Губернаторът ги представи един на друг и Мидж рече на мига:

— Толкова се радвам, че сте тук, инспекторе. Сега ще ми кажете какво мислите! Според мен е прекрасна! Точно това, което би искал! Как смятате?

От една кутия и от тънка опаковъчна хартия тя извади малка статуетка от слонова кост. Статуетка с очебийно еротичен сюжет. Традиционно — две фигури с полузатворени в блаженство очи бяха изваяни в страстна прегръдка и превити на 180 градуса в кръста.

— Ето — повтори Мидж. — Какво мислите?

— Мисля, че ще остане много очарован — отвърна Джо, като съзнаваше, че по този начин заявява, че самият той би останал много очарован. Как наистина щеше да я приеме строгият Прентис, Джо можеше само да гадае.

— Сигурно е доста скъпа — предположи примирено чичо Джордж.

— О, не чак толкова — рече Мидж. — Успях да я спазаря на най-добрата цена в лири. Мисля, че струва около трийсет шилинга. Бяха толкова любезни, като познаха по знаменцето на колата, че съм отседнала при теб и направо записаха покупката на твоята сметка.

Чичо Джордж придоби леко напрегнат вид.

Седнаха да обядват и Мидж продължи да разказва. Сега описваше маскен бал.

— Бяхме двете — поде тя — с Бети Брейсгърдъл. Тя се преоблече като индианка, а аз като каубой. Лесно спечелихме наградата, направихме обиколка на честта из стаята и всички ни аплодираха!

— И сигурно си оставила — запита Джо — цял вагон с разбити сърца из Европа?

— Не — отговори навъсено Мидж. — Не цял вагон. Само едно разбито сърце.

— Разкажи ни за него — подкани я Нанси, както без съмнение се очакваше от нея.

— О — рече Мидж, — не беше той, а тя.

— Тя?

— Да — примигвайки със сведени очи и с ръка, поставена с театрален жест на сърцето, тя добави: — Аз бях. Моето сърце бе разбито. Ох, толкова беше мил! Научи ме да играя пикет. Когато си на кораб, сутрин всички играят карти — най-вече скучен бридж или още по-скучен покер, но той ме научи да играя пикет. И на други хора показахме как се играе и не след дълго най-приятните пътници почнаха да играят с нас пикет. Това стана модерната игра! — обърна се към Джо: — Играете ли пикет?

— Да — отговори Джо, — в интерес на истината играя.

— Някой път трябва да поиграем — предложи Мидж. — Свикнах да танцувам почти всяка вечер, но сега той се върна при полка си, оставяйки ме отчаяна, изтерзана. Нищо чудно, че съм толкова бледа!

— Върнал се е при полка си? След сърцераздирателна раздяла, без съмнение — вметна Нанси.

— О, да — потвърди Мидж. — Имало ли е някога по-сърцераздирателна раздяла!

— А този рицар — обади се чичо Джордж, — този герой, този морски донжуан, има ли си име?

— Този рицар в блестящи доспехи! — изхихика Мидж. — О, има си и още как! И ако дойде да ме види, всичко ще ви разкрия. Той е висок, мургав и красив… мечта! Не можете да си представите! О, господи, наистина се надявам татко да го хареса! Трябва да го хареса!

Публиката потъна в мълчание. Всеки по свой начин размишляваше как Гайлс Прентис щеше да приеме този непознат офицер, който, изглежда, бе намерил път към безспорно възпламеняемото сърце на Мидж Прентис. Мидж Прентис, дъщерята на Доли. С външността на Доли и очевидно с нейния характер.

След няколкочасовото пътуване в колата на Андрю, за облекчение на Нанси и Джо, Мидж най-сетне се умълча и заспа, сладко обронила глава на рамото на Нанси. Беше тъмно, когато пристигнаха в Паникхат и спряха пред къщата на Прентис.

