— Уф, добре. Ще направя каквото ми казваш, Дики. Но мисля, че той пет пари не дава за мен — навъсено рече Мидж.

Всички стояха и наблюдаваха как Мидж се отдалечава бавно по улицата, тътрейки крака и спирайки, за да стрелне Дики с укорителен поглед за последен път, преди да завие зад ъгъла.

— Наистина ли си настойник на този таралеж в гащите? — попита Джо.

— Не точно — отвърна Андрю. — Мидж не би разбрала разликата, но аз съм изпълнител на завещанието на Прентис. Хората в Индия умират често и съвсем неочаквано, особено военните. По-сигурно е да се обърнеш към чиновник с титла, а в Паникхат винаги има управител. И в момента управителят съм аз.

Спокойствието, което настъпи след урагана от появата на Мидж, бе добре дошло за всички. Андрю поръча още една каничка с кафе и всички, сякаш наговорили се, се настаниха около масата на верандата. Андрю внимателно сипа кафето и освободи слугите.

— Джо — подхвърли той, — ако правилно разбирам изражението ти, искаш да ни кажеш нещо.

Дики Темплар се размърда неловко и понечи да се изправи на крака.

— Вижте, приятели, ако имате намерение да се съвещавате или нещо подобно, аз ще се изпаря за малко…

— Не! — отривисто рече Джо. — Важно е да останете. Това, което ще кажа, е тясно свързано с вас, с вашето бъдеще и с вашето минало.

Дики изглеждаше объркан. Нанси и Андрю се спогледаха.

Джо извади бележника си.

— Темплар, имам един списък с имена, които преписах от столовия архив снощи преди тържеството Маноли. Те са свързани с вечерта на 17 март преди дванадесет години. Събота — вечерта, в която е изгоряла къщата на Прентис. Били са петима офицери от Кавалерията на Бейтмън. Имената им са: Кармайкъл, Форбс, Симс-Уорбъртън, Съмършам и Темплар.

Нанси стана рязко, а Андрю много внимателно остави чашата си с кафе. И двамата не продумаха.

— Опитайте се спокойно да си спомните и ни разкажете какво точно се случи онази нощ. Изключително важно е, както подчертах.

Дики мълчеше, а изражението му бе сериозно. Най-после отрони:

— Важно за кого? За вас?

— За мен да, със сигурност, но най-вече за вас самия.

— Хм, доста загадъчна е тази история. И, честно казано, не бих се връщал към нея с удоволствие. Но щом искате да разберете, май по-добре да ви разкажа… Прентис е, нали? Проговори ли? Той ли ви помоли да разровите всичко отново? Да не би да се опитва да го използва, за да ни скара с Мидж?

Джо поклати глава.

— Прентис нищо не ми е казвал. Доколкото знам, с никого не е говорил за това. Просто се опитайте да си припомните събитията от онази вечер.

Дики замълча за момент, концентрирайки се върху миналото.

— Онази вечер бяхме петима в столовата. Повечето се бяхме отказали да ходим на някакво ужасно събитие по случай седмицата на Паникхат — среднощен пикник, струва ми се — Темплар потръпна. — Да те изядат жив комарите, докато си хапваш сандвичи с краставички и пиеш топло шампанско за мен не беше най-добрият начин за забавление. Както и да е, сега ми се иска да бях отишъл… Бяхме в столовата, някои доста пияни — не, някак парализирани, бих казал. Аз не бях. Всъщност беше ми писнало от всички. Не харесвах сивите офицери, а и те не ме харесваха. Бяха приели ужасната практика да не говорят с младши офицери и не очакваха младшите офицери да говорят с тях, освен ако те не ги заговорят. Много от военните се държаха така, особено кавалеристите. Бяха ми омръзнали. „Превзети, надути глупаци с лоши маниери“, си мислех аз на зрялата възраст от осемнадесет години! Излязох по малка нужда, за да се махна от тях и поглеждайки през прозореца, видях, че проклетата къща бе в пламъци. Дали някой го забелязваше? Не, доколкото успях да видя. Поемайки дълбоко въздух, се върнах и им казах. Докато те се напиваха безпаметно, базата се бе запалила. Какво щяха да направят?

