Инструментите и стария си пикап майсторът беше завещал на Карлайл. Анна Маркс му ги предаде със сълзи на очи.
Когато младежът понечи да си тръгне, тя взе ръката му в своята и промълви:
– Карлайл, през последните осем години ти беше главната тема на разговори в нашата къща. Всяка вечер Коуди ми разправяше по нещо за теб, за това колко много си научил, какво добро момче си и какво удоволствие му доставяло да те гледа как растеш и се превръщаш в прекрасен млад мъж. В деня, в който се появи на работа, облечен в същия гащеризон и риза като неговите, той се прибра у дома, седна на кухненската маса и рече: "Анна, мисля, че имам син." Оттогава насетне винаги те е възприемал като такъв. Много се гордееше с теб. Господи, колко те обичаше Коуди! Наистина те обичаше.
Карлайл кимна. Беше му казала неща, които той отдавна знаеше, но му стана приятно да ги чуе и от нейната уста.
– Аз също го обичах, госпожо Маркс, не по-малко, отколкото той обичаше мен. Коуди ми даде място в живота, цел и аз ще се опитам да живея така, както той ме е учил.
Карлайл седна в стария пикап, който след ремонта, направен му от Коуди, вървеше като нов, и бавно подкара из Мендосино. Кара с часове, мина покрай всички места, където бяха работили заедно. С изненада установи, че си спомня всеки жлеб, всяка втулка, всеки прорез, всеки винкел и ъгъл, които двамата бяха създали.
Спираше пикапа и избърсваше очи, когато чуваше гласът на Коуди да му казва: "Мисля, че можем да го направим малко по-добре, Карлайл." С тези думи старецът подсказваше на младежа, че не е направил нещо както трябва. Отпусна чело на волана и се замисли за възрастния човек, който бе направил всичко по силите си, за да го изгради като добър занаятчия. Ароматът на пепел, кедър, палисандър и хондураски махагон в пикапа се сливаше с миризмата на тютюн от лулата на Коуди. Спомени... Господи, всичките тези спомени...
Дори години по-късно, особено когато работеше над някой интересен проект, Карлайл се улавяше, че си тананика. Когато това се случеше, той спираше за момент, попипваше стария си кожен колан за инструменти, поправян дузина пъти и потъмнял от потта на ръцете му и от смолата на дървения материал, и се замисляше за Коуди Маркс. За това как старецът бе подготвял повърхността за едно самотно, мълчаливо момче на име Карлайл Макмилън.
Порутената къщурка в парцела край Саламандър бе неодяланият камък за монумента, който щеше да издигне в памет на Коуди Маркс. Беше твърдо решен да превърне бараката на стария Уилсън в образец на най-доброто, на което го бе научил Коуди. В името на най-добрите занаятчийски традиции щеше да спаси изоставения кораб и да го съживи завинаги.
По навик – лош навик, който бе развил, докато работеше за разни предприемачи и хора, които не даваха и пукната пара за истинска добре свършена работа – Карлайл усети, че прави всичко автоматично, само за да приключи с дадения детайл. Когато го осъзна, забави темпото. Понякога дори разваляше вече направеното, ако не отговаряше на наложените от Коуди стандарти, и го започваше отначало. Ако му се наложеше, щеше да спи в кабината на пикапа си в дъжд и виелица, но работата щеше да бъде свършена както трябва.
Първата му задача бе покривът. Есенно време кедровите дъски можеха да се купят на прилична цена. В дъскорезницата на Фолс Сити имаше двайсет и пет кубика, поръчани за някакъв проект и след това – отказани, така че Карлайл успя да се снабди с материала дори по-евтино, отколкото бе очаквал. Позволиха му да порови из партидата и да си избере най-доброто. По калифорнийските стандарти това си беше чиста кражба.
Когато застанеше в къщурката на Уилистън и погледнеше нагоре, виждаше метреците и обшивките, между които липсваше пространство за поставяне на изолация. Така че от първостепенно значение бе издигането на цялата покривна конструкция, за да се създаде нужното място. Карлайл знаеше, че това ще е най-трудната част от целия проект. И най-критичната.