Висок и слаб, той стоеше осветен от приближаващите фарове и имаше вид на човек, който търпеливо е чакал. Мидж изскочи от колата и се затича към него. Баща й приклекна на коляно с отворени обятия. Нанси и Джо негласно решиха да останат в колата. Те изчакаха, докато обемистият багаж на Мидж се изнесе от колата и се пренесе в къщата, по знак на Нанси Наурунг включи амбреажа и голямата кола тихо се измъкна от двора пред къщата, оставяйки Мидж и Прентис на верандата, прегърнали се през кръста, Мидж, както се очакваше, само говореше, Прентис — само слушаше.

— Е — рече Нанси, — какво мислиш? Какво е мнението ти за Мидж?

— Според мен е истинска кукла — отговори Джо разнежено.

— Какво говориш! — възкликна Нанси. — Според мен е истинска напаст! Неслучайно е дъщеря на Доли!

— Чудя се — каза Джо — какво ще направи баща й, за да я въведе в обществото на Паникхат?

— Май се сещам! В петък е денят на Маноли в полка. Винаги се празнува на третия петък от март. Глупаво нещо наистина, но в сикхската война полкът бил сварен по бели гащи, така мисля, и били събрани по тревога посред нощ, качени как да е по конете с пижами — нещо като среднощен стипълчейз. Всъщност показали се доста храбри и направили каквото повелявал дългът, подробности не са ми известни, и оттогава ежегодно устройват танцова забава в деня на Маноли. След танците се провежда нещо като надбягване в ритъм. Било е опасно състезание — и все още е такова, предполагам — и една година някой много зле се наранил. След този случай ограничили броя на участниците — шест-осем или нещо подобно. Полковникът изтегля имената от шапка.

Знаеш ли какво — ще поканя Прентис и Мидж на вечеря преди танците. И теб те каня. Младият Ийстън и Смайт ми се виждат големи веселяци — и тях ще поканя. Подходяща компания за Мидж. Може да повикам и Кити, за да изравни бройката. Със сигурност ще бъде заинтригувана да види Доли Прентис номер две! Ще видя какво мога да уредя. Да, ела на вечерята и после на танците.

Джо въздъхна.

— И какво трябва да си облека за тази твоя ужасна забава? Пижама?

— Не, не! Парадната униформа. Бялата куртка, синия пояс, черната връзка, униформените панталони над ботушите с шпори — както обикновено. Не се притеснявай — ще ти намерим пижама!

Джо не спа добре. Пътуването до Калкута беше изтощило тялото му, но доказателствата, на които бе попаднал, както и новите хипотези, които започваха да бълбукат в съзнанието му, го държаха буден. А и в Мидж Прентис се долавяше някаква смътна тревожност. Нещо, което бе направила или казала, го караше подсъзнателно да се бои за нея. Или пък го беше казала Кити?

С мъка избута нощта, еднакво раздразнен от мислите си и от ухапванията от комари в Калкута. В отчаян опит да се разхлади си спомни за своя апартамент в Челси, представи си как големите му прозорци са отворени и през тях влиза мразовит мартенски полъх. Над Темза сигурно се стелеше гъста мъгла, може би дори по върховете на покривите бе останал сняг, а за момент, преди да се унесе в дрямка, чу познатия сигнал на речен шлеп.

Но до слуха му беше достигнал обичайният ек на сигналната тръба и шумовете на събуждащата се за живот военна база. От топлото си влажно легло влезе в хладка вана, а след това премина към закуската. Този път обилната паникхатска закуска, сервирана като по часовник в седем, не изглеждаше апетитно. Ето затова в обзелата го колебливост той се зарадва, като получи листче, което му бе предадено от прислужник от канцеларията на управителя; обля го трепетна вълна, когато разпозна почерка на Нанси. Прочете:

Той драсна „Да“ и подаде листчето на прислужника, за да го върне на Нанси. Дооблече се и изпрати да доведат коня му. „Изпрати да доведат коня му!“ Колко лесно беше и колко подлъгващо!

Изтрополи през Паникхат, поздравявайки свойски няколко души по пътя, и слезе от коня пред къщата на Дръмънд. Един коняр разхождаше сиво пони напред-назад по входната алея. Нанси се появи и му махна от верандата.

— Добро утро, Джо! — поздрави го тя. — Бара сахиб34 е в съда.