Литмир - Электронная Библиотека
A
A

Заедно с фермерството и земеделието ние също така сме и по много смешен начин замесени в бизнеса с отскубването. Винаги съм мислел, че отскубване има, когато извадим нещо и на негово място не поставим нищо друго. Използвахме почвата и водите прекомерно, многократно надхвърляйки техните естествени способности да се самовъзстановяват. От тази гледна точка бяхме и в миньорския бизнес – минирахме почвите и водите. Нямаше защо да се притесняваме за това, защото, ако проблемът с почвите и водите станеше прекалено сериозен, бяхме напълно сигурни, че данъкоплатците отново щяха да ни подкупят да запазим семейното животновъдство, макар че именно ние сме причинили проблемите.

За щастие, бяхме прекалено добри в прикриването на всичко това допреди няколко години, когато някои странични наблюдатели започнаха да ни задават твърде конкретни въпроси относно нашата жизнеспособност. Нашите конгресмени бяха прекалено ефективни, когато продаваха на останалата част от Америка идеята за запазването на пасторалния начин на живот, който вече не съществуваше, а и едва ли изобщо е бил някога. Един особено полезен мит, който се бе превърнал в опашата лъжа.

Наред с тази лоша новина вървят и всички останали неща, които винаги са работели срещу Саламандър и жителите му. С разрастването на земеделието в резултат предимно на щедростта на Конгреса и прилива на средства в наша посока, все повече намаляваше броят на местните жители, способни да раждат деца и да купуват разни неща. В по-голямата си част хората в продуктивна възраст напускаха щата, а няма ли деца, няма и училища. Загуби ли една общност децата си, загубва сърцето си. Единиците останали деца пътуват на дълги разстояния, за да се възползват от онова, което минава за образование в тази част на страната. Противно на общоприетите схващания, прииждащите средства ни най-малко не подпомагат малките градове, а само едрите земевладелци и големите земеделски фирми. Но това не спира, продължава и нещата вървят към по-зле.

От време на време някой и друг собственик на магазин в Саламандър се опитва да ни раздвижи. Като младата жена, поела универсалния магазин през седемдесет и шеста например. Тя изгради група за развитие и се опита да прокара идеи, твърде чужди за местните. Дори уреди някакви университетски съветници да дойдат дотук, за да проучат нещата и да направят препоръки.

И, о, боже, хората от градчето мислеха, че тези професори са наистина странни птици! Единият се опитваше да ни спечели за идеята да "завържем обувките си по пътя нагоре", което за повечето от нас беше все едно казано на чужд език. И бе противно на съвета, който бяхме получили от губернатора и неговите икономически гении, надяващи се, че Саламандър може да привлече някой голям завод за пакетиране на месо или – още по-добре! – лазерен изследователски център.

Проблемът се състои в това, че никоя индустрия не изгаря от желание да изгради клон на място, където липсва работна ръка, където канализацията е в окаяно състояние, а водните запаси намаляват. Предприемачите хвърлят един поглед на игрището за голф в Саламандър с неговата обгоряла от слънцето трева и пъплещи из нея змии и избират нещо малко по-приятно.

Както и да е, Шърлийн Лоренцен наистина се измъчи с магазина си, тъй като местните пазаруваха в хипермаркета "Уолмарт" във Фолс Сити, и се опита да ни запали по идеята да превърнем Саламандър в "град, в който хората ще искат да идват и да живеят". Признавам, че някои от идеите ѝ бяха интересни.

Например, тъй като в Саламандър можеш да си купиш къща на безценица, тя предлагаше да превърнем града в рай за бедстващи художници и писатели. Щяха да плащат наема си под формата на уроци на местните жители и като цяло щяха да създадат едно по-артистично и интелектуално общество. По силозите и в "Лерой" се шегуваха с това, отбелязвайки, че единственото нещо в Саламандър, което заслужаваше да бъде нарисувано, бяха бузите на Алма Хикман, както и жълтите ленти на магистралата.