Е, ако щете вярвайте, но това, което мислеха да направят, беше едно абсолютно нищо! Нахокаха ме, че съм ги известил! От младшите офицери очевидно не се очакваше да се втурват да съобщават за пожар. Беше ги грижа дотолкова, че да излязат на верандата и да се уверят, че врявата — по това време се чуваха и изстрели — идваше от къщата на Прентис. Това ги разсмя. Всички го мразеха, струва ми се, по една или друга причина и просто си стояха там и наблюдаваха спектакъла. Един от тях дори си поръча бренди и си отпиваше от питието на крак, докато къщата гореше. Симс-Уорбъртън. Той наистина много се беше нафиркал… „Калинке-малинке, полети към къщи“, спомням си, че каза. „Къщата ти изгоря, децата ти загинаха. Само че май не са — взел е жена си и дъщеря си със себе си. Обикновено така прави.“ Кармайкъл бе старшият офицер. Пи най-много от всички. Едва се движеше.

— Пет чаши портвайн — вметна Джо.

— Така ли? Хм… И добавете червеното вино, което беше пил по-рано. Той ненавиждаше Прентис и не намираше никаква причина да хукне да спасява къщата му. „Стойте тук“, каза той. „Не е наша работа да се занимаваме с пожари. Оставете го на кралския отряд — те са дежурни. Така е в армията, нали знаете. И за да съм по-точен, в индийската армия. Ние не сме проклетите скаути! Затова си стойте по местата! Ще издам заповед, ако желаете.“

И така, постояхме там няколко ужасни минути — около четвърт час може би, — най-накрая аз не издържах, Филип Форбс, военният лекар, ме подкрепи, и двамата тръгнахме към базата. Останалите се повлякоха след нас. Не бих се учудил, ако сме изгубили общо половин час — внезапно тонът му се промени, а след нов прилив на спомени изопна лицето му и той продължи: — Попитахте ме дали си спомням. Разбира се. Никога няма да го забравя. Когато стигнахме в базата, бандитите бяха изчезнали, а Доли Прентис бе мъртва. И адютантът на Прентис беше мъртъв, очевидно притичвайки се на помощ, смело момче беше. А Мидж бе оцеляла единствено благодарение на милостта на Съдбата и на брилянтната импровизация на бавачката! Онези негодници са били тъпкани с хашиш. Падне ли им, биха хвърлили всеки бял — мъж, жена или дете — в огъня. И… — равнодушният му поглед обходи за миг компанията — … това съвсем спокойно можеше да бъде Мидж. Тя беше в списъка!

Настъпи тишина, която Нанси наруши:

— Но вие сте били там. Спасили сте я. Това е важното.

Дики погледна нагоре с благодарност.

— Може и така да е — рече той, — но навярно съм могъл да направя и повече. Да ги хвана по-рано! Да се развикам! Бог ми е свидетел, че дълго време след пожара не бях в състояние да мисля за нищо друго. И сега думите ви ме връщат отново назад.

— Трябва да ви попитам, Дики — каза Джо, — Прентис научи ли за вашето нехайство, а и за това на цялата група? Защото, изглежда, нехайство е било.

— Научи. О, да, научи. Полудя, като се върна от Калкута и му съобщиха новината. Просто седеше ей така и с никого не разговаряше. Напълно се изолира и не приемаше съчувствени думи от никого. После събра сили и започна да разпитва, а ние чакахме гневът му да се стовари върху нас. Но не се стовари. Явно той реши да си го изкара на хората, които наистина носеха отговорност, и потегли в наказателен набег срещу бандитите. Знаеше кои са — месеци наред ги гонеше от селата. Разполагаше винаги с най-добрата информация. Този път доста се постара и разчисти гнездото на плъхове. Но по начина, по който ни гледаше, можех да отгатна — той знаеше. Трудно е да си напълно сигурен и навярно просто преувеличавам от гузна съвест, разбира се, но ми се струваше, че улавях как понякога ни стрелкаше с поглед… Някога заставали ли сте срещу кобра, инспекторе, очи в очи?

Джо поклати глава.

— Аз съм заставал. Кръвта ти се смразява. Но едно ще ви кажа — по-добре да се изправя лице в лице с кобра, отколкото с Гайлс Прентис.

Андрю произнесе на глас мисълта, която се въртеше и главата на всеки.

— Била ти е нужна смелост, за да се явиш снощи и да се срещнеш пак с него след всичките тези години. Особено като си знаел, че ще го попиташ дали би бил така добър да ти разреши да го освободиш от единствената му дъщеря.