— Имате ли нещо против да потичам с вас? — попита той.

— Разбира се, че не.

Направиха заедно първия завой.

— Току-що отново се видях с адвоката си — каза Аргроу.

— Брат ти ли? — попита Спайсър, като дишаше тежко. Той не бягаше красиво като Аргроу, който беше с двайсет години по-млад.

— Да. Той е говорил с Арън Лейк.

Спайсър спря, сякаш се беше ударил в стена. Изгледа Аргроу, а после впи поглед в далечината.

— Както казах, трябва да поговорим.

— Май наистина е така — отвърна Спайсър.

— Ще ви чакам в юридическата библиотека след половин час — каза Аргроу и си тръгна. Спайсър гледаше след него, докато банкерът не се изгуби зад ъгъла.

В телефонния указател на Бока Рейтън не откриха никакъв Джак Аргроу, адвокат, и това отначало притесни Братята. Фин Ярбър бясно звънеше по телефона и търсеше справки из цяла Южна Флорида. Когато звънна в Помпано Бийч и помоли за номера на търсеното лице, операторът каза „един момент, моля“ и Фин се усмихна. Записа номера, а после го набра. Обади се телефонен секретар: „Това е кантората на Джак Аргроу. Мистър Аргроу е тук само при уговорен час, затова моля оставете името, телефона си и кратко описание на недвижимия имот, който ви интересува, и той ще се свърже с вас.“ Фин затвори и бързо пресече моравата до юридическата библиотека, където го чакаха колегите му. Аргроу вече закъсняваше десет минути.

Малко преди той да пристигне, в стаята влезе същият бивш адвокат, като носеше голяма папка и явно се приготвяше да прекара часове в опити да се спаси. Ако го помолеха да си отиде, щяха да събудят излишни подозрения, а и без това той не беше от типа хора, които хранят особено уважение към съдиите. Един след друг те се оттеглиха в стаичката за съвещания, а Аргроу се присъедини към тях. Тя беше тясна още когато Бийч и Ярбър работеха там и пишеха писмата си. Сега, когато вътре бяха четирима, а Аргроу беше внесъл немалко напрежение, изглеждаше по-малка отвсякога. Седнаха около масичката. Всеки можеше да се протегне и да докосне останалите трима.

— Знам само това, което ми казаха — започна Аргроу. — Брат ми е адвокат, живее в Бока Рейтън, но вече почти не практикува. Той има пари и от години активно участва в политическата дейност на републиканците в Южна Флорида. Вчера са го намерили някакви хора, които работят за Арън Лейк. Проучили нещата и разбрали, че аз съм негов брат и съм тук в Тръмбъл заедно с мистър Спайсър. Дали му куп обещания, заклели го да не казва нищо, а той на свой ред закле мен. Сега, когато всичко е тайно, мисля, че можете сами да се сетите за какво става въпрос.

Спайсър не си беше взел душ. Ризата и лицето му още бяха потни, но дишането му се беше успокоило. Бийч и Ярбър не издаваха нито звук. Братята бяха изпаднали в колективен транс. Продължавай, говореха очите им.

Аргроу погледна трите лица и продължи. Бръкна в джоба си и извади лист хартия, разгъна го и го сложи пред тях. Той представляваше копие от последното им писмо до Ал Кониърс, пълното със заплахи писмо, подписано от Джо Рой Спайсър с адрес във Федералния затвор Тръмбъл. Бяха го научили наизуст и нямаха нужда да го четат. Разпознаха почерка на горкичкия Рики и разбраха, че писмото е изминало пълен кръг. От Братята до мистър Лейк, от мистър Лейк до брата на Аргроу, от брата на Аргроу обратно до Тръмбъл и всичко това за тринайсет дни.

Най-накрая Спайсър го вдигна и погледна думите.

— Значи знаеш всичко, така ли? — попита той.

— Не знам колко знам.

— Кажи ни какво са ти споменали.

— Вие тримата се занимавате с изнудване на хомосексуалисти. Пускате обяви в гейсписания, завързвате кореспонденция с възрастни мъже, по някакъв начин научавате истинската им самоличност, а после ги изнудвате за пари.

— Това обобщение е доста точно — отбеляза Бийч.

— А мистър Лейк е допуснал грешката да отговори на една от вашите обяви. Не знам кога е направил това и не знам как сте го разкрили. В тази история има няколко бели петна, поне за мен.

