Някъде към четири часа следобед, когато слънцето вече клонеше към залез, Боклукчийски камион се събуди и наостри уши. Миг по-късно Карлайл дочу хрущенето на нечии стъпки по снега отвън. Бързо и тихо приближи до един от прозорците и погледна: Сузана Бентийн, сама. Щом Сузана стъпи на верандата, Карлайл отвори вратата. Ръсеше се лек снежец. Тя се усмихваше, лицето ѝ бе почервеняло от вятъра и студа.

– Здравей, Карлайл. Предполагам, че поздравът днес трябва да е "Честита Нова година на патерици". Може ли да вляза?

– Разбира се. Честита Нова година на патерици и на теб, Сузана. Може ли да взема пелерината ти?

– Мисля, че ще постоя с нея. Разходката беше хубава, но в момента ми е малко студено. Една чаша горещ чай ще ми дойде добре. – Тя се огледа наоколо. – Какво ще правиш с масата?

– Опитвам се да измисля как да я закрепя най-добре към стената.

Карлайл говореше от кухнята: приготвяше чая и мислеше. Сузана вече не му изглеждаше толкова труднодостъпна, както преди. В процеса на изграждането на монумента в чест на Коуди Маркс, както и в хода на мъчителната война срещу строителството на магистралата, той бе станал напълно овладян и самоосъзнат човек. Това правеше силно развитата индивидуалност на Сузана по-малко заплашителна.

Разговорът им край реката отпреди година по някакъв начин бе изчистил напрежението помежду им, поне за Карлайл. Той се беше изразил искрено и ясно, тя го бе разбрала. Освен това през последната година го беше посещавала редовно, придружена от Гели или индианеца, и напрежението, което Карлайл изпитваше в нейно присъствие, почти бе изчезнало. Почти. Все още я желаеше, а подобно напрежение никога не можеше да отшуми. Карлайл си даде сметка, че тя за първи път идва сама в къщата му.

– Какъв е проблемът с масата? О, разбирам, опитваш се да измислиш различен начин за закачането ѝ на стената. – Тя се наведе да огледа пантите.

Карлайл взе двете чаши с чай от печката, приближи и подаде едната на Сузана.

– Ще измисля нещо, просто въпрос на време.

– Веднъж видях нещо подобно в Ирак. Опитвам се да си спомня как точно я бяха направили. Можем ли да поседим край печката, докато се стопля?

Сузана отпи от чая си. Зелените ѝ очи наблюдаваха Карлайл Макмилън над ръба на чашата, червеникавата ѝ коса се разстилаше на вълни изпод качулката на пелерината.

Той срещна погледа и, но все още му беше трудно да издържи на по-продължителен контакт с очите на Сузана Бентийн.

– Какво правиш навън в такъв студен януарски ден?

– Прекарах цялата вечер с Марси и Клод Инглиш. Те са много мили хора и от време на време ме канят на гости у тях. Познаваш ги, нали?

– Да. За пръв път срещнах Клод, когато купувах материала за пода от него. По време на бъркотията около магистралата на няколко пъти ме каниха на вечеря. Добри хора, умни хора.

– И аз, и Марси се интересуваме от интензивно градинарство. Един ден се срещнахме в библиотеката на Саламандър, докато и двете ровехме из една и съща секция с книги. Канеха ме да остана у тях и тази вечер, но те имат малки деца и винаги си мисля, че когато оставам за по-дълго, може да ги притеснявам, въпреки че Марси твърди, че не е така. Пък и ми се щеше да се поразходя. Тръгнах към Саламандър, но после ми хрумна да се отбия тук и да видя дали си вкъщи, и как се чувстваш след тежката битка.

– Радвам се, че дойде. Бих те поканил да останеш за вечеря, но се страхувам, че нямам кой знае какво за ядене. Седях си тука и се самосъжалявах, и заради това не ми остана време да отида до "Джак и Джил".

– Карлайл Макмилън, може и да си специалист в областта на дърводелството, но готвенето, когато няма с какво да се сготви, е една от моите слециалности. Овладяла съм тези способности през годините, прекарани по пътищата с баща ми.

– Веднъж спомена, че бил антрополог, нали така?

