Беше неделна утрин и Джо пристъпи към закуската. Кана кафе (превъзходно), две сварени яйца (чудесни), напати18 (хванало кора), масло (от консервена кутия, допусна той, и малко старичко) и най-здраво затвореният и неотстъпчив буркан с конфитюр „Купърс Оксфорд“, който някога беше виждал. „Добрата стара Индия“, помисли си.

Когато свърши с обличането, чу силния тенекиен екот на църковна камбана. „Неделя е, разбира се. Най-вероятно църковна служба. Ето какво ще направя тази сутрин — ще дам пример заради доброто име на Скотланд Ярд. А така или иначе, мога да науча някоя и друга клюка. Как беше името на онази жена? — Кити някоя си, доайенът на Паникхат? Може би ще направя едно официално посещение.“

Пристегна колана си „Сам Браун“, провери джобовете си, за да е сигурен, че си е взел визитните картички, и пое към далечната църква с къс офицерски бастун под мишница.

Марширувайки оглушително в крачка с ритмичен тропот на подковани ботуши и заставайки мирно, вторият батальон на шропшърската лека пехота го настигна и отиде преди него във варосаната църква на военната база. Бойците заеха местата си, закрепяйки шумно пушките си върху осигурените за целта стойки. Джо си спомни, че след метежа, когато голям брой хора са били хванати без оръжие в църква и избити, британските войници сега ходеха на църква с по двайсет патрона на човек, всеки с пистолет на поясния ремък.

Един доста лицемерно набожен на вид сержант от Кралските свързочни войски, изпълняващ длъжността разпоредител, го изгледа от горе до долу и го упъти към съответната пейка, навярно преценявайки прецизно общественото му положение. Ако не бяха бойците, ако не беше жегата, ако не беше вентилаторът, който виеше над главите им, той наистина можеше да бъде в коя да е английска църква от предградията. Машинално погледна към дъската с химните, прочете на глас стиховете и прегледа книгата с химните, за да провери дали знае някой от тях.

„Всички славят всемогъщото име Христово“, „В далечината хълм се зеленее“ и — не го ли знаеш? — „Напред воини на Христа“. Неговият обичаен ритуал по време на служба завърши, той се огледа, зървайки изпитото лице на Уилям Съмършам, взря се в покорните физиономии на сивите офицери, забеляза бунтарското изражение по лицата на ефрейторите и редниците, наредени в стегнати редици, и погледът му с радост попадна на мургавия управител, а до него, с непристойно трепване на сърцето, съзря Нанси. Управителят също оглеждаше мястото и щом очите му се спряха върху Джо, той леко смушка Нанси и вдигна тържествено, но сърдечно ръка за поздрав.

Капеланът тихо редеше проповед, шропшърската лека пехота пееше с пълно гърло, събраните мемсахиби акомпанираха с тънки гласове и Джо излезе на слънце. Вниманието му на мига бе привлечено от позната и едра женска фигура — Кити, госпожа Китсън-Мастърс, заела удобна позиция в разговор с Нанси и Андрю Дръмънд.

„О, Нанси! — помисли си той. — Дали можем да вземем два коня, да потеглим в полето, да си направим пикник, да намерим някъде да поплуваме? Дявол да го вземе, бихме могли да поработим! Да обсъдим случая, да сдвоим мисли…“

Намествайки фуражката на главата си, той се приближи към тях и поздрави:

— Добро утро, господин управител — рече формално. — Добро утро, госпожо Дръмънд. Чухте ли ме как пея в хармония с „В далечината хълм се зеленее“?

— О, вие сте били, така ли? — изненада се Кити. — Чух ви! Не бях слушала този химн от ученичка! По-често трябва да идвате. В хора не ни достигат мъжки гласове. И така, знам кой сте или бих научила кой сте, ако управителят благоволи да ни представи един на друг.

