За известно време Карлайл, някой си господин Мур, професор от местния колеж, и група външни лица, заинтересовани от ястребите и тяхното добруване, спряха строителството на магистралата, завеждайки съдебен иск – проектът трябваше да бъде задържан, докато съответните служби вземеха решение дали да впишат ястребите на Тимерман в списъка на застрашените животински видове, тъй като те бяха почти изчезнали. Въпреки колективната ни решимост да унищожим всичко в името на подобрени търговски центрове и други черти на добрия живот, изглежда, някои творци на добро с дълги коси и лишени от всякаква любов към собствената си страна няколко години преди това бяха прокарали закони, в които се казваше, че не може да се унищожават ареали на такива животни, чийто вид е на крачка от преминаване в отвъдното.
В продължение на няколко месеца малките ястреби на Тимерман бяха сериозна пречка за строителството на магистралата и причина за изписването на много страници. Клиентите на Лерой, седнали на бира, предлагаха най-разнообразни решения. Някои от момчетата казваха, че птиците и без това са малко и десетина минути стрелба по тях би ги превърнала от застрашен в изчезнал вид, в който случай те вече нямаше как да бъдат застрашени. Трябва да призная, че в това твърдение имаше известна логика. Но също така съществуваше и риск от двайсет години затвор и петдесет хиляди долара глоба, което в известна степен охлаждаше страстите.
Вместо това започнаха да залепят по калниците на колите си стикери, на които пишеше: "МОЯТА ЛЮБИМА ЗАКУСКА? ПЪРЖЕН ЯСТРЕБ НА ТИМЕРМАН". Подобен вид безумни изпълнения допадат на безмозъчни същества, тъй че много скоро почти всеки жител на Саламандър се разкарваше с такъв стикер на колата си или пък го лепваше на витрината на магазина си. Някой си Рей Дарджън залепи един на вратата на "Дани", но още същата вечер Телма го изстърга с бръснач.
За нещастие господин Мур бе принуден да замлъкне, когато президентът на малкия колеж му заявил, че магистралата е от очевидна полза за тяхното учебно заведение и че подкрепата на господин Мур е очевидно в негов най-добър интерес. Но Мур беше куражлия момче и още доста време продължи да работи в сянка и да помага на Карлайл.
Нещата станаха доста рисковани. Заприказва се, че финансирането на магистралата вече не е толкова сигурно, и това само повиши раздразнението срещу онези, които бяха против строителството ѝ. Нашите конгресмени заявиха, че ще подкрепят нефтените сондажи в континенталния шелф край Санта Барбара, Калифорния, ако в замяна на това се гласува клауза, която по един или друг начин да изважда ястребите на Тимерман от списъка на защитените видове, което би било улеснено от факта, че напоследък на югоизток оттук бяха открити още две двойки птици. Любителите на пернатите доказаха пред Вашингтон, че този допълнителен ареал също е бил унищожен и че е от жизненоважно значение ареалът в Йеркс Каунти да бъде запазен. Човек можеше да чуе виковете им от тук чак до Белия дом, но това не им донесе нищо добро и истината продължи настъпателния си марш.
В началото някои от местните фермери и земевладелци, които възразяваха против преминаването на магистралата през земите им, бяха на страната на Карлайл, макар да признаваха, че се чувстваха малко неудобно в ролята си на радикални природозащитници. Нещо повече, страхуваха се, че местните ще почнат да им викат "Тимерманови птици", както вече наричаха Карлайл зад гърба му.
