Начинът, по който трябваше да се отнася човек с Коуди, бе следният: първо, трябваше да се примири с навика му да пуши лула, после – да обясни най-общо какво значение щеше да има за него крайният продукт от усилията на майстора, накрая – да се оттегли встрани и да остави всичко на креативността и уменията на Коуди. Едно нещо никога, ама никога не биваше да се случва – да се слага краен срок за завършване на даден проект или да се правят опити да се пришпорва Коуди, докато работи.

Последната негова индивидуална особеност стана легендарна, след като той беше зарязал работата по кухнята на един местен банкер. Жената на банкера бе изразила гласно негодуванието си пред Коуди относно неговия бавен, методичен стил на работа, беше се оплакала, че не можела нито да готви, нито да кани гости, нито да прави каквото и да било, докато кухнята ѝ е в такова състояние..

Без да я погледне или да каже нещо, Коуди си събрал чукалата, напуснал и отказал да довърши започнатата работа, докато банкерът не се съгласил да заведе семейството си на продължително пътуване – пътуване, което нямало да приключи, докато Коуди не им изпрател пощенска картичка, на която да пише, че кухнята е готова. Разбира се, въпросната нова кухня с нейните оригинални шкафове, вградена техника и омекотена акуратност на изтънчено майсторство спечели възхищението на всички. Най-щедрата похвала дойде от един представител на британска верига супермаркети и неговата съпруга, посетили дома на банкера в Мендосино, след като се бяха запознали по време на круиза, предприет от банкера и семейството му именно по времето, когато Коуди им оправяше кухнята. И така, Карлайл живееше на северния бряг, косеше ливади и изстъргваше боята от скъпите яхти на летовниците, нещастен от работата си на парче. Никога не бе харесвал повторяемостта, не понасяше да върши нещо, ако не израстваше по някакъв начин, докато го прави. Винаги беше смятал, че в края на всеки изминал ден човек трябваше да е станал по-добър от това, което е бил сутринта. Чувстваше се като закотвена чайка, пърхаща с криле по повърхността на нещата, дърпана надолу от тежестта, опитвайки се да си проправи път нагоре, към свободата.

Беше чувал майка му и приятелите ѝ да споменават името на Коуди и бе попил в голяма доза почитта, с която винаги се говореше за работата на стария майстор. Приятелите на майка му, макар да бяха способни в своите артистични или научни области, не притежаваха ръчни умения, водещи до незабавното сътворяване на нещо реално. Поради тази причина именно те изпадаха в почтително благоговение пред хора като Коуди, които творяха реални неща. Отличните автомеханици влизаха в същата категория, макар и да бяха на малко по-ниско ниво от това на майстора дърводелец.

Да имаш технически способности и да ги използваш, за да правиш неща с утилитарна стойност, неща, които щяха да пребъдат – това беше идея, която привличаше Карлайл. Къщите в Мендосино, които Коуди бе построил в по-ранните си години, бяха пример за отлична конструкция и се издигаха здрави и величествени през годините. Така говореха хората. Всичко – вертикално, никакви наклони, нито течове. Перилата на стълбищата никога не се разхлабваха, плочките не падаха, напречните греди на таваните не провисваха.

Анекдотите за Коуди се повтаряха отново и отново във всекидневната на Уин Макмилън. Бяха известни като "историите за Коуди" или "методите на Коуди". Една от тях по-специално истински впечатли Карлайл и в крайна сметка промени живота му. Мъжът, който я разправяше, бе местен поет, човек, който знаеше доста за скритите неща и потънали значения. Та веднъж въпросният поет отбеляза:

– Коуди Маркс знае точно в кои стени на Мендосино са зазидани костите на просташката претенциозност...

Коуди беше построил пристройка към къщата на въпросния поет и поетът го бе наблюдавал как изшкурква подпорните чамови греди, които щяха така или иначе да се скрият в стените. Никой никога нямаше да ги види, изшкуркването не ги правеше поздрави, нито ги караше да функционират по-добре, затова мъжът се бе заинтересувал защо майсторът постъпва така.

