Правилникът на събранието бе също толкова задушен, колкото и въздухът в салона. На всеки бяха отпуснати по деветдесет секунди за изказване, еднократно, и по този начин всяка искрена дискусия бе убита още в зародиш.

Започна се с изявление, прочетено от някой си Хокинс – Магистралния Боб, който отпи глътка вода от чашата пред себе си и се представи като вицепрезидент на Обединението на главните предприемачи от щата. Той подчерта, че всеки похарчен долар ще доведе до печалба от двеста и седемдесет долара поради онова, което нарече "ефект на възвръщаемост". Също така отбеляза, че всеки милион, похарчен за строителството на магистралата, ще осигури работа на шейсет и седем души или че дори само при процеса на строене в щата ще се отворят нови четири хиляди и петстотин работни места. Завърши с думите: "Няма съмнение, че огромната движеща машина на нашата икономика е строителството. То е истински катализатор на икономическата изгода."

Тук се надигна Клод Инглиш и попита защо, ако строителството води до толкова добри неща, правителството не вземе да построи няколко пирамиди и така да реши проблемите на всички. Голяма част от публиката избухна в смях, макар да знаеха, че Клод не беше съгласен с проекта за магистралата. И все пак той бе един от тях и малката му шега се прие добре. Водещият удари с чукчето си по масата и призова към спазване на реда.

След силното потупване на Магистралния Боб по гърдите и забележката на Клод публиката бе залята с изявления от всички възможни висши инстанции, подкрепящи строителството на магистралата. Бил Фланиган от Корпорацията за благоустройство и развитие на високопланинските плата изглеждаше много сериозен, когато заяви, че неговата група внимателно е претеглила всички плюсове и минуси на проекта, преди да изразят своето одобрение, и после добави, че всъщност минусите не били кой знае колко, ако изобщо имало такива.

Тогава стана Марси Инглиш и хвърли едно хубаво и лепкаво лайно в лицата на експертите. Гласът ѝ леко потрепваше, защото Марси не беше свикнала да говори пред публика. Основният ѝ аргумент бе, че трябва да се запази индивидуалното стопанство, а не да се отнема земята от собствениците ѝ, за да се строят пътища. Водещият се усмихна и ѝ благодари за това въведение, както той го нарече, и ѝ напомни, че Бюрото по развитие на животновъдството твърдо подкрепя проекта, после се огледа за следващата жертва.

В продължение на няколко секунди цареше тишина. После Карлайл Макмилън, който изглеждаше ужасно уморен от всичките си опити да се бори срещу магистралата и едновременно с това да си изкарва прехраната, стана, представи се, както си му беше редът, и извади скрития си коз. Просто помоли експертите да докажат, че избраният маршрут е най-добрият, и се базира на критериите, които те самите са определили в том дванайсети от Доклада. Беше се сдобил с копие от Доклада, с всичките му петнайсет тома, и бе прекарал много часове в четене и изчисления, използвайки инструкциите, дадени му от професора от Станфорд, както сам той по-късно призна.

 Водещият на събранието, специалист по човешки ресурси от щатския департамент по пътищата, се усмихна снизходително на Карлайл и отвърна, че ceлекцията включвала вещи математици, намеквайки,  че Карлайл просто трябва да си седне и да се държи като добро момче, тъй като разбирането на подобни сложни неща бе свръх неговите възможности.

Без грам неудобство, Карлайл отвърна: "Мисля, че съм в състояние да разбера изчисленията, и бих искал да ми ги демонстрирате."