Започна със смъкването на старите керемиди и ръждясалия обков под тях. По-голямата част от метреците бяха в лошо състояние. Замени ги с добре изсушени големи греди. Някои от старите поправи и използва наново, после закова напречни дъски и започна да полага плочите, използвайки пирони от закалена стомана. Освен това изглади с шкурка метреците и по-малките дъски, макар да се изкушаваше да не го прави. Никой нямаше да разбере, освен той и Коуди. Но това бе достатъчно.
Голямата капандура над основната жилищна част от къщата, както и една по-малка, която да пропуска лунната светлина в спалнята, го забавиха доста. Но той ги изработи както трябва и дори ги конструира така, че да може да ги отваря отвътре, когато времето се затопли.
Като свърши с това, Карлайл се зае с подовете. Използва стената на един товарен вагон, открита в близка ферма. Фермерът не му беше взел почти никакви пари. По-късно щеше да нареди хубави дъски върху дъските от вагона. Засега по-важното бе да постави основа, за да може да се живее в къщата и при по-лошо време.
Стените също бяха в лошо състояние – в резултат на използвания евтин материал и недоброто поддържане впоследствие. Както би казал Коуди: "Изглежда, някой просто е решил да остави това място да се разрушава." Карлайл смъкна целия дървен обков, както и мазилката отвътре, и старата къща остана да стърчи като човек с нова шапка и обувки, но иначе – гол.
Ранните есенни дъждове – студени дъждове – заприиждаха на двайсетия ден от началото на работата му. Въпреки това той продължи да кърти и разбива, облечен в мушамата си. Понякога дори използваше фаровете на пикапа и един газов фенер, за да работи и нощем. Както бе казал старецът, жителите на Саламандър започнаха да отскачат дотам, за да видят какво е замислил Карлайл. Той се опитваше да е любезен и да дава отговор на всичките им въпроси, но докато разговаряше, не спираше да работи.
Ако покривът беше чадър, то стените бяха дъждобран. Искаше къщата да стане здрава и надеждна, да я направи така, че да отложи евентуалните ремонти по възможност най-далеч в бъдещето, затова се спря на дървен обков – западен червен кедър или секвоя. И двата вида материал бяха скъпи, а заради принципа той отказваше да ги използва в суров вид. Не одобряваше идеята да отсече големите дървета, за да си направи облицовка на къщата. Разбира се, в дъскорезницата предлагаха стандартните талашитени плоскости с кедров фурнир. Но както бе казал на един от любопитните посетители, който му бе предложил да си облекчи живота и да използва тях, "достатъчно дълго съм работил с такива по време на калифорнийския ми период, за да знам, че няма да издържат до края на живота ми. Не са моят тип материал. Между другото, виждал ли си някога какво правят кълвачите с кедровия фурнир?"
Един местен дърводелец пенсионер дойде да покибичи и да раздава съвети, без да му ги искат – нещо, което Карлайл и без това получаваше в изобилие. Но въпреки това слушаше, докато човекът му разправяше за някаква ловна хижа в Три Форкс, която разрушавали в момента. Старецът участвал в построяването ѝ преди петдесет години и още си спомняше за прекрасния обков от секвоя, който били положили отвътре. Карлайл отиде до Три Форкс, разходи се насам-натам, попазари се с началника на групата, която се занимаваше със събарянето на постройката, и получи онова, което искаше. Всъщност щеше да му остане достатъчно материал, за да облицова банята и ваната си с панели от секвоя. А можеше да му стигнат дори и за зимната градина, която смяташе да пристрои към южната стена на къщата веднъж щом свършеше с изшкуркването на грозния лак и върнеше на дървото неговата първоначална естествена прелест.
Към средата на октомври по-голямата част от облицоването на стените бе привършило. От дъскорезницата в Ливърмор очакваше да му докарат товар от очукан стъклопласт. Точно навреме, тъй като първият сняг беше паднал преди три дни и го бе принудил да спи в пикапа.
Беше се сдобил и с партньор. Голям жълт котарак със сдъвкано дясно ухо, появил се седмица по-рано: бе останал за обяд, после за вечеря и скоро се настани в къщата за постоянно. Спеше в пикапа заедно с Карлайл, а денем го следваше по петите. Карлайл наблюдаваше котарака. Котаракът наблюдаваше Карлайл.
