Литмир - Электронная Библиотека
A
A

Бийч вече си водеше бележки. Ярбър също. Спайсър закрачи из стаичката като погнала жертвата си мечка. Идеите идваха бавно, трябваше да се внимава с езика, да се прецизира стратегията, но не след дълго писмото се оформи. Бийч прочете черновата:

— „Скъпи Куинс, с удоволствие прочетох писмото ти от четиринайсети януари. Толкова се радвам, че си запазил места за гейекскурзията. Има обаче един проблем. Няма да успея да дойда по няколко причини. Първата е, че няма да ме пуснат още няколко години. Аз съм в затвора, а не в клиника за наркомани. Освен това съвсем не съм обратен. Имам жена и две деца, които в момента изпитват тежки финансови затруднения, защото аз съм в затвора и не мога да ги издържам. Така стигаме и до теб, Куинс. Трябват ми малко от твоите пари. Искам сто хиляди долара. Да кажем, че толкова струва мълчанието ми. Ако ги пратиш, ще забравя за тази история с Рики и гейекскурзията и никой в Бейкърс, Айова, никога няма да разбере за това. Жена ти, децата ти, баща ти и останалите от твоето богато семейство никога няма да научат за Рики. Ако не изпратиш парите, ще залея градчето ти с копия от твоите писма. Това се нарича изнудване, Куинс, и аз съм те хванал натясно. Знам, че е жестоко и престъпно, но не ми пука. Трябват ми пари, а ти ги имаш.“

Бийч спря и погледна колегите си за одобрение.

— Прекрасно е — каза Спайсър, който вече мислено харчеше парите.

— Много жестоко — каза Ярбър. — Ами ако се самоубие?

— Не ми се вярва.

Прочетоха писмото още веднъж и поспориха дали сега е най-добрият момент да го пуснат. Не разискваха доколко незаконно е тяхното изнудване, нито евентуалното наказание, ако ги хванеха. Бяха провели тези дискусии преди месеци, когато Джо Рой Спайсър убеди останалите двама да се присъединят към начинанието му. Рисковете бяха незначителни в сравнение с потенциалните печалби. Жертвите им едва ли щяха да изтичат в полицията и да се оплачат.

Досега обаче още не бяха притиснали никого. Кореспондираха си с десетина потенциални жертви, все застаряващи мъже, направили грешката да отговорят на следната обява:

„Неженен бял двайсетгодишен мъж търси мил и дискретен господин на 40–50 години за кореспонденция.“

Една малка обява с дребен шрифт на гърба на гейсписание беше предизвикала шейсет отговора и Спайсър се зае със задачата да отсее боклука и да намери богаташите. Отначало това му се струваше отвратително, а после му стана забавно. Сега беше истински бизнес, защото се канеха да приберат сто хиляди долара от един напълно невинен човек.

Адвокатът им щеше да вземе една трета. Макар това да бе обичайната практика, все пак делът им се виждаше твърде голям. Но нямаха избор. Той беше важен елемент, незаменим съучастник в техните престъпления.

Поработиха над писмото до Куинс около час, а после решиха да премислят една нощ и да напишат окончателния вариант на следващия ден. Имаше и отговор от мъж с псевдонима Хувър. Това беше второто му писмо до Пърси и беше пълно с приказки за птички. Ярбър трябваше да понаучи нещо за тях, преди да отговори от името на Пърси и да демонстрира голям интерес към темата. Явно Хувър се боеше и от сянката си. Не разкриваше нищо лично и не споменаваше дали има пари.

Братята решиха да му дадат още малко време. Да си поговорят за птички, а после да се опитат да го подмамят да спомене нещо за физическа близост. Ако Хувър не усетеше намека или ако не разкриеше нещо за финансовото си състояние, щяха да се откажат от него.

Според Бюрото по затворите Тръмбъл се водеше лагер. Това означаваше, че няма нито огради, нито бодлива тел, кули или пазачи с пушки, които да дебнат за бягащи затворници. „Лагер“ означаваше минимална охрана, така че всеки затворник можеше просто да си тръгне. В Тръмбъл имаше хиляда души, но малцина бягаха.

Вътре беше по-добре уредено от повечето държавни училища. Имаше стаи с климатик, чисто кафене, зали за фитнес, билярд и карти, игрища за баскетбол и волейбол, писта за бягане, библиотека, църква с дежурен свещеник, психолози и неограничени часове за посещение.

