— Сигурна ли сте?

— О, да. Няма и сянка от съмнение. По време на пожара е бил в Калкута на вечеря с наборната комисия в Бенгалския клуб. Бил е съкрушен, когато се върнал и му разказали. Офицерите били оставили телата там, където ги намерили в руините на къщата и…

— Телата? Телата ли казахте?

— Да. Две тела. В спалнята. Тялото на Доли, което все още било на леглото, и още едно…

Тя се запъна и се почувства неловко, когато смръщи вежди, обмисляйки как да продължи.

— Още едно? — подкани я той.

— Да, още едно. Прегърнало Доли в обятията си. Това бил Чхеди хан. Пущунският адютант на Прентис.

Британска Индия си ляга рано. Британска Индия се събужда също рано. Джо Сандиландс се събуди в шест часа от настойчивата врява на сигналната тръба. Зарята. Нагаждаше мислено думите, които британските войници бяха подхванали да пеят в такт с жизнерадостния повик:

Джо в полусън си представи, че пак е във Франция. Пак в армията. Пак на война. След миг осъзна, че тръбата звучеше в горещото пробуждане на един летен индийски ден, а не ехтеше решително в калните полета на Фландрия. С мъка излезе изпод мрежата против комари и стъпи на земята, като почувства приятния хлад на настлания с плочи под.

Беше изкарал неспокойна нощ. Куп неасимилирана и несвързана информация бе циркулирала в ума му. Опитът му от предишната вечер да нахвърля бележките си не беше съвсем успешен. Влажните му китки бяха оставили петна върху страницата. Мастило се бе разляло върху меките листове хартия, с които Нанси го снабди. Листове, носещи печата „Канцелария на управителя на Паникхат“.

Той вдигна нагоре транспаранта, отвори прозореца и се облегна на перваза. Усещаше, че го чака още един горещ ден, и без да изпуска от съзнанието си дългия списък, даден му от Нанси, на хората, с които трябваше да се срещне, Джо съзнаваше, че може би това са единствените му свободни часове от деня. Реши да потегли на проучвателно пътешествие, преди да е станало прекалено горещо. Въоръжи се с малък бележник с надпис „Столична полиция. Ню Скотланд Ярд W1. Телефон 1212, Уайтхол“.

Той слезе от верандата и се запъти към парадния плац. Горещината го блъсна и го подсети, че трябва да си сложи шапката. Вдясно се откриваше улица с дървета от двете страни и доволен от сянката, той пое по нея. Явно тя се наричаше „Виктория Роуд“ (какво друго?) и бърза справка в бележника му напомни, че Уилям и Пеги Съмършам са живели на номер 9 (дом, който Джон и Алиша Уорбъртън са обитавали преди войната), а също така, че Шийла и Филип Форбс, докторът, са живели на номер 30.

Къщите очевидно бяха от различни периоди, но всички следваха един и същи модел. В прашния двор на всяка къща имаше поддържана с любов градина, покривите бяха сламени, керемидени и дори от вълнообразна ламарина, имаше широки стрехи и веранди от всички страни. Докато Джо вървеше, вътре в къщите се разкриваха гледки на мъже в пижами, започващи деня, жени в сутрешни домашни дрехи, тук-там деца, подготвящи се за деня или играещи на слънце с грижливи прислужници. В повечето градини слуги се грижеха за редиците растения от двете страни на входните алеи. Още една справка в бележника показа, че Доли и Гайлс Прентис са живели на „Кързън Стрийт“ 5.

По-нататък една пряка, която завиваше вдясно, носеше името „Кързън Стрийт“. През 1910 г. на номер 5 имало голяма къща, но сега нямаше нищо. Парцелът бе изолиран от съседните дворове в края на глухата уличка, задната му част бе открита към обработваеми поля и накрая към реката, прецени Джо. И широко открита за нощни нападения от бандити, помисли си той. Продължи към изоставения участък, но пътят му бе възпрепятстван от гъсти шубраци и плевели, които се бореха върху мястото, където Дороти Прентис е загинала в пожара и където Чхеди хан е намерил смъртта си, държейки я в прегръдките си. Джо се спря за миг, връщайки се опипом към онази гибелна вечер. Не го изненада фактът, че Прентис не беше възстановил къщата. Консултирайки се отново със записките си, той откри, че все пак Прентис не се бе преместил надалеч. Сега съседният имот беше негов, голяма къща, чиято градина опираше в мястото на някогашната трагедия.