Аксел Лукър водеше групата на несъгласните магистралата да минава през земите им. Но когато Аксел видя какви пари му се предлагат за собствеността му, той седна, направи някои изчисления, "написа го черно на бяло", както обичат да казват местните момчета. Щедрото финансово предложение щеше да позволи на него и Ърлийн да се пенсионират във Флорида, за което двамата си мечтаеха от известно време. Когато Аксел изтегли възраженията си, коалицията се разпадна. Освен това Аксел даде ясно да се разбере, че повече няма да почиства алеята на Карлайл през зимата. Ще бъде нечестно да се твърди, че Карлайл бе изцяло сам в тази битка, въпреки че беше почти така. Една фермерска двойка, Марси и Клод Инглиш, непрекъснато го подкрепяха. Но те и без това по някакъв начин си бяха спечелили репутация на изолирани от обществото, понеже бяха прекалено заети с така наречения "мениджмънт на холистичните ресурси", прийом, наблягащ на органичната връзка между частното и цялото, и твърдяха, че чрез него тревата по пасищата ще се възстанови и запази за десетилетия напред. За онези, родени по времето на "Битие" и уверенията му, че ние, хората, трябва да доминираме над всичко, което Бог е създал, думите им звучаха почти като богохулство. Да не говорим, че идеята идваше от някакъв африканец, а всички знаеха, че в Африка нещата не вървяха на добре. Но Клод и Марси бяха достатъчно добри, за да канят Карлайл на вечеря по време на цялата дандания, и отказаха да променят мнението си, принуждавайки правителството да използва някои легални мерки срещу тях.
В продължение на няколко месеца Карлайл и приятелите му удържаха фронта, но възможностите им главоломно бяха започнали да се изчерпват. Знаех, че събранието във физкултурния салон на училището в Ливърмор си струва да бъде посетено, за да се види дали Карлайл беше запазил нещо от арсенала си. Един ден бях на риболов и там видях Клод Инглиш, който ми предложи да ме закара с колата вторник вечерта.
Допусках, че ще се получи истинска престрелка, и дори се замислих дали да не си взема старата каска от войната, ей така, просто за майтап. Но се страхувах, че великите бизнес умове, опитващи се да превърнат магазина на Лестър в капан за всички туристи, които се очакваха да се изсипят в Саламандър по асфалтовата пътека, направена специално за тях, могат да се възползват от това и да ме обявят за луд или изкукал, и по този параграф да ме изхвърлят от апартамента, който обитавах.
В този случай най-големият ми страх бе, че ще ме изпратят в старческия дом на Йеркс Каунти, който Боби Ийкинс наричаше "Алеята на червата". Така че реших да си остана възможно най-незабележим.
Вечерта на събранието Клод и Марси минаха да ме вземат. Сузана Бентийн също дойде с нас. Беше забавно, тъй като до него момент никога не се бях озовавал толкова близо до нея, камо ли пък да водя разговори. Тя бе наистина много мила, зададе ми цял куп въпроси за живота и младостта ми, смееше се искрено, когато се опитах да подхвърля една-две шеги.
Изобщо не се държеше на разстояние, както бях предполагал, и дори кожата на старец като мен настръхна от вълнение само задето седях в една кола с нея. В Сузана имаше нещо наистина завладяващо, сякаш бе видяла всичко, което можеше да се види на този свят. И, разбира се, беше истинско удоволствие дори само да я гледа човек – все едно че беше някоя картина или нещо от този род. Прииска ми се да бях по-млад. Само за момент, наистина, после отново се съвзех и продължих да се наслаждавам на пътуването в студената февруарска вечер.
Виждах, че старецът е малко изморен от цялото това приказване, и му предложих да се разделим и да се срещнем пак на следващия ден, за да имам време да си направя записките. Около осем часа на другата вечер отново се видяхме в бара и аз взех бира за себе си и уиски за него.
– Докъде бях стигнал? – попита ме той, докато се настанявахме в сепарето.
– До пътуването ти заедно със Сузана Бентийн и Марси и Клод Инглиш към Ливърмор, за да присъствате на събранието.
Той кимна, сръбна от уискито си и сложи в ред мислите си.
– Във физкултурния салон на гимназията в Ливърмор беше топло и не ухаеше много приятно. Радиаторите съскаха, хората си правеха вятър. По желание на присъстващите училищният портиер отвори страничните врати, за да влезе малко чист въздух. Но онези, които седяха до вратите, започнаха да се оплакват, че става течение, така че той отново ги затвори, принуждавайки триста и петдесетте души вътре да пълнят дробовете си с витаещата из въздуха алчност, враждебност към Карлайл Макмилън и миризма на стари бандажи.
