пресъхване, тъй че магистралата няма да му помогне. В момента, изглежда, си оставаме с предложения маршрут, като магистралата ще минава на около десет километра от Саламандър, ще прекоси Ливърмор на североизток, после ще пресече щатски път 42 и ще погълне онзи мръсен кален път на север, същия, за който сме говорили и преди. След като излезе от Ливърмор, магистралата ще върви предимно по права линия, така че това ще ни помогне да минимизираме разходите по обезщетяване на собствениците на земеделски земи. А как са нещата при вас? Някакви проблеми?

– Ако Саламандър беше включен в маршрута, това щеше да ни помогне, но ще се справим, ще им кажем, че една отбивка от магистралата към градчето ще бъде добра за тях, въпреки че магистралата е на десет километра. Фермерите и собствениците на ранча ще вдигнат вой до небето, задето минаваме през земята им, но с тях лесно ще се справим. Току-що изникна още един възможен проблем. Говори се, че сиуксите смятат територията около Хълма на вълка за свещена, въпреки че не я притежават. Била е тяхна преди много години, но това не било изгодно на държавата и на златотърсачите, така че тя един вид им се е изплъзнала и неусетно е преминала в чужди ръце. Но индианците продължават да са собственически настроени. Имали сме подобни проблеми и с други проекти. Все някак ще го разрешим, ще им подхвърлим съвременен еквивалент на едновремешните мъниста за размяна – камион с бира или нещо от този род – или просто ще си вършим взривните работи на крачка от тях, каквото и да ни струва.

– Добре. Слушай, Бил, главната причина, поради която ти се обаждам, е човек на име Рей Дарджън, който очевидно се е заел за купува земя по протежението на бъдещата магистрала. Това трябва да престане или най-малкото секретността на тези негови действия да се повиши поне с шест пункта. Очевидно Дарджън е силата, довела до минаването на магистралата през вашия район, но целият план може да се провали, ако той не миряса.

– И аз току-що подочух нещо по същия въпрос, Кал. Каквито и неща да си чувал за Рей Дарджън, те са не само верни, но и вероятно недостатъчно лоши. Също така той е комисионер на магистралата. Честно казано, изобщо не ми харесва да се возя на една  кола с него, винаги имам чувството, че сякаш изневерявам на някого по труден за обяснение начин дори, само като разговарям с него. Всеки път, когато някой спомене за магистралата, той облизва устни и потрива доволно намазаните си с одеколон ръце.

Като цяло е непоправим, а като капак на всичко е и голям поддръжник на Харлан Стърк. Но ще говорим с него, ще го накараме да си затваря устата.

Ейкърс продължи:

- Джак Уиймс спомена, че Дарджън притежава парцел около Хълма на вълка. Свързано било със злато. Знаеш ли нещо по този въпрос?

– Не, но ще видя какво мога да открия.

– Добре, разчитам на теб. Бил, търсят ме на другата линия. Просто исках да ти кажа, че тук придвижваме нещата. Не губи вяра и се обаждай. Ако всичко продължи така, както досега, след два месеца ще обявим окончателните планове за строителството на магистралата.

– Звучи страхотно. Благодарни сме ти за помощта. По някое време бих искал да си поговоря с теб за търговското споразумение с Мексико, което те чух да споменаваш, и какво може да бъде отражението му върху всички нас в този район.

– Напълно сигурно е. Въпреки това попитах сенатора и той не предвижда да има каквито и да е негативни последици за твоя район. Напротив, смята, че може да отвори вратичка за допълнителен износ на пшеница. Трябва да затварям, Бил.

Когато лампичката на бюрото ѝ изгасна, показвайки, че Бил Фланиган е приключил с разговора, Маргарет Андрюс все още мислеше за внучката си и се чудеше каква работа би могъл да си намери зет ѝ, за да издържа семейството си. Изглеждаше така, сякаш тук, където живееха, всичко се разпадаше, работните места изчезваха, хората се изселваха. Но господин Фланиган я беше успокоил, че ще настъпят по-добри времена, и ѝ бе смигнал, когато ѝ го беше казал. Тя му вярваше и се надяваше, че ще се окаже прав. Лъчите на есенното слънце от високопланинските плата минаваха през стъклото на прозореца и падаха върху ръцете ѝ, а тя седеше, стиснала юмруци, и си мислеше, че зимата не е далеч.

Щеше ѝ се зет ѝ да бе отишъл в колеж, вместо да работи в кариерата на братята Гътридж край Саламандър и да виси по цяла вечер в кръчмата на Слийпи в Ливърмор. Допускаше, че когато настъпят студовете, той временно ще бъде освободен от работа и тогава ще се мотае из къщи с бира в ръка, ще гледа разни игри по телевизията и ще се дуе какво би направил на Колелото на късмета, стига да имал шанса да участва. Когато беше предложила да му плати таксата за обучение в колежа в града, той и се бе изсмял и бе излязъл да смени маслото на колата си. Беше предложила същото и на дъщеря си, но Марипий бе пожелала да се запише в училището по фризьорство и козметика, за да си играе с хорските коси така, както винаги правеше със своята. Бременността ѝ промени всичко това. И Маргарет Андрюс още веднъж се замисли за наближаващата зима, въпреки че лъчите на слънцето проникваха през прозореца и падаха топли върху ръцете ѝ.