— Имало ли е любовни истории между сестрите и пациентите? Тази тема бе обект на доста преувеличения сред редовите войници, уверявам те!

— Рядко. И много дискретни — тя замлъкна, чудейки се дали да доверява тайни, и след като му хвърли преценяващ поглед, продължи: — Да, случваше се. Животът бе напрегнат и много мимолетен в онези условия. Често обявяваха мъжете за здрави и съвсем скоро отново ги връщаха на бойната линия. Ние, момичетата, знаехме — просто знаехме — кога някое момче нямаше да се върне от фронта. А освен това, Джо, някои от тях, особено онези, които се сближаваха със сестрите, също го знаеха и най-много съжаляваха не защото щяха да изгубят живота си, а заради това, че щяха да умрат, без да са обичали някого. И сестрите бяха там, за да ги утешават. Вярваха в това и аз не бих укорявала онези, които предпочитаха да следват инстинктите си.

Тя го погледна открито и дръзко. Дали се опитваше да разкаже нещо за себе си? Защо смяташе, че е необходимо? Тук имаше някаква загадка. Сърцето му се разтуптя от възбуда при мисълта за вероятната причина.

— Не е ли съществувала опасност… ъ… от несигурен изход?

— Разбира се. Хванеха ли ни, можеха да ни уволнят и да ни изпратят вкъщи. Но никой нямаше да се лиши от една способна и опитна сестра. Медицинският персонал не достигаше. Но май не намекваш за това, нали? — Нанси присви очи, развеселена от нахлулия спомен. — Старшата сестра не беше такава, каквато може би си я представяш — надута, скована и мърмореща! Тя бе слаба, двайсет и четири годишна, а майка й, графинята, беше командир на Доброволния помощен отряд! Не, единственото сковано нещо у Мадлин бе колосаната й престилка. Всички знаехме, че под униформата си носи копринени кюлоти. Казваше, че те й напомнят коя е в действителност. Даваше ни съвети за взаимоотношенията с мъжете — „Момичета, недейте!!! Ако се наложи, бъдете разумни! Това, което ви е необходимо, е в долното чекмедже на бюрото ми!“

И двамата се умълчаха, докато поднасяха върху помощната масичка чаши и гарафи; около гърлото на всяка гарафа бе сложен сребрист етикет. Джо си избра една тумбеста чаша и тихо си сипа малко бренди, стараейки се да не прекъсва Нанси, която почти не го забелязваше, потънала в спомени.

— Помня — продължи тя, — че през пролетта на 1918 г. дойдоха няколко американски войници. Бяха ужасно пострадали. Толкова храбро понасяха всичко, че да ти се скъса сърцето! Имаше едно момче — то умираше. Скоро започваш да разбираш тези неща и аз знаех, че краят му наближава. Бях си легнала, но не можех да заспя, затова отидох да го видя в болничното отделение. Не си дадох труда да си обличам униформата, просто си надянах роклята през главата, отидох и седнах до него. О, божичко! Представяш ли си, Джо, той изведнъж попита някак с глас на малко момче: „Ти ли си, мамо?“ Какво можех да отвърна? Рекох: „Да, всичко е наред, миличко.“ А сетне каза: „Тук ли е Джо?“ И аз му отговорих: „Да, тук някъде е.“ И той продължи да бълнува. Щеше ми се да направя нещо за него, нещо специално. Затова си свалих роклята, легнах на леглото до него и го прегърнах. Той спря да мърмори, въздъхна и се сгуши по-близо до мен. Около два часа след полунощ — винаги става в два след полунощ — той издъхна. Най-ужасният ми час. За никого не виждах надежда, а след четири часа трябваше отново да застъпя на дежурство.

Бях виждала и други да умират пред очите ми и това момче нямаше да е последното, но то някак си досегна сърцето ми. В известен смисъл… — тя направи дълга пауза, а сетне продължи: — Сигурно ще ти се стори нелепо, но в известен смисъл той ми беше станал бебе. И кончината му отвори празнота в сърцето ми, която годините не успяха да запълнят. По дяволите! Дори не си спомням името му.

Обляна в сълзи, извиках санитарите с носилката и докато ги чаках, вниманието ми беше привлечено от друг мъж, лежащ наблизо. Парадната му фуражка бе на леглото до него. Взех я ей така, случайно. Беше офицер — доста необичайно за онова отделение. Служеше в 23-ти полк на Раджпутските стрелци. Помислих, че е умрял или че най-малкото бере душа. Той погледна нагоре, протегна се, хвана ме за ръката и рече: „Браво!“ Само това — „Браво“.

