Влязох в „Шалимар Багх“, където никога не съм стъпвал преди, и заговорих портиера — огромен, войнствен раджпут. Но щом му предложих една рупия, за да извърне глава, докато влизам, той смекчи своята войнственост. Бълстроуд го нямаше никъде. Бе изчезнал. Тогава забелязах една леко открехната врата и я отворих. Тя ме отведе в коридор в задната част на сградата. Стигнах до затворен вътрешен двор, за чието съществуване не подозирах, спретнат малък двор, в който играеха няколко деца, и в далечния му край видях Бълстроуд да влиза в къща, залепена до стената. Две прекрасни млади бенгалки излязоха бързо да го посрещнат, хванаха го за ръцете и тогава се появи пълна жена, която също го поздрави.

— Това не ми звучи добре — каза Джо, клатейки глава.

— И аз така си помислих, сахиб, но тогава, докато се чудех какво да правя по-нататък, малките деца, погълнати от играта си, чуха виковете и вдигнаха погледи. Оставиха играчките си, хукнаха към Бълстроуд и се хвърлиха към него с викове „Татии!“.

— Боже господи, да не искаш да кажеш…

— Да, сахиб! Бях открил тайната му! Не си ли спомняте, че Бълстроуд сахиб изостави бенгалската си съпруга, когато се ожени за англичанка?

— Да, каза ми го. И мемсахиб се върнала в Англия с детето, нали така?

— И той отново прибра индийската си жена. Ако изобщо някога я е оставял.

— Брей! Горкият мръсник! Да води двойствен живот през цялото време! Колко изморително! Нищо чудно, че изглежда толкова изтощен! И през цялото време да се бои, че може да го разкрият.

— О, да, ако тогавашният управител знаеше за бенгалската госпожа Бълстроуд, кариерата му щеше да пострада може би фатално.

— Това донякъде обяснява защо не допускаше никой насила да влиза в територията му, като му задава ужасни въпроси за изчезнали местни жители. Мисля, че можем да си обясним странното му поведение със самозащита и иска не забравяме — пълна липса на компетентност. Той знаеше, че зад смъртта на Пеги се крият повече неща от очевидните и отговорът му целеше да затвори пътя към тези неща. И да зарови доказателствата. С подходящ надпис. М-да. Ако разполагахме с нещо толкова полезно като списък със заподозрени, Наурунг, мисля, че бихме могли да зачеркнем едно име. Но с това се справихме добре — много добре наистина! И предполагам, че би трябвало да го споделим с управителя. Имам да му предам и други важни неща. Неща, които открих в столовата преди лудото среднощно препускане. Неща, които ти също трябва да чуеш, Наурунг. Ела, ще се поразходим и ще поговорим със семейство Дръмънд.

Щом пристигнаха в къщата на Нанси, поканиха ги на верандата, където Нанси и Андрю седяха на чаша кафе, потънали в разговор с Дики Темплар.

— Джо! Добро утро! Точно теб се надявахме да видим! Макар че можеше да се излежаваш след героичните ти усилия снощи! — поздрави ги Андрю шеговито.

— Имаме гост — каза Нанси. — Мисля, че се запозна с Дики снощи, макар да беше толкова изморен, че не съм сигурна дали си спомняш. Поканихме Дики да остане при нас… при всички тези обстоятелства — добави тя тайнствено.

Темплар топло стисна ръката на Джо, обърна се към Наурунг на хинди и тъкмо щеше да каже нещо на Джо, когато вниманието му — както и вниманието на всички останали — беше привлечено от жена, която с бързи крачки вървеше по алеята към къщата. Мидж Прентис, гологлава, с лъскава черна коса, вързана на опашка, която се люлееше, докато бягаше, и странно облечена в стар художнически гащеризон, изцапан с различни бои, ги забеляза и изпищя:

— Нанси!

— О, боже! Сега пък какво? — промърмори Нанси и се изправи да я посрещне.

Мидж изтича нагоре по стълбите и игнорирайки всички останали, обгърна с ръце Нанси, като избликна в хлипове, а красивото й лице беше почервеняло и обляно в сълзи.

— Господи! — промълви тихо Нанси. — Какво се е случило?

— О, Нанси! Няма да повярваш! Случи се нещо ужасно! Ох, защо трябваше да е така? Бях толкова щастлива — всичко беше пълно блаженство, — а сега съм нещастна. Нещастна! Аз съм много чувствителна — всички го твърдят — и такъв шок е в състояние да ме убие! Не се смейте! Така е! Един доктор веднъж ми каза, че съм емоционално крехка. Крехка!