Шърлийн споменаваше и други начини за раздвижване на живота, като например изграждането на нова канализационна система и преустройство на общинския водоем. Но когато се стигна до минимално покачване на данъците, за да се съберат средства за това, всички се обявиха против. Основен проблем на всеки град, пълен предимно със старци – макар че тук малко обобщавам – е, че те не са склонни да инвестират в бъдеще, което няма да доживеят да видят.

Изказванията на един от професорите по икономика, отзовал се на поканата на Шърлийн, ми се сториха много разумни. Той каза, че Саламандър няма никакви шансове да привлече големи индустриални фирми и че преследването на подобна цел е чиста загуба на време. Вместо това било по-добре да се заемем с "джобно производство", както го наричаше той. Единственото, което трябвало да направим, било да посетим някои от големите фирми във Фолс Сити или други подобни центрове на икономически разцвет и да видим дали някои от нас могат да се обединят и да започнат да правят отделни компоненти от по-големите продукти, произвеждани там. Твърдеше, че производството на висококачествени продукти на приемлива цена е стратегия, която никога не води до издънки. Отбеляза, че нямаме нужда от чак толкова много нови производства, за да подсигурим съществуването на Саламандър.

Също така каза, че трябва да решим на какво място искаме да живеем и след това да започнем да работим по изграждането му. За онези, които бяха свикнали на правителствени дарения и ненамеса в частната инициатива, това звучеше ужасно властно. Една от предложените възможности, която съвпадаше с мисленето на Шърлийн, бе Саламандър просто да се обяви за един вид предградие на Ливърмор и Фолс Сити и после всички усилия да се вложат в превръщането му във възможно най-доброто място за живеене и отглеждане на деца.

Сред останалите му предложения имаше и едно, свързано с преместването на всички ръждясали комбайни от празните паркоместа покрай Главната улица, които разваляха доброто впечатление от центъра на града. Това предложение му изигра лоша шега и го постави не само в списъка на негодниците на местния собственик на въпросните комбайни, но и на мнозина от момчетата, които очевидно възприемаха ръждясалите машини като обекти на красота. Това бе единствената причина, поради която ги бяха изоставили там – за да си осигурят приятна вечерна разходка до центъра и да погледат машината за балиране от четирийсет и втора година например, търкулната на едната си страна.

Списъкът на професора с предложения за опити изглеждаше безкраен на онези, които не виждаха никаква възможност. Той не спираше да повтаря: "Не ви трябва да сте модерни, просто трябва да видите възможностите." Повечето от нас имаха проблеми с разбирането на втората част от този израз, но въпреки това се отнесохме любезно с него по време на безплатния обяд и му пожелахме приятен път обратно към неговия университет.

След известно време Шърлийн се умори да слуша как хората ѝ повтарят, че всяка нова идея, идваща от нея или от някой друг, няма как да бъде осъществена в Саламандър. Личеше ѝ по физиономията. Накрая разпродаде стоката си на безценица и затвори магазина си. Последно чух, че държала магазин за декорации на интериора във Фолс Сити и че бизнесът ѝ вървял наистина добре.

Във всеки случай по улиците и по всички места, където се събираха местните, се говореше само за новата магистрала. Представителят на долната камара на Конгреса, Ларкин, даде пресконференция, на която възвеличи достойнствата на цимента, трафика и икономическото развитие, заедно с тяхното приятелче, прогреса. Дори измърмори нещо за това как магистралата би могла да доведе до отваряне отново на мините в Лийдвил.

Обръщайки поглед към доста мрачния хоризонт, единствената надежда, която виждаха жителите от града на Ебъл Олсън, бе предложената магистрала. Дори не беше съвсем ясно как точно тя ще донесе някакви ползи за Саламандър, но всички експерти твърдяха, че ползи ще има, оставяйки точната им природа на нашето богато въображение.

53
{"b":"280682","o":1}