— Имах намерение — каза Джо, — евентуално да ви удостоя с посещение…

Тя го изгледа с преценяващ и разбиращ поглед, стоейки сковано, като че ли е глътнала бастун, както подобаваше на вдовицата на управителя. До нея бе застанал слуга със слънчобрана й в едната ръка, а в другата — с книгата с химните, молитвеника, сценария на службата и както Джо предположи, шишенце с амонячна сол за вдишване.

— Да — рече тя с решителен тон, — направете го, инспекторе. Може би ще ми окажете честта да се върнем заедно? Трябва да оставим управителя и съпругата му, за да се помъчат да се покажат учтиви. Обичайно е след утринната молитва. Нанси, скъпа, и таз хубава, с всяка изминала минута ставаш все по-неприятна мемсахиб! Винаги съм се считала за старшата дама в този гарнизон, но ще трябва да внимавам! Никога няма да станеш добра колкото мен, но винаги ще си много по-красива! Добре тогава, елате с мен, инспекторе!

Тръгнаха заедно през горещината и прахта. Докато вървяха, прозвуча тръбата и Джо механично взе да напасва думите към сигнала:

И вървейки, се разминаха с двама британски редници, според бледите им лица все още новобранци, с ръце на кръста пренебрежително обхождащи Паникхат.

— Паникхат? — чуха единият да казва. — Паникхат… Путкакхат, ако ме питаш!

— С кеф бих оправил една такава — обади се другият.

— Същата, плюс е’на хубава „Куче и патица“19! Е т’ва ни трябва!

Изражението на Джо остана невъзмутимо, когато минаха покрай тях достатъчно близо, за да ги чуят. Той се зачуди дали Кити беше схванала думите им и по още по-скованата й походка Джо допусна, че ги е схванала и затова тя му стана по-симпатична.

Щом пристигнаха в просторната й къща, заобиколена от най-красивите градини, които Джо бе виждал досега в Паникхат, върволица от слуги се струпа на вратата, за да ги посрещне. Една прислужница пое шапката и воалетката на Кити, слугата й подаде на друг слуга принадлежностите за църква, трети слуга донесе питиета на верандата, а четвърти отмени слугата, който задействаше ветрилото на тавана, за да ускори скоростта.

Кити го покани да седне на шезлонг.

— Знам защо сте тук, разбира се — започна тя без предисловие. — Гарнизонът е разделен, виждате ли. Известно ли ви е това? Разделен на такива, които смятат, че си губите времето и не биха искали да разлайвате кучетата — тази група се предвожда от началника на полицията Бълстроуд, но според мен това е неговото мнение. Всичко, което разкриете, се отразява неблагоприятно върху полицейската процедура — и другата група, която счита, че се извършват мошеничества, и тя се възглавява от Нанси, под благосклонното око на Андрю, разбира се. Става ли дума за Нанси, окото му винаги е благосклонно, както, предполагам, вече сте разбрали. Той често й позволява да върши каквото си науми. Но… Много тежко го раниха във войната. Куцият крак му е наследство от втората битка при Марна. Аз го уважавам и му се възхищавам и не бих желала нищо неприятно да му се случи. Не биваше да ходи на война. Индийската държавна служба представляваше работа, от която не можеше да бъде повикан на военна служба, но Андрю беше служил една година в Раджпутските стрелци, бе офицер от запаса и те с голяма радост го привлякоха. С военната експанзия имаха нужда от всички полиглоти, които можеха да наберат, затова Андрю замина за Франция и едва-едва се върна. Винаги казва, че дължи живота си на грижите на Нанси — след кратка пауза тя продължи: — Кажете ми сега с кого се срещнахте, къде ходихте, какво видяхте, какво мислите. Например — запознахте ли се вече с Прентис? Пущуните са му измислили прякор. Не говоря пущу и не мога да ви кажа какъв е, но в превод означава „никога не спи“ или нещо от този род. Изкарал е доста години на границата, нали знаете. Направи втора обиколка с Джилджитските скаути и се откъсна от тях само защото полкът му настоя. Точно навреме, за да ги поведе към Франция. Тогава беше по-голям пущун от пущуните! Това, което не знаеше за пущунвали…