— Сега следват формалности, но не, не мисля, че ще има проблеми с властите. Не за Нанси се безпокоя, а за Мидж.

— Мидж?

— Дъщерята на Прентис.

— Разбира се, Мидж. Клетото дете. Но виж, Сандиландс, къщата на Прентис е в пламъци. Доказателствата ще бъдат унищожени, нали? Тя трябва ли да научи какво се е случило? Трябва ли да разбира, че баща й е бил сериен убиец? Не би ли било възможно да се запази в тайна от нея?

Джо се подвоуми известно време, преди да отговори.

— Уилям, само ти си в състояние да го кажеш. Не мога да дам под съд убиеца на жена ти и в същото време да скрия фактите от Мидж.

— На съд! — сприхаво рече Съмършам. — Ако Прентис беше жив, щях да намеря начин да го накажа. Билчо Глупчо Съмършам щеше да намери сили! Но, Джо, по дяволите спести го на детето, а останалото — да оставим Бог да отсъди.

Ехото от залпа, изстрелян на гроба на Гайлс Прентис от отряда, определен за отдаване на почести, към шропшърската лека пехота, отшумя, а с него и тропотът от колелата на лафета, който беше закарал тялото на покойника от къщата му до гробището на военната база. Най-накрая чаткането на копитата на шестте коня от Кавалерията на Бейтмън заглъхна и стегнатите редици на сивите кавалеристи — черни траурни ленти, обвити около тюрбаните — се бяха разпръснали със сълзи на очи към казармените помещения, за да скърбят тайно за човека, който ги бе върнал благополучно от Франция. Поне имаше някой да го оплаче, помисли си Джо. Той наблюдаваше как конят на Прентис с увити копита, а ботушите на Прентис провесени от двете страни на седлото, бе поведен към конюшните.

Даймлерът на Джордж Джардайн с шофьор, облечен в ливрея, и слуга чакаше пред къщата на Нанси.

— Май трябва да отида да поговоря с чичо Джордж — рече Джо, — но не веднага.

В същия момент обаче Джордж Джардайн извика:

— Джо! Ето те и теб! Налага се да тръгвам, но би ли ме придружил за малко?

Те се отделиха от опечаленото множество при вратата на църковния двор.

— Не ми казвай нищо, Джо — рече чичо Джордж. — Не ми казвай нищо. За някои неща не искам да научавам. „Смърт при злополука“ — само това исках да чуя.

— Днес щях да напиша рапорта — каза Джо.

— Не го искам — бе категоричен Джордж. — Нека мъртвите погребат своите мъртви. И ще ти кажа — голяма тежест смъкна от това място. Чувствам го. Всички го чувстват. Какво друго да кажа? Поздравления, предполагам. Ами значи — поздравления!

— Беше бъркотия — мрачно рече Джо.

— Нищо не може да се сравни с бъркотията, която би настъпила, ако не беше дошъл при нас — никога не го забравяй! — той пое към къщата на Нанси, но се обърна и добави: — О, между другото, Джо — онзи продавач на подправки, когото издирвахте с Наурунг — свидетеля, когото Бълстроуд е пуснал след случая с Пеги Съмършам, — полицията най-накрая го е задържала в Бомбай. Какво чудесно изобретение е телеграфът! Беше напълно прав, разбира се — винаги през март се е отбивал в Паникхат. Правилно си го забелязал! Очевидно религиозен фанатик. И това си открил! Струва ми се, че следващата седмица ще обявим, че очакваме самопризнания. Няма да се изненадам, ако открия, че е бил отговорен за още тежки престъпления из страната. Ако е имало кой да води разследване. А? Приключваме този случай и следващия март вече няма да има причина за паника. На Наурунг май му се очертава повишение, не мислиш ли?

Толкова ведро, искрено и възхитено бе голямото му розово лице, че за миг Джо му повярва.

— Е? — рече Кити, която застана до Джо на мястото на губернатора.

— О, да — каза Джо, — точно така.

Кити му хвърли леден и изпитателен поглед.

— Нещо друго няма ли да оставиш? Добре де — няма нужда да ми отговаряш. Всички ме смятат за най-безотговорната клюкарка в Бенгал, но това не е вярно. Твоята тайна — ако е тайна — при мен ще остане опазена!