– Да. Понякога се намирахме на петстотин километра от най-близкия магазин за храна, в австралийската пустош или в някой планински проход в Боливия. Спомням си каква физиономия направи баща ми една коледна сутрин в Боливия, когато погледна хранителните ни запаси. Бях само на четиринайсет, но си метнах палтото и се закатерих нагоре, докато не открих един фермер, който ми продаде доста жилаво наглед пиле. Въпреки това, като добавих малко консервирани зеленчуци, яденето стана хубаво. Имаш ли нещо против да надникна в килера ти? Човек винаги може да сготви супа, независимо колко мизерни изглеждат запасите му.

– Ще съм ти много благодарен, ако го направиш. Мога да ти обещая бутилка прилично червено вино, ако изобщо успееш да скалъпиш нещо от останките в килера. В най-лошия случай можем да си отворим виното и да прескочим вечерята, ако се наложи. 

Сузана се усмихна и свали пелерината си.

– Няма да се наложи. Това е нещо, което почти със сигурност мога да ти обещая.

Оказа се права. Половин час по-късно от кухнята се носеше приятен аромат, а Карлайл опъваше масата и продължаваше да се чуди как да я закрепи по-добре към стената. Беше му трудно да се концентрира, когато Сузана бе само на няколко метра от него, пред готварската му печка. Умът му не спираше да превърта спомените за голото ѝ тяло, танцуващо по същия под, на който той стоеше в момента.

Тя си тананикаше, дългата ѝ леко чуплива коса се спускаше по раменете, сребърните халки подрънкваха. Погледна към Карлайл и попита:

– Какво става с масата? Някакви върховни идеи?

– Няколко, но нито една – върховна. Мирише ми на хубаво.

– Все пак ще имаме супа. Знаеше ли, че сред всичките буркани със сладко и кутии с пирони имаше всички продукти, необходими за приготвянето на домашен хляб?

– Не... Наистина ли?

– Да, и хлябът ще бъде готов след малко. В аромата на прясно изпечен хляб има нещо първично. Нещо, връщащо ни много назад в миналото. – Боклукчийски камион се отърка в краката ѝ, мъркайки доволно.

– Права си. А аз току-що измислих как да закачвам масата. Едно резбовано трупче от секвоя, закрепено за стената, което да влиза в специално направена за него вдлъбнатина в долната част на масата, когато я вдигам. Мисля, че перспективата за прясно изпечен хляб си свърши работата.

Карлайл приближи до прозореца и погледна навън. После открехна вратата и отново погледна. Изглежда, жените и големите снежни бури имаха навика да навестяват дома му по едно и също време. Зачуди се на това съвпадение, после извика:

– Сузана, снегът наистина се трупа навън. Искаш ли да те закарам до Саламандър, преди да стане още по-зле?

– Не. Готвя супа и пека хляб. Бурята ще се погрижи сама за себе си. Ако ти не се притесняваш, и аз няма от какво да се притеснявам.

Към осем часа вечерята беше готова, а Карлайл бе монтирал конструкцията за прикачане на масата към стената. Сега тя висеше там. Той я смъкна надолу и подреди върху нея чиниите и приборите за хранене, както и два остатъка от свещи, прикрепени с восък към малки борови дъсчици. Сложи касета в касетофона и изгаси осветлението.

– Не е лошо, а? Мястото изглежда доста добре.

– Много елегантно е. Точно както трябва. Да има човек трион подръка, ми се струва доста успокояващо.

От касетофона се разнесе гласът на Астор Пиацола: танго. Карлайл си беше поръчал тази касета, след като бе чул изпълненията на Гейб О'Рурк в "Лерой".

Сузана вдигна чаша.

– Да пием за Боливия.

– Нека да е за Боливия, щом казваш: да процъфтява, просперира и да снабдява туристите с шарени одеяла.

Сузана се засмя.

– Веднъж ме учиха как се танцува танго. Доста добра бях, ако не е нескромно да го кажа.

– Къде?

– В Аржентина. Бях на път, сама и се отбих за малко там. След смъртта на баща ми реших да видя какво съм пропуснала през ранните си години, когато съм обикаляла заедно с него. Това бе всичко, за което можех да мисля по онова време: следващата гара, следващия автобус, отвеждащ към място, за което никога не бях чувала. Пътуването се просмуква в кръвта ти.