– Е, големи момко, смятам, че името Боклукчийски камион ти подхожда. И тъй, ако не възразяваш, ще те наричаме така. – Боклукчийски камион примигна с жълтите си очи. Карлайл се усмихна.

Една събота по залез слънце той обходи къщата, любувайки се на резултата от работата си. Чувстваше се по-добре от когато и да било напоследък. Коуди имаше навика да цитира някой си сър Хенри Уотън, който преди триста и петдесет години бил казал: "Доброто строителство отговаря на три условия: простор, здравина и красота." Карлайл бе успял да покрие първите две, а за третото имаше ясен образ в главата си. В допълнение към всичко това той се връщаше към нещо, което му бе познато от преди – място, където присъстваше и Коуди, място, в което цареше тишина и всичко придобиваше смисъл.

Карлайл беше гладен, но прекалено уморен, за да запали газовия котлон и да си стопли поредната консерва боб или каквото бе останало под брезента, с който покриваше провизиите си. Нямаше закъде да бърза, тъй като и без това бе прекалено късно, за да свари отворено кафенето в Саламандър. Изглежда, трябваше да се задоволи със сандвичи с фъстъчено масло, плод и десертче "Милки Уей".

Докато двамата с Боклукчийски камион обмисляха бедния си избор, той извърна очи към пътеката и видя, че в здрача по нея се задава Гели Девъроу. В едната си ръка държеше голяма кошница за пикник, а в другата – термос. Вървеше и се препъваше по изровения път. През последните няколко седмици често се беше хранил в кафенето на Дани и бе започнал да опознава Гели, но появата ѝ тук го изненада.

Тя се спря и намести каубойската шапка, която бе паднала ниско над очите ѝ. Карлайл тръгна да я посрещне.

– Здравей, Гели. Каква изненада!

Лицето ѝ беше зачервено. Леко се бе задъхала от катеренето и от товара си. Беше облечена в джинси и ризата, които си бе купила от разпродажбата при затварянето на "Шърлийн", а отгоре бе наметнала зимното си яке от деним. На слабата светлина, с кичурите коса, подаващи се изпод шапката, тя изглеждаше доста добре, просто като леко застаряваща сладурана от някое родео.

– Здравей, дърводелецо. Не знаех дали мога да стигна с колата дотук, или не. Джак се изнесе за уикенда с някои от своите приятелчета ловци, за да стрелят по опасни зверове, сърни и фазани, предполагам, а може би и по колибрита, не знам. Каквото и да е – стига да бяга или лети, ще го гръмнат. Както обичат да повтарят, трябва да пазим района от хищници и да регулираме количеството на животните с екологична цел. Всъщност онова, което правят, е да пият и да фучат с пикалите си наоколо с идеята да уплашат нещо, то да изскочи от храстите и да го застрелят през прозореца.

Остави ме сама да се занимавам с по-младите животинчета. И както си бях навън, яхнала своя скопен тригодишен жребец, изведнъж си казах: "Върви по дяволите, Джак." В същия момент в главата ми се заформи идеята да ти направя едно добросъседско посещение. Помислих си, че с всичката работа, която ти е на главата, може да имаш нужда от храна и гориво. – Обяснението за появата ѝ бе изстреляно бързо и гладко, на един дъх.

– Много мило от твоя страна, Гели. Тъкмо претеглях предимствата на консервата боб пред тези на филия с фъстъчено масло, и ти се появяваш милостиво от падащия мрак, като по поръчка. – Той взе кошницата от ръката ѝ.

Гели се засмя и избърса челото си с ръкав. Беше леко изпотена, въпреки че бързо се захлаждаше.

– Рапортите от всички, които са били тук, не секват. Изненадваш ги. В началото се хващаха на бас, че ще се сгромолясаш от покрива или пък ще отпрашиш обратно за Калифорния, щом падне първият сняг.

В кошницата имаше дебели резени шунка, картофена салата, салата от прясно зеле, ябълков пай, домашно изпечен хляб, както и шест кутии "Милър". Термосът беше пълен с ароматно кафе, специалитет на Гели.

Те обиколиха въплъщението на неговите мечти и той ѝ обясни тънкостите на дърводелския занаят много по-подробно, отколкото бе нужно. Но като цяло жените имат похвалната способност да изслушват мъжките мечти и Гели му задаваше интелигентни въпроси, кимаше и се усмихваше, докато той прокарваше пръсти по плоскостите от секвоя и чам и обясняваше.