Тъй като предварително се били споразумели за цената, за клиента нямало финансово знамение дали гредите ще са гладки, или не, просто го мъчело любопитство. Коуди предъвкал мундщука на лулата си, погледнал към гредата, която току-що бил изгладил, и казал на поета, че просто се чувствал по-добре, когато правел нещата по този начин. Така му изглеждало по-завършено. Не казал нищо друго, само това. "Методите на Коуди."

Щом чу тази история, Карлайл тръгна да търси Коуди Маркс. Жената на майстора му каза, че мъжът ѝ работел по някаква нова къща в североизточната част на града, на хълмовете срещу Руското дере. Карлайл натисна педалите на велосипеда си в тази посока и щом стигна до мястото, видя пикапа на Коуди, паркиран отвън. От вътрешността на сградата се носеха ударите на чука му. Работеше сам. Такъв беше обичаят му, освен ако не му се наложеше да ползва услугите на някой глупак с големи мускули за ден-два, за да му помага с по-тежката работа.

Карлайл застана настрана и започна да наблюдава работата на стареца. Трепереше от притеснение, че се намира в присъствието на една легенда, и се опитваше да се овладее. Лулата пушеше, а Коуди тихо си тананикаше, докато дялкаше една врата. След минута-две се обърна, за да вземе резачката, забеляза момчето, олюля се и пристъпи назад.

"Сега я втасах", помисли си Карлайл. Коуди наближаваше седемдесетте и момчето си помисли, че с появата си може да е причинил сърдечен удар на стареца.

Но Коуди се съвзе и рече:

– Нямам нужда от помощ, а и да имам, не мога да си я позволя. – Коуди се наведе над резачката и отряза парче от корниза на вратата, върху която работеше. Когато го стори, вдигна пред очите си парчето дърво, за да провери колко добре си пасва с хоризонталната летва, вече поставена на място в горната част на вратата. Елементът се стори перфектен на Карлайл, но Коуди измъкна шкурка от джоба си и започна да заглажда отрязъка. Когато най-после остана доволен от вида му, закова парчето дърво на мястото му, зенкерова отворите за главите на винтовете, за да са готови за по-късно, и през цялото време се държеше така, сякаш Карлайл беше просто кутия с дървесен лак, забутана в ъгъла.

Дърводелецът разрови купчината материал до себе си и попита, без да поглежда към малкия натрапник:

– Ти си момчето на Уин Макмилън, нъл' тъй?

– Да.

– На колко си?

– На дванайсет.

- Мислех, че косиш ливади и други такива.

Карлайл овладя мутиращия си глас, който имаше навика да изтънява внезапно по средата на някоя дума, и произнесе дълго репетираното от него изречение:

– Искам да се науча да работя с ръцете си, да правя неща, които ще останат и след мен. Искам да овладея занаят и да стана майстор занаятчия.

Притесняваше се, че речта му е малко високопарна, прекалено официална, особено както я изстреля на един дъх. Но това беше най-доброто, на което бе способен. Думата "занаятчия" обаче бе подбрана правилно и попадна в целта.

– Знайш, че "занаятчия" е дума, която почти е отпаднала от английския език, нъл' тъй?

Карлайл нищо не отвърна. Старецът избра нужното му парче дърво.

В живота на всеки човек има моменти, когато бъдещето зависи от едва забележимите и критични опорни точки на емоционалните решения на онези, които притежават властта да дават или задържат желаните неща. Както се оказа впоследствие, тази сутрин бе точно такъв момент в живота на Карлайл Макмилън. Коуди подбираше материали, Коуди си тананикаше, Коуди размишляваше.

– Играеш ли футбол или нещо от този род?

– Не. Нямам време, пък и без това не ме интересува.

– В такъв случай ще можеш да бъдеш на разположение в съботите, а също и след часовете по време на учебната година.

Пулсът на Карлайл се учести значително.

– Да, сър.

Коуди продължи да ровичка из купчината дълги тънки дъски и да говори, без да поглежда към Карлайл: