— Вижте, Съмършам, не бива да ми го обяснявате подробно. Знам, че е била бременна.

Съмършам го погледна с изненада, но продължи нетактично:

— Е, да, не мога да кажа, че съм твърде наясно с това състояние, но ми мина през ума, че може да е загубила съзнание или каквото там им става на жените, когато са бременни. И тогава обезумях. И двамата толкова силно искахме това дете. Не можех да понеса мисълта, че се е случило нещо нередно. Извиках и ударих по вратата и щом пак не получих отговор, я разбих.

Първо видях, че прозорецът е отворен. Доста нависоко е — струва ми се, че первазът трябва да е на пет стъпки от пода, а столчето, което използваме в банята…

Джо усети, че сълзите напират. Той протегна утешително ръка, а с другата го потупа по коляното.

— Спокойно — продума той.

— Съжалявам. Но, по дяволите! Пеги седеше на това столче, когато се подсушаваше. И сега то беше под прозореца, а преди дори да забележа Пеги, видях, че на столчето има кръв, а на перваза на прозореца — кърваво петно. И в този миг я съзрях мъртва в пълната с кървава вода вана. Ужасна, ужасна гледка! Никога няма да се изтрие от ума ми. Затворя ли очи, виждам я да лежи там… Китките й бяха прерязани до кокал. Казаха, че вероятно е била мъртва почти от един час.

— Слугите ви не са видели нищо? Не са чули нищо?

— Не.

— Кажете ми, Съмършам — ако се върнете мислено към времето преди шест часа, към времето преди тя да умре, може би доста преди това, — имало ли е някакви гости в къщата? Индийци или англичани?

— О, мили боже! Не си бях вкъщи до към три следобед. Пеги каза, че свещеникът се е отбил сутринта. Тя излезе да обядва с две приятелки. Следобеда не е имало никого, мисля. Но индийци? Вижте, по-добре говорете с моя кхидаматгар. Местните през целия ден влизат и излизат от кухненските помещения. Доставят разни неща, продават, взимат прането. С Пеги във всички случаи не бихме ги видели.

— А когато започнахте да разбирате, че става дума за убийство, подозренията ви не паднаха ли върху някой от прислугата?

— Не. Как да ви го обясня? Това не е индийско престъпление. Хората имат определена представа за Индия — похотливи мургави мъже се опитват да навредят на целомъдрени бели жени. О, да, знам, че така е ставало в метежа, но тогава е било лудост. Един индиец веднъж ми каза: „Пагубен вятър премина през страната.“ Смъртта на Пеги бе обмислена постъпка. Не беше импулс. Извърши я някой, който искаше да я нарани. Да я нарани по твърде личен начин. И пак ви казвам, не мисля, че това е работа на индиец.

Слугите ми, доколкото съм го обсъждал с тях, а аз почти не съм, бих казал, смятат, че това деяние не е от този свят…

— Да, чувал съм го — рече Джо. — Но вижте, ясно е, че е убийство, че не е дело на местен — остава ни версията за европейски убиец. Приемате ли я?

— Какво друго мога да приема?

— Още един въпрос, Съмършам, и когато ви казвам, че сме длъжни да питаме за тези неща, вярвайте ми — бяхте ли щастливи заедно?

— Щастливи? Да, бяхме щастливи. Бях почти двайсет години по-възрастен от нея, но мисля, че тя ме обичаше. Тръпнеше от вълнение, че ще си имаме дете. И двамата се вълнувахме. И двамата бяхме решили същия ден да съобщим новината. Тя щеше да пише на родителите си.

В миг сълзите рукнаха.

— Не би било прекалено, ако кажа, че за мен тя беше всичко на този свят. Сигурно ще ви прозвучи доста глупаво, но аз й пеех „Ани Лори“._ О, тих и сладък бе гласът й, като лъх на летен повей. Всичко беше тя за мен. И за хубавата Ани Лори и живота си бих дал._

На Джо му мина през ума, че може би за първи път от смъртта на съпругата си Уилям Съмършам беше намерил сили да сподели с някого чувствата си и въпреки своята решимост да остане безпристрастен, Джо изпита дълбоко съчувствие към него. Полицаят се беше нагледал на много страдания и тежки загуби — неохотно бе станал познавач — и в този момент би заложил едногодишната си заплата, че скръбта, разкрила се пред очите му, бе непресторена. Изчака своя събеседник да овладее емоциите си и продължи внимателно:

— Съмършам, надявам се, че с това няма да оскърбя паметта й, а също и вас няма да засегна, но трябва да ви попитам — имало ли е друг мъж в живота й? Някога имало ли е друг?

— Очаквах този въпрос и ще ви кажа направо — не. Питайте когото искате. Всеки ще го потвърди.

Докато разговаряха, конете вървяха раван, но сега Уилям Съмършам спря коня си, обърна се към Джо, поглеждайки го сериозно, и каза:

— Още нещо, Сандиландс, нещо ужасно странно, което досега не съм споменавал пред никого. Не съм сигурен, че някой би му обърнал внимание. Факт е, че Пеги имаше панически страх от кръв. Не понасяше и най-малкото порязване на пръста, както и кръв от носа — на маскарад, в чието организиране Пеги участваше, на едно от децата му потече кръв от носа — съвсем обичайно е за тях, — но тя не можа да го издържи. Изписка и изтича навън! Ако е искала да посегне на живота си, абсолютно не би го сторила по този начин. А ако някой я е убил, като е прерязал китките й и я натискал, докато ваната се напълни с кръвта й, тогава това е най-жестокото и пресметнато убийство, което е могъл да роди мозъкът му! Защо, Сандиландс? Защо?

Настъпи дълго мълчание, нарушено най-накрая от Съмършам.

— За бога, Сандиландс — направете каквото можете! — и той обърна понито и отпраши в лек галоп, без да продума повече.

Наурунг се приближи до Джо.

— Сахиб е много тъжен заради смъртта на жена си. Може би трябва да заключим, че със сигурност не я е убил той… — Наурунг остави изречението недовършено, така че то се превърна във въпрос.

— Нищо подобно не бива да заключаваме! Разпитвал съм не един и двама опечалени съпрузи, обляни в сълзи и в бурен изблик на чувства, призоваващи полицията към наказание, а после откривам отпечатъците им по ножа или сопата. И странното, Наурунг, е, че сълзите и мъката са искрени. Не — Уилям Съмършам засега трябва да остане главен заподозрян.

Наурунг се замисли за момент, но после кимна в знак на съгласие и двамата продължиха обиколката.

Завивайки по „Пласи Стрийт“, Наурунг посочи една табела върху стълб на врата. „Терънс Халоран. Медицински корпус на индийската армия.“ Гарнизонният доктор.

— Очакват ви, сахиб.

Джо подаде картичката си на един слуга, който излезе да го посрещне и веднага го покани да влезе в кабинета на доктора, където той седеше, обграден от остатъци от обяд. Беше приветлив ирландец, поздрави Джо като стар приятел и с подвиквания разпореди да изнесат остатъците от обяда и да сервират кафе.

— Надявах се, че рано или късно ще се запознаем