После влязоха вътре и се загледаха през по-голямата капандура към червеникавия залез, прорязван диагонално от парите, изпускани от двигателя на реактивен самолет. След дългата седмица, прекарана в "Дани", и ден, преминал в гонене на диви животинки, Гели сигурно бе точно толкова уморена, колкото и той. Карлайл знаеше това, но гостенката му умело скриваше умората си и в този момент отношението му към нея се промени, изпълни го загриженост – като за човек, който може би дори бе малко по-специален от обикновен приятел.

– Искам да ти покажа нещо – каза ѝ той.

Отведе я до камината и посочи към една дума, гравирана в камъка: Сиаула.

– Открих я, когато почистих прахта и саждите. Сигурно Уилистън я е издълбал. Спомних си за легендите, които ти ми разказа, за жрицата, наречена Сиаула.

– Карлайл, имам чувството, че зъбите ми ще затракат! Защо мислиш, че я е гравирал тук?

– Нямам представа. Въпреки това добавя нещо особено към атмосферата на това място. Не мислиш ли?

– Въобще не ми се мисли по този въпрос, точка.

Нощите ставаха все по-студени, но Карлайл бе поправил камината и тя вече работеше. Докато Боклукчийски камион спеше до огнището, той и Гели седяха върху купчина дъски, смееха се, разговаряха и ядяха от храната, която бе донесла с пикапа си, минавайки по червения кален път покрай Хълма на вълка, покрай толкова много неща. Тя често бе шофирала по този път, потънала в мисли за остаряващи жени, които в по-голяма или по-малка степен се бяха простили с търсенето на други възможности. А сега гледаше мъжа от Калифорния с шапка на главата, изпод която се подаваше косата му, дълга почти колкото нейната, завързана на конска опашка с кожена връзка за обувки, и ѝ беше хубаво, че се смее отново.

След като приключиха с вечерята, Карлайл хвърли допълнително дърва в камината и известно време двамата седяха, без да приказват, втренчени в пламъците. Отпиваха кафе от тенекиени канчета, а през процепите, където Карлайл още не бе успял да сложи панели, проникваше лек снежец. Гели седеше приведена напред, с облегнати на коленете лакти, държеше канчето с кафе в двете си длани и мислеше за много неща. Когато си тръгна към полунощ, на върха на Хълма на вълка, на пет километра на северозапад, играеше пламъкът на малък огън, но Карлайл не успя да го забележи.

На следващата сутрин по червения кален път настъпи необичайно раздвижване. Забелязваха се дори няколко полицейски коли и линейка. Карлайл се зачуди какво става, но не искаше да си губи времето в разузнаване. Аксел Лукър спря колата си пред къщата малко преди да е дошло време за обяд, и излезе навън.

– Разбра ли какво се е случило?

– Не. Но като видях всичките тези коли и пикапи наоколо, ми стана ясно, че нещо не е наред.

– Вчера Джак Девъроу и някои от неговите приятелчета по чашка излезли на лов с пикап от другата страна на Хълма на вълка. Неизвестно как една от пушките в пикапа гръмнала и отнесла половината лице на Джак. Загинал на място.

– Мили боже! Кога точно е станало това?

– Към пет и половина следобед.

– Не познавах Джак. Само съм го виждал наоколо. Но познавам Гели. Това е ужасно!

– Е, и да, и не. Такова ще е всеобщото мнение, повярвай ми. Джак пиеше сериозно и се движеше в тази посока и без това. Тези тъпи копелета винаги смесват алкохола с оръжието. Не ги пускам да ловуват в земята ми, откакто преди няколко години простреляха едно добиче. През сезона за лов на сърни покрай къщата ни прелитаха куршуми.

Карлайл си мислеше, че Гели бе пресичала поляната пред къщата му с кошница за пикник и термос с кафе по същото време, когато съпругът ѝ бе издъхнал. По неизвестни причини се чувстваше донякъде виновен за случилото се, сякаш бе имал пръст в него.

– Никой не успя да намери Гели – продължи Аксел. – Беше се запиляла някъде и се прибра късно. – Аксел гледаше към Карлайл. Спомни си, че предната вечер, когато той и Ърлийн се прибираха от пазар в Ливърмор, бе видял един пикап като този на Гели, паркиран пред алеята, водеща към къщата на Карлайл.