 Това накара всички да се обърнат и да освиркат Карлайл. Нали разбираш, повечето дори не харесват звученето на думата "математика". Самото ѝ споменаване обикновено е достатъчно, за да накара масите да хукнат към изходите. Така че когато  Карлайл се запъна и поиска доказателства, мнозинството започна да се възмущава от неговата наглост и да мърмори, че най-добре щяло да е, ако той вземе  че се върне обратно в Калифорния, където по принцип било мястото на всички многознайковци.  В този момент нещата станаха още по-интересни. Водещият тихо се посъветва с доктор Уендъл Хамър, главния есесовец на двигателите на проекта. След това се изправи с почервеняло като домат! Лице и с леко запъване отвърна, че човекът, извършил калкулациите, не присъствал на тазвечершното събрание. Карлайл рече, че това не било пречка, и предположи, че със сигурност някой от останалите присъстващи би бил в състояние да докаже защо предложеният маршрут е най-добър, като се имаше предвид колко ревностно го защитаваха. Още тайни преговори отпред. В ъгъла на смирените местните лидери започнаха да проявяват сериозни признаци на безпокойство.

Доктор Хамър бе изтикан напред и се опита да замаже очите на Карлайл с цял куп технически глупости, сред които се прокрадваха и изрази като "социални функции" и "размер на отстъпки в цените". Карлайл го изслуша търпеливо и отвърна, че личните му пресмятания безспорно доказвали, че друг маршрут, на шейсет километра на запад от предложения, е най-добрият, базиран на критериите, посочени в Доклада, и че той с най-голямо удоволствие би доказал твърдението си. Също така каза още нещо, което аз запомних дума по дума: "Нивата на отстъпките в цените, посочени в това проучване, са много по-ниски от истинската цена на проекта. Бих искал да разбера как сте избрали размерите на отстъпка, които използвате. Те не са реални, а всичко, което се доближава до някакви реалистични цифри, ще доведе до печеливш процент, който ще наклони още повече предпочитанията към западния маршрут. Нещо повече, мога да докажа, че западният маршрут е по-добър, дори като използвам същите цифри, посочени от вашите експерти."

Старецът се изкикоти.

– За всички присъстващи разговорът между Карлайл и доктор Хамър бе като битка между андроиди, размахващи светлинни мечове и лазерни оръжия. Никой нямаше ни най-малка представа за какво говорят двамата, включително и аз, особено пък когато Карлайл използва думата "софистика" в критиките си. Пък и всички вече знаеха, че предложеният маршрут е най-добрият, понеже включваше Ливърмор и Фолс Сити. Защо трябваше да се вдига всичкият този шум за някакви си допълнителни петдесет милиона долара, между другото? Някой друг – останалите данъкоплатци – щеше да плати за това.

Водещият се опита да прекъсне Карлайл, позовавайки се на правилата на събранието: "Мисля, че вече чухме повече от достатъчно от вас, господин Макмилън." Тук тълпата бурно аплодира.

Карлайл не се трогна от споменаването на регламента. Той каза: "Не получих отговор на въпросите си, а като данъкоплатец от Йеркс Каунти имам правото да изисквам отговор."

Сега, важно е да се разбере, че мнозинството от присъстващите бяха данъкоплатци от Йеркс Каунти, а Карлайл бе дошъл отвън и следователно случайно се включваше в тази група, а това някак си имаше значение. Хората започнаха да викат на Карлайл да млъква и да си сяда и нещата бяха на път да излязат от контрол. Някои от присъстващите вече си слагаха палтата и се насочваха към вратата, поклащайки разочаровано глави пред всичката тази глупост.

Очевидно Карлайл бе притиснал доктор Хамър до стената, защитавайки позиции, в които и той самият не беше напълно сигурен. Добрият доктор Хамър се опита да се съвземе, напълвайки ушите ни с глупости, и двайсет и седем пъти заобиколи въпросите на Карлайл, преди да се разтопи като масло. След допълнително обсъждане отпред водещият съобщи, че събранието се закрива, и добави, че то ще бъде продължено следващата седмица, когато от Виена ще бъдат докарани допълнително математици специалисти, които да се изкажат в полза на предложения маршрут.

Беше една дълга седмица за всички и най-вече – за Карлайл. Вестниците не спираха да бръщолевят за нуждата от икономическо развитие в района и за това как магистралата била решаващо звено в тези планове. Бил Фланиган излезе с изявление, в което потвърждаваше, че магистралата ще обезпечи незаглъхващо икономическо развитие в щата през следващите двайсет и пет години.