— Е, Нанси? — каза Джо.

— Е, Джо? — каза Нанси. — Ето че дойде и краят.

— Не исках да оставам, а сега, когато трябва да си вървя, не искам да тръгвам.

— Трябва да си тръгнеш, Джо. Знаеш го, сигурна съм. А що се отнася до мен, няколко дни ходих по опънато въже. Понякога беше трудно, ужасно трудно, но нямаше начин иначе. Можеше да се получи само ако не ми беше обърнал внимание, а аз се лаская…

— Не бива да се ласкаеш — каза Джо. — Безсилен съм да изразя с думи чувствата си към теб.

— Иди се сбогувай топло с Андрю, моля те! И — наистина топло — той много те уважава! Това ми харесва.

— Той е чудесен — каза Джо. — Той ни водеше през цялата онази нощ.

— Прав си. Чудесен е. Забелязах го още в първите дни в Св. Омер — и после, след пауза: — Измамих ли те, Джо? Беше ли измамен?

— Може би за малко.

— А възпротиви ли се?

Джо се поколеба, чудейки се дали да каже истината. Накрая рече:

— Не. Бях трогнат и дори поласкан, а сега — какво, за бога, мога да кажа? Нещо глупаво от рода на „надявам се, че всичко мина добре“.

— Искаш ли да знаеш какво става?

— Мислих си за това. Отговорът е категорично не. Щеше да ми е мъчно за теб, ако знаех, че не се е получило, и мъчно за мен, ако знаех, че се е получило. Не съм от гранит, нали така!

Уверявайки се, че не го следят, и надявайки се, че не го виждат, той се измъкна незабелязано и се върна в гробищата. Носеше клонка малки червени рози в ръка.

— Последната кашмирска роза — продума той, оставяйки клонката на гробната могила.

— Видях те, че идваш насам, и реших да тръгна след теб — дочу познат глас зад гърба си и до него се появи Мидж. Бледността и тънката й фигура бяха подчертани от траурната рокля, която носеше, черна копринена рокля на Нанси, набързо преправена по нейните размери, и дълга огърлица от перли, взета назаем. Изглеждаше толкова нереална, че Джо механично протегна ръка да я успокои.

— Странно — каза тя. — Имали сме еднаква идея. Исках да направя нещо. И аз му донесох цветя. Винаги е обичал тези малките, червените, затова ще сложа моите до твоите. Какво каза ти? „Последната кашмирска роза?“ Такива ли са? Е, ето ги клонките, една до друга.

Жал завладя Джо и сълза залютя в окото му. Протегна ръце и я притисна до себе си. Тя склони глава на рамото му.

— Тъжно ми е — промълви Мидж. — Много ми е тъжно. Странно — не ми се плаче.

— Смело момиче — рече Джо. — Дъщеря на полковник.

Накрая Мидж заплака.

— Не се чувствам като дъщеря на полковник — каза през сълзи. — Мама умря, татко умря и сега останах сама.

— А Дики? — дръзна да попита Джо.

— О, да, имам си Дики — отвърна тя, бършейки сълзите си в рамото му. — Дики, разбира се. Той замина за Пешавар и сега, сигурно е ужасно, че го казвам, но щом Нанси успее да го уреди, ще се оженим — тя погледна замислено гроба.

— Надявам се, че в края на краищата той щеше да даде благословията си — утеши я Джо.

— Дано да е така — изненадващо каза Мидж. — Джо? — тя се поколеба за миг. — Това, което всички говорят… че е било отвратителна злополука… катурвайки нощната си лампа… просто не е вярно. Нали? Трябва да ми кажеш истината, Джо.

С престорено спокойствие Джо рече:

— Какво искаш да кажеш, Мидж? Злополука беше.

Мидж поклати глава.

— Не съм глупачка, Джо, и знам защо двамата с Нанси — да, също и Дики, той е замесен в това заедно с вас — се опитвахте да скриете истината от мен. Но аз разбрах всичко. Когато се събудих у Нанси, се чувствах много зле и те се опитаха да ми обяснят, че е от храната. Не беше така. Причината бе в нещо, което съм изпила. Нещо, което татко ми даде в чаша, преди да си легна. То ме приспа. Защо е искал да заспя непробудно през цялата нощ? Ще ти кажа…