Тръмбъл беше възможно най-доброто място за един затворник. Всички задържани тук се водеха слабо опасни. Осемдесет процента лежаха за престъпления, свързани с наркотици. Около четирийсет затворници бяха ограбили банки, без да наранят или сериозно да изплащат някого. Останалите бяха заможни хора, които варираха от дребни измамници до доктор Флойд, хирурга, който в рамките на две десетилетия бе откраднал шест милиона долара от здравните фондове.

Насилието не се толерираше в Тръмбъл. Заплахите бяха рядкост. Имаше много правила и администрацията не срещаше особени проблеми при налагането им. Нарушителите бяха изпращани в затвор със средно тежка степен на охрана, което означаваше бодлива тел и твърде груби надзиратели.

Обитателите на Тръмбъл предпочитаха да се държат добре и да излежат присъдите си във федерален „кафез“.

Опитите за извършване на сериозни престъпления отвътре бяха нещо нечувано до пристигането на Джо Рой Спайсър. Още преди да го приберат на топло, Спайсър беше чул за аферата в Ангола, прочутия затвор в Луизиана. Няколко пандизчии се бяха усъвършенствали в изнудването на хомосексуалисти до такава степен, че бяха прибрали от жертвите си седемстотин хиляди долара, преди да ги усетят.

Спайсър живееше в селски район близо до границата с Луизиана и аферата „Ангола“ беше много известна в неговия край. Никога не си беше представял, че ще я повтори, докато една сутрин не се събуди във федерален затвор и не реши да издои всеки, който му паднеше в ръчичките.

Всеки ден в един часа следобед излизаше на разходка, като винаги вземаше със себе си пакет „Марлборо“. Не беше пушил от десет години, преди да го осъдят, а сега беше стигнал до две кутии на ден. Разхождаше се, за да неутрализира ефекта върху дробовете си. За трийсет и четири месеца беше извървял около двеста километра. Освен това беше свалил тринайсет килограма, макар и вероятно не с гимнастика, както твърдеше. Причината беше по-скоро в забраната да се пие бира в затвора.

Трийсет и четири месеца разходки и пушене. Оставаха му още двайсет и един.

Деветдесет хиляди долара от откраднатите от бингото пари бяха буквално заровени в задния му двор, до една барака на петстотин метра зад къщата му. Беше ги закопал в саморъчно направена бетонна шахта, за която жена му не знаеше нищо. Тя му бе помогнала да изхарчи остатъка от плячката, общо сто и осемдесет хиляди долара, макар от ФБР да бяха успели да проследят само половината. Бяха купили два кадилака, бяха летели първа класа от Ню Орлиънс до Лас Вегас, бяха наемали лимузини и бяха отсядали в най-скъпите хотелски апартаменти.

Ако му бе останала някаква мечта, тя беше да се превърне в професионален комарджия, който живее извън Лас Вегас, но всява страх във всички казина. Любимата му игра беше блекджек и макар да беше загубил цяло състояние, все още вярваше, че може да победи всекиго на нея. На Карибите имаше казина, които никога не беше виждал. Азия ставаше все по-интересна. Спайсър смяташе да обиколи света, първа класа, със или без жена си, да спи в луксозни хотели, да си поръчва обслужване в стаята и да тероризира всяко крупие, имало глупостта да му раздаде карти.

Щеше да изрови деветдесетте хиляди от задния си двор, да ги прибави към своя дял от сегашната операция и да замине за Вегас. Със или без нея. Тя не беше идвала в Тръмбъл от четири месеца, макар преди да го посещаваше на всеки три седмици. Спайсър сънуваше кошмари, в които жена му разкопаваше задния двор, търсейки скритото му богатство. Беше почти убеден, че тя не знае за парите, но имаше и някои съмнения. Беше се напил два дни, преди да го приберат в затвора, и беше споменал нещо за деветдесетте хиляди. Не можеше да си спомни точните си думи. Колкото и да се мъчеше, просто не можеше да се сети какво точно й бе казал.

След първия километър запали нова цигара. Може би тя си беше намерила приятел. Рита Спайсър беше привлекателна жена, малко пълничка тук-там, но нямаше нищо, което деветдесет хиляди долара не биха могли да скрият. Ами ако тя и новото и гадже бяха намерили парите и вече ги харчеха? Един от най-страшните кошмари на Джо Рой беше като сцена от слаб филм — Рита и някакъв непознат мъж копаят с лопати в дъжда. Защо точно в дъжда, един господ знаеше. Но винаги нощем, в някаква буря. Светкавиците ги осветяваха и той виждаше как двамата обръщат пръстта в задния двор и всеки път стигат все по-близо до бараката.

8
{"b":"278131","o":1}