Но като че ли всичко наоколо носеше печата на трагедията. Избърза напред и се взря по-отблизо в малките табелки, закачени на портите на някои от по-старите къщи, и въпреки топлата сутрин той потръпна, щом разбра какви са надписите.

„В този дом на 17 май 1857 г., неделя, починаха съпругата на майор Минтър и трите й деца, убити от метежници, а телата им бяха хвърлени в кладенеца“, гласеше табелката на „Клайв Стрийт“ 1. На номер 9 капитан Халет от Кавалерията на Бейтмън бе загинал „храбро, защитавайки съпругата и сина си от нападение на метежниците. Всички посечени.“

Кой беше този, който бе нарекъл Индия „Земя на скръбта“? Джо продължи да върви и една пресечка го изведе обратно на парадния плац, където отново го удари силната жега. Реши, че е време да се връща. Двама млади офицери минаха покрай него, гледайки го с любопитство, докато единият, разпознал го в миг, не подметна насмешливо:

— Ако не знаеш колко е часът, питай някой полицай!

Джо не беше в настроение да търпи снизходително отношение и ги удостои със смазващ полицейски поглед, поглед, който бе усъвършенствал в работата си с непокорни военни по време на войната, с лондонски престъпни елементи и дори с непочтителни полицаи. Със задоволство забеляза, че погледът му сякаш не бе изгубил силата си; под косия му взор и двамата изглеждаха засрамени.

Решавайки никога повече да не излиза на индийското слънце без шапка, Джо тръгна обратно към пощенската станция, в която бе настанен. Когато стигна до нея, военен Паникхат се беше събудил за активен и шумен живот. Тропотът на маршируващи подковани ботуши се открояваше на фона на по-слабата градска врява, а маршови команди, познати на Джо, отекваха в почти неспирен поток.

— По четирима надясно! Строй се! Надяс-но!

И в далечината:

— Стой! Надясно! Строй се повзводно!

„Добрата стара войска, помисли си Джо, макар че не мога да си представя каква връзка има строяването по четирима с пехотните действия, които вероятно предстоят на тези мъже на северозападната граница. Може би доста полезно за армията на Уелингтън на полуострова, а ето ги сега, още се занимават със същото! От четири години не съм в армията, но бих могъл да се присъединя към тях и да се строя в колона по четирима!“

Джо се върна към приготовленията на слугата, назначен да се грижи за него. Беше решил, че при това първо явяване на Джо в обществото на Паникхат той трябва да е с униформа. Изгладена, сгъната и спретната, сиво-кафявата му униформа лежеше на леглото. Ваната в банята бе напълнена, пешкирът сгънат върху дървена рамка.

Слугата го поздрави, като притисна длани пред гърдите си.

— Яйце, бекон, сахиб. Кафе. Джалди6.

Джо му благодари на английски и преценявайки, че би било невъзпитано да не облече извадената униформа, стъпи с благодарност във ваната, в която не беше нито горещо, нито студено, и отми лепкавата нощ и не по-малко лепкавата си разходка. Закуската се появи с изумителна бързина и като предположи, че някой щеше да разтреби стаята му, да излее водата от ваната, да опразни голямото приспособление в ъгъла с шапковиден връх, служещо за килер, той реши, че вече не е твърде рано да се залавя със серията от задължителни посещения.

Сметна, че пръв би трябвало да е старши полицейският инспектор, следван от доктора, командира на бенгалските сиви, който с малка бележка го известяваше, че е избран за почетен член на техния офицерски стол. Друга бележка от клуб „Паникхат“ го известяваше, че е избран („за времето на Вашия престой“) за член на Клуба. И в двете бележки Джо съзря пръста на Нанси Дръмънд.