— Е, аз не съм сигурна, че бих обърнала кой знае какво внимание на тази диагноза — рече Нанси, — но защо не ни кажеш какво е станало?

Андрю, сдържан, подкрепи Нанси с недвусмислено намигане. Дики Темплар, на вид загрижен, но спокоен, погледна Мидж с нежност, в която не липсваше развеселеност. Приближи се към нея, целуна я по бузата, изтри петното от боя по носа й и рече:

— Добро утро.

Мидж пак избухна в сълзи.

Нанси се отпусна в един шезлонг, а Мидж пристъпи и решително седна в скута й.

— Става дума за татко — каза Мидж, — и аз го мразя!

— Не го мразиш — възрази Андрю.

— Мразя го — настоя Мидж и се обърна към Нанси: — И ти щеше да го намразиш, ако беше на мое място. Всичко започна от деня, в който му казах, че Дики ми предложи да се омъжа за него.

— Предложил ли ти е? — попита Нанси, хвърляйки поглед на Дики.

— Да, да — рече припряно Мидж. — Отдавна. Докато минавахме през Суецкия канал.

— Ти какво отговори? — попита Джо.

— Ами казах „да“, разбира се — отвърна Мидж. — Нали, Дики! На мига. Какво друго да кажа. „О, но не е ли малко неочаквано?“ Изобщо не беше неочаквано — знаех, че след Малта ще ми го предложи. Но татко се ужаси. До крайна степен се ужаси! „Много си млада още… Току-що завърши училище… Няма да се омъжваш за първия срещнат мъж…“ И после — колко противно го каза — „Същата си като майка ти“. Аз пък искам да съм като мама! Тя завърши живота си трагично, знам, но вината не беше нейна. Изглежда, че доста се е забавлявала. Искам да съм като нея и искам да се омъжа за Дики! Нанси, двамата с Андрю сте ми настойници. Знам, че в завещанието си татко ме е поверил на вас, така ми каза, затова трябва да говорите с него! Ваш дълг е!

Сълзите рукнаха отново. Джо погледна с любопитство Дики Темплар и очите им се срещнаха. Той носеше колосани къси панталони от униформата на гурките, босите му стъпала бяха напъхани в подковани сандали и с бяла риза, отворена при врата. Джо прецени, че на вид Дики беше силен, мургав, красив — мъж, за когото всяко осемнайсетгодишно момиче би желало да се омъжи.

Дики рече:

— Хайде, не плачи, Мидж, та ти си изненадала горкия човек. Искам да кажа — за бога, — дай му възможност да го осмисли! Той не ме е виждал от дванайсет години — в неговите очи аз сигурно съм най-големият мошеник сред християните и независимо дали ни харесва или не, ти си само на осемнайсет, а в Индия си едва от три-четири дни. Трябва да му дадем време. Обичам те. Няма да те изоставя. Не бих казал, че нямам нищо против да чакам, защото не е истина, но мога да издържа. Ти можеш да издържиш. Ние можем да издържим. Нещата ще се оправят. Аз не съм обезкуражен. Нали знаеш — страхливецът никога не печели.

— О, Мидж — обади се Нанси, обгръщайки я крепко с ръка, — сякаш чувам гласа на разума. Още не съм имала възможност да ти го кажа, затова ще го сторя сега — мисля, че баща ти е добър човек.

— А аз ще добавя — не разваляй всичко, като действаш необмислено — вметна Андрю. — Дипломация. Друг начин няма. Гайлс ще охладнее към теб, ако мисли, че си дошла при нас да ни се жалваш. Той какво прави в момента?

— Показваше ми как да рисувам върху коприна. Приятно ми беше. Добре си прекарвахме, докато той не провали всичко.

— Значи аз предлагам веднага да се върнеш, сякаш нищо не се е случило, да си вземеш четката и пак да започнеш да рисуваш. През това време ние — с широк жест той посочи всички присъстващи — ще впрегнем значителните си умения, за да обсъдим твоя проблем и да намерим изход за неговото разрешаване.

— Изключително добро предложение, Мидж, като погледнеш какъв талант стои пред теб — рече Дики. — Върни се, любов моя, и го успокой. Чуй какво ще ти каже. И най-вече, да не вземеш да хвърляш по пода ръкавици, които някой после ще трябва да събира. В края на краищата, той е чакал дъщеря си да се върне вкъщи, а тя едва-що си е извадила багажа от чантите и обявява намерението си да се омъжи за някакъв неизвестен войник от гурките. Трябва да му дадеш време!