— Какво ще получа, ако спечеля? — подвикна той към Мидж.

Кити отвърна заради нея.

— Прелестна усмивка, въздушна целувка и една цигара, мисля. Не разчитай на повече! Както неведнъж си ми казвал, все пак си по служба.

— Готови за старт! — извика Андрю и пистолетен изстрел даде начало на конното надбягване „Маноли“ сред оглушителни възгласи.

„Не би трябвало да е много трудно — помисли си Джо. — На всеки завой има факла, силна лунна светлина. Ще се движа зад другите. Нямам намерение да водя тази пияна тълпа в тъмното. Слава богу, че с мен е Бамбук! Много хубава възможност да пояздя с него.“

С викове и ругатни кортежът се втурна през площада. Прентис яздеше малко пред Джо от дясната му страна. Отляво двама непознати офицери вдигаха глъчка, опитвайки се да се надбягат. Друг офицер, когото не разпозна, яздеше отпред, а един-двама — след него. Спокойно навлязъл в полето вкупом с останалите, Джо препусна в галоп към първия завой и се съсредоточи в ездата. Не забеляза дренажа, който се появи на пътя им, но надеждният Бамбук прелетя през него и продължи напред в галоп.

На лунната светлина и на трепкащата светлина от факлите Джо съгледа дренажен ров отляво — нещо повече от дренажен ров — по-скоро нещо, наподобяващо нал38. Дълбок. И разширяващ се. Усети също и ездач отдясно, ездач, който го притискаше. Конят му беше висок, черен, от австралийска смесена порода, на височина метър и половина, прецени Джо, с късо подстригани грива и опашка. Достатъчно голям, за да изяде Бамбук.

— Махай се, Бълстроуд! — извика Джо. — Разкарай се от пътя ми, мръсник такъв! Ще ме бутнеш в шибания ров!

Джо не искаше да падне в рова. Дренажът изглеждаше много опасен. Джо дръпна юздата вдясно и се блъсна във влезлия в чужд коридор Бълстроуд, а Бамбук се олюля. Залитна вляво към нала и в последния момент точно до ронещия се ръб на препятствието понито се отдели от земята чевръсто и направи полегат скок. Ловкото изпълнение беше впечатляващо и който го бе видял, сигурно бе предположил, че Джо е опитен ездач, но заслугата беше изцяло на умния Бамбук. Скокът, с който преодоля препятствието по диагонал, беше дълъг около дванайсет стъпки. Откъсването от земята не бе сполучливо, но, за щастие, приземяването беше стабилно и Джо установи, че налът остана между него и преследвача му. Бълстроуд се плъзна и спря на ръба на рова, а Джо препусна напред, като с мъка осъзна, че за да се присъедини отново към надбягването, трябваше да прескочи още веднъж нала. Продължи в галоп, необезпокояван от други ездачи, движейки се така, че да не загуби от погледа си следващата факла. По някакъв необясним начин препятствието стана по-плитко и по-широко и в един момент той успя да прегази доволен от другата страна и отсичайки един широк завой, се озова начело на състезателите.

„Точно както не бих искал да става! — помисли си Джо. Не и с тези пияни простаци зад мен!“

Той пришпори Бамбук и конят препусна в галоп. След една широка дъга взе последния завой и с облекчение почувства твърдата настилка на площада, а с още по-голямо облекчение видя полюшващите се светлини на финала.

„Добре, Мидж — помисли си той. — Приготви се за целувка! Сандиландс идва!“

И след пет-шест дължини с лек галоп финишира пръв.

Един по един състезателите пристигаха. Запъхтени, едва поемащи се дъх, конете им с разширени ноздри и запенени муцуни, дрънчейки със синджирите на юздите, те се въртяха насам-натам. Вече всички имаха истории, които щяха да се превърнат в част от легенда.

— Я виж това! — каза Смайт, сочейки разрез на ботуша си. — Знаеш ли какво е? Твоята проклета шпора, Джони!

— О, ти си бил, така ли? Щях да те катурна, ако можех, но не разбрах, че си ти!

— Кой беше онзи в рова? — Джо чу някой да пита.

— Бълстроуд — отговори Прентис.

— Как, по дяволите, се е озовал там? — попита Джо. — Той за малко да ме събори в дренажа, да го вземат мътните!

— Видях — рече Прентис, взимайки кибрит от един слуга и изваждайки пура.

— Много ви благодаря, Прентис — каза Джо.

— Невъзможно е в моя полк да има хора, които бутат в ров почетните гости на офицерската столова. Сивите са гостоприемни все пак.

— Мелмастия?39 — попита Джо.

Прентис го погледна спокойно.

— Да, ако така ви харесва — каза той.

Мидж с мъка си проби път през тълпата, за да стигне до Джо, и подскачайки до него, стъпи с крак върху носа на обувката му, скочи, метна се на раменете му и сваляйки със замах нощната шапчица от главата му, го целуна силно.

— Стига, Мидж — троснато каза Прентис и Мидж се плъзна на земята.

— Браво, инспекторе — обади се гласът на Кити. — Чух от Ийстън, че яздите като казак!

— Понито ми беше много умно и то избави от беда един адски лош ездач!

— Никога не съм обръщала внимание на престорената скромност — каза Кити. — Чудесно се справихте. Другите състезатели не са съвсем опитни, нали виждате.

Прозвуча барабанен рефрен и далечен глас обяви:

— Вечерята е сервирана, дами и господа!

Джо бе доволен, че не посрами честта на Скотланд Ярд. Радостен бе, че доведе до победа фаворита на Мидж. Радостен, че е жив. Поседя върху Бамбук за момент, оглеждайки се над главите на празнуващите, докато те вървяха през верандата и се отправяха в ярко осветената стая към масата за вечеря. Погледът му бе привлечен от безмълвна фигура, която стоеше под лампата на вратата, безмълвна фигура в зелено. Зелено като пушка. Черни знаци за звание, обгоряло лице с едва забележима бяла ивица лейкопласт на брадичката, както и синята и бяла лента на Военния кръст.

Слисана, Мидж изневиделица изникна от тълпата и се затича към непознатия мъж.

— Татко! — викаше тя, докато тичаше. — Татко! Искам да те запозная с един човек!

Прентис се обърна и сякаш се втрещи, лицето му бе маска на ужаса, действително не вярваше на очите си.

Младият мъж взе Мидж под ръка, приближи се до него и каза:

— Сигурно не ме помните, сър, но ние сме срещали. През 1910 г.

Прентис се овладя и с голямо самообладание изрече:

— Помня ви. Много добре ви помня, Темплар.

На сутринта след Маноли Джо се събуди с убеждението, че вече е твърде стар за среднощни надбягвания с коне. Мускулите му, стегнати и несвикнали с натоварването, отказваха да му се подчинят и с болезнено изохкване той се надигна от леглото, като опипваше един по един крайниците си. Мислено се върна към събитията от изминалата нощ и се съсредоточи върху храбрия Бамбук, спомняйки си с обич конвулсивния му диагонален скок над дренажния ров. „Ако мен ме боли — помисли си той, — какво остава за Бамбук? И той вече не е първа младост.“

Знаеше, че конят е в добри ръце, но го обзе изкушението сам да се увери в това. С мъка се изхлузи от леглото, навлече първите попаднали му под ръка дрехи и излезе навън в тихото индийско утро. Точно така, тихо, освен далечните звуци. Излая куче, последва го вял хор от други кучета, после лаят затихна в далечината. Някъде с ритмично дрънчене се въртеше колело на воденица. Малко дете се събуди с проплакване.

Джо се спря за момент, наслаждавайки се на спокойствието на безветрения ден. Докато съзерцаваше гледката, от огъня за готвене първата спирала дим се изви нагоре и се разтопи в утринната мъгла, която се стелеше успоредно над спящата земя. Светът очакваше деня. Скоро какофонията на живота в Паникхат щеше отново да избухне, но сега, застинал в опалов мир, градът беше негов.

Спря да събере шепа захарни бучки от своята закуска и тръгна през града към конюшните. Наслаждавайки се както винаги на вдишването и миризмата, на подрънкването, шумоленето и постоянното движение в конюшните, той се огледа за Бамбук. В единия край видя понитата — Бамбук беше сред тях — а в другия привидно простиращи се до безкрайност, сивите коне на Кавалерията на Бейтмън.