— По-добре да остане така — каза Ярбър.

— Нямам нищо против. Не съм се натискал да върша такива услуги.

— Какво ще получиш насреща?

— Предсрочно освобождаване. Ще прекарам тук още няколко седмици, а после пак ще ме преместят. Ще ме пуснат до края на годината, а ако мистър Лейк бъде избран, ще получа пълно помилване. Сделката не е лоша. Брат ми ще получи голяма услуга от бъдещия президент.

— Значи ти си посредникът?

— Не, аз съм куриерът.

— Да започваме тогава.

— Първо вие.

— Имате писмото. Искаме пари и освобождаване.

— Колко пари?

— По два милиона на човек — заяви Спайсър. Явно бяха обсъждали това неведнъж. Три чифта очи наблюдаваха Аргроу и чакаха да трепне, да се намръщи, да се шокира. Реакция обаче не последва, само кратка пауза, през която той отвърна на погледите им.

— От мен не зависи нищо, нали разбирате? Аз само ще съобщя подробностите на брат си.

— Ние четем вестници всеки ден — каза Бийч. — Мистър Лейк разполага с повече пари, отколкото е в състояние да похарчи в момента. Шест милиона са капка в морето.

— Той има седемдесет и осем милиона на ръка без никакви дългове — добави Ярбър.

— Все едно — каза Аргроу. — Аз съм само куриер, пощаджия, нещо като Тревър.

Те отново замръзнаха при споменаването на мъртвия адвокат. Изгледаха Аргроу, чието внимание беше приковано в ноктите му, и се зачудиха дали коментарът за Тревър не беше някакъв вид предупреждение. Колко опасна беше станала тяхната игра? Бяха като замаяни от мечтите си за пари и свобода, но дали бяха в безопасност? Дали щяха да бъдат в безопасност за в бъдеще?

Винаги щяха да знаят тайната на Лейк.

— А как искате да получите парите? — попита Аргроу.

— Много просто — отвърна Спайсър. — Всичките наведнъж, преведени по банков път до някое хубаво местенце, например Панама.

— Добре. А по въпроса за освобождаването ви? — попита Аргроу.

— Какво за него? — попита Бийч.

— Някакви предложения?

— Никакви. Мислехме, че мистър Лейк ще се погрижи за това. Напоследък той има много влиятелни приятели.

— Да, но все още не е президент. Още не може да разчита на подходящите хора.

— Няма да чакаме до януари да встъпи в длъжност — заяви Ярбър. — Всъщност не мислим да чакаме и до ноември, за да видим дали ще спечели.

— Значи искате да бъдете освободени веднага?

— Възможно най-бързо — отвърна Спайсър.

— Има ли значение по какъв начин?

Те се замислиха за миг, а после Бийч каза:

— Трябва да бъде легално. Не искаме да се крием през остатъка от живота си. Не искаме непрекъснато да се страхуваме.

— Заедно ли ще си тръгнете?

— Да — каза Ярбър. — И имаме конкретни планове как да го направим. Първо обаче трябва да уговорим важните неща — парите и кога по-точно ще ни пуснат оттук.

— Разбирам. От своя страна Лейк иска всичките ви документи, писмата, бележките и копията от изнудването ви. Очевидно мистър Лейк иска да бъде уверен, че тайната му няма да излезе на бял свят.

— Ако получим онова, което искаме, той няма за какво да се безпокои — каза Бийч. — С удоволствие ще забравим, че изобщо сме чували за Арън Лейк. Само че трябва да те предупредим да предадеш на мистър Лейк, че ако нещо се случи с нас, тайната му все пак ще излезе наяве.

— Имаме човек на свобода — каза Ярбър.

— Нещо като бомба със закъснител — добави Спайсър, сякаш помагаше да се обясни необяснимото. — Ако нещо се случи с нас, като например онова, което се случи с Тревър, няколко дни по-късно бомбата ще избухне. Мистър Лейк все пак ще бъде разкрит.

— Това няма да стане — каза Аргроу.

— Ти си куриер. Не знаеш какво ще стане — ухили се Бийч. — Май са замесени същите хора, които убиха Тревър.

— Не можете да сте сигурни.

— Не, но имаме мнение по въпроса.

— Да не спорим за неща, които не можем да докажем, господа — приключи обсъждането Аргроу. — Ще се видя с брат си в девет сутринта. Нека се чакаме тук в десет.