Беше в много тежко състояние. Първият ми пациент от индийската армия; положих голямо старание да се погрижа добре за него. Раната му бе ужасна — Нанси се поколеба за миг, мисълта й забави своя ход под тежестта на спомените. — Кракът му бе почти раздробен. Множество счупвания, а плътта бе разкъсана на ивици. Всички смятахме, че ще се наложи да го ампутират, но младият доктор, който го лекуваше, току-що бе пристигнал и още не беше започнал да жертва крайници в замяна на скорост и експедитивност. Той извърши героично усилие и офицерът от Раджпутските стрелци започна да се възстановява. Накрая — след около месец, струва ми се — обсъждаха дали да не го преместят в базовата болница в Руан. Опитах се да го задържа — твърде егоистично от моя страна. Говорехме си за Индия и аз му казах, че единственото ми желание е да се върна вкъщи. Той ме разбираше и дълго разговаряхме на тази тема.

Един ден получи служебно на вид писмо. Помоли ме да му го прочета. Преди войната е работил в Индийската гражданска служба и в писмото му предлагаха пост. Управител на Паникхат, можеш ли да си представиш! Доста се разстрои. „Ако не бях инвалид, каза той, това е точно служба като за мен.“ А аз го насърчих: „Точно като за теб? Тогава приеми! Аз не съм си губила времето да те кърпя, за да откажеш накрая такова предложение! Ти пак ще можеш да ходиш! Пак ще яздиш кон. Приеми!“

Той се разсмя силно, а после рече нещо толкова удивително, нещо, което всъщност преобрази живота ми. „Наистина ли искаш да се върнеш в Индия?“, а аз отвърнах: „Да, най-много от всичко на света.“ И той каза: „Ако искаш, ще ти купя билет за първа класа, еднопосочен.“ А аз се зачудих: „Какво, за бога, искаш да кажеш?“ Той каза: „Омъжи се за мен. Не е кой знае какво предложение… знаеш в какво състояние съм… но се омъжи за мен и стани съпруга на управителя.“

Не можех да повярвам! Понякога още не мога да повярвам.

Скоро след това започнаха да докарват ранени от Раджпутските стрелци и ние почнахме да си говорим с тях, да им пишем писмата, да ги изслушваме и непрекъснато да ги успокояваме, че ще се оправят. А новоизбраният управител на Паникхат убеди властите да му разрешат да остане в полевата болница (абсолютно незаконно, разбира се). Той каза: „Тук ще съм по-полезен, като разговарям с момчетата, отколкото да си седя на задника в базовата болница в Руан и да играя по цял ден бридж.“

Обикнах го, разбираш ли. И още го обичам — тя замлъкна, на светлината на свещите в очите й трепкаха сълзи, а Джо изчакваше, не намирайки подходящи думи, усещайки, че Нанси бе стигнала почти до края на своя разказ. — По това време войната бе в последната си фаза, макар че ние бяхме в неведение. Километри червен бинт трябваше да се размотаят, така че след два месеца вече можехме да се оженим. Щом моментът настъпи, ние се сбогувахме и изведнъж всички тръгнаха да се прибират у дома — всички американски момчета, британците пееха „Старата любов“30, а Раджпутските стрелци само се усмихваха. Доста от нас плачеха, в това число и аз, а сетне заминахме с влака за Париж на сватбено пътешествие. Оттам поехме към Марсилия, качихме се на парахода „П & О“ за Бомбай и всичките ми мечти се сбъднаха.

— Всичките ти мечти? — попита тихо Джо.

— Всичките ми мечти? — Нанси повтори въпроса му, очите й се отместиха от него и се втренчиха в орхидеята в тясната и висока ваза на масата. Тя дълго време не продума, милвайки нежно копринените листчета на цветето, и по мълчанието й той схвана, че Нанси се бе замислила върху по-дълбокия смисъл на неговия въпрос. — Не. Не всичките ми мечти. Но повечето. Каквито бяха по онова време. Индия продължаваше да бъде бяла и златиста, тя бе всичко, което бях чакала. Хората се усмихваха и слънцето грееше. Кръвта, гнойта и мизерията, шумът и мръсотията бяха останали далече във Франция. Помня, че си казвах: „Всеки ден ще нося чисти дрехи!“ И, разбира се, в Индия наистина всеки ден носиш чисти дрехи. Отново се връщах към живота. Но тогава… — лицето й внезапно придоби мрачно изражение при възвръщането на спомените. — Пеги Съмършам, най-добрата ми приятелка. Намирах се в Индия, обградена от тишина и спокойствие, за които бях копняла, и изведнъж приятелката ми — лежаща мъртва във ваната. Знаех, че някой бе нахлул в моя рай и бе убил мой близък човек поради неизвестни за мен причини. И защо Пеги? Защо не мен? Върнах се при смъртта. Върнах се при кръвта. И намразих човека, който бе отговорен за това, повече от всичко или всеки, когото някога съм мразила!