– Преди шест седмици те видях да подрязваш тревата на една ливада точно срещу къщата, в която работех. Онова, което ме впечатли, бе, че накрая се озова на четири крака и оскуба няколкото стръка трева, които косачката не бе успяла да подстриже. – За момент погледна към Карлайл.

– В дърводелството... а и в живота е много важно как завършваш нещата. От другата страна е фразата, която разпръсква леден страх в костите на всеки калфа: "Подготви повърхността." Повечето хора не я подготвят правилно, а това е друг много важен момент в дърводелството и изобщо в живота. Така че независимо дали живееш, или се занимаваш се дърводелство, ако подготвиш правилно повърхността, завършиш както трябва и изпълниш както му се полага всичко между началото и края, значи си се застраховал. Занаятчийството е първо въпроса на отношение и чак след това – на умения. Схващаш ли?

– Да, сър, разбирам ви много добре.

Коуди се изправи и погледна директно към момчето.

– Долар на час. Ще започнеш с почистване, тъй като то винаги е част както от подготвянето на повърхността, така и от завършването. Утре, точно тук, в седем вечерта, готов за работа. Нуждаеш ли се от транспорт?

– Не, сър. Имам колело.

Легендата понесе парче дъска към вратата, тананикайки си. Карлайл го възприе като знак, че трябва да напусне. По пътя към дома, докато въртеше бясно педалите, дишаше тежко, изкачваше баири и вече се чувстваше като занаятчия. Дори самото присъствие на Коуди Маркс даваше криле на човек. Веригата на котвата се разпадаше.

Уин Макмилън бе малко разстроена от развоя на събитията. Не че имаше нещо против Коуди Маркс, но Карлайл изкарваше повече от долар на час с косене на ливади и боядисване на лодки, а онова, което момчето заработваше, беше важно за едно домакинство, намиращо се вечно на ръба на оскъдицата. Въпреки това тя изслуша внимателно сина си, докато той ѝ обясняваше защо иска да работи с Коуди. И го разбра.

Тогава се усмихна. Карлайл никога нямаше да забрави начина, по който се усмихна майка му, и думите, които му каза:

– Бъди най-добрият занаятчия, който Мендосино някога е виждал, Карлайл, щом го искаш. Все някак ще се справим.

Годините, в които Карлайл бе работил рамо до рамо с Коуди Маркс, бяха едни от най-хубавите в живота му. Обикна стареца. Обичаше го заради уменията му, заради възгледите му за живота, заради изяществото, което твореше. Но чувствата му отиваха по-дълбоко от това. Карлайл нямаше баща, Коуди и жена му нямаха деца, така че привързаността между стареца и момчето възникна напълно естествено. В началото Карлайл дори не го беше усетил, но по-късно си даде сметка, че Коуди сигурно го бе разбрал. Както беше с повечето мъже в онези времена, Коуди вярваше, че знае някои полезни неща, които си струваше да предаде на някой, и този някой се оказа Карлайл. Години наред двамата работеха заедно и старецът направи всичко по силите си, за да научи младежа на всичко, което знаеше. На всичко.

С парите от първите си два чека, получени от Коуди, Карлайл си купи два тъмносини гащеризона и бежова работна риза, точно като онези, които носеше майсторът. Същата година на Коледа майка му му подари черна кутия за храна и истински метален термос – почти идентични с тези на Коуди. В продължение на дълги години, та дори и сега, обядът и кафето му стояха в същите очукани кутия и термос, трофеи от времето, в което се бе учил на майсторлък – това бе неговият начин да се протяга назад към здравите ръце на Коуди Маркс и да разбере житейския избор на своята майка.

През първите две години на работа с Коуди Карлайл се обръщаше към майстора единствено със "сър" или с "господин Маркс". Беше все едно че се обучава от някой зен-будист – дължеше уважение на учителя си.

На четиринайсетия рожден ден на Карлайл двамата префасонираха вътрешността на една стара аптека в центъра на града. Карлайл се появи на работа в шест и половина сутринта. Отдавна бе разбрал, че когато Коуди казваше седем, това всъщност значи половин час по-рано.

Каза "Добро утро, господин Маркс", както обикновено, с глас, който вече благосклонно беше започнал да възмъжава и се бе закрепил на най-горното стъпало на баритона.

Коуди тъкмо пълнеше с тютюн първата си лула за деня. Старецът кимна с глава по посока на Карлайл, докато запалваше лулата си и между усилията, нужни за разпалването ѝ както трябва, попита:

– Днес е рожденият ти ден, нали? – Беше разбрал отнякъде.

– Да, сър. – Карлайл се ухили, горд, че вече е на четиринайсет и че работи с Коуди Маркс, горд от нарастващите си дърводелски умения.

Коуди се наведе и бръкна в една кафява хартиена торба на пода. Оттам измъкна нов кожен колан за инструменти, твърд и светлокафяв на цвят. Когато му го подаде, Карлайл забеляза, че от различните джобчета се подават стари, но здрави инструменти.

– Честит рожден ден, Карлайл. Искам да ти кажа, че ми е приятно, задето работиш с мен. Между другото, мисля, че заслужаваш да ти повиша заплатата на долар и петдесет. И още нещо: предпочитам от днес нататък да ми викаш "Коуди". Сега дай да закрепим добре тези греди на тавана, за да можем да се прехвърлим върху по-съществени неща.

Очите на Карлайл овлажняха, докато запасваше колана на кръста си. Отчасти защото, както се беше надявал и Коуди, момчето бе приело подаръка му като символ на прогреса му през време на дългото катерене по стълбицата на уменията и разбирането, и отчасти защото Коуди бе казал, че Карлайл работи с него, не за него. Това бе много важно.

Годините се нижеха. През незатворени прозорци и неокачени врати Карлайл чуваше как училищният духов оркестър се упражняваше в късните есенни следобеди. Ако с Коуди оставаха да работят до късно, за да завършат нещо започнато, до ушите му достигаше шумът на зрителите и гласът на коментатора над футболното игрище. От островърхите покриви на Мендосино наблюдаваше как децата отиват на плажа в летните следобеди, а сутрин подкарват лодките на родителите си навътре в океана., Това не го притесняваше. Всъщност за нищо на света не би сменил мястото си с когото и да било другиго. Той създаваше трайни неща със собствените си ръце. Именно заради това Карлайл обичаше да помага на Коуди Маркс из цял Мендосино, околностите му и щата Калифорния. Те подготвяха повърхности за обработване, завършваха и правеха всичко, което трябваше да се изпълни в промеждутъка между началото и края. Нещо повече, преди всичко те го правеха както му се полага, по начина на Коуди. Хората се усмихваха, когато пикапът на майстора минаваше през града и виждаха как старецът в тъмносин гащеризон и бежова работна риза разговаря с момчето, облечено досущ като него.

Карлайл работеше със стария майстор без прекъсване до момента, в който не се дипломира, а после, през първите две години на обучението си в Станфорд, продължи на половин работен ден. Когато Коуди приемеше поръчка, изискваща повече от един чифт ръце, Карлайл хващаше автобуса от Пало Алто. По време на пътуването се подготвяше за лекции и си мислеше колко лош заместител са учебниците на допира до дървото, плъзгащо се между пръстите ти, и на удоволствието да се изправиш, да отстъпиш назад и да огледаш продукта от добре свършената работа.

Коуди беше започнал да говори за пенсиониране, но Карлайл не му вярваше. После, един четвъртък следобед, майката на Карлайл му телефонира. С тих, пресекващ глас тя му каза, че Коуди е починал.

– Открили го в старата къща на Мъркъл, където монтирал някакви шкафове...

Помръкна един ден от двайсетата година на един мъж – пролетен ден, в който слънцето се сгромоляса. Карлайл се затвори в стаята си и плака в продължение на два часа, удряйки безпомощно с юмрук по бюрото, отрупано с множество книги, обединеното знание от които не беше нищо друго освен празни приказки в сравнение с онова, което Коуди Маркс знаеше и се бе опитал да му предаде. В онзи момент Карлайл взе решение, че заради майка си ще завърши Станфорд, но след това ще следва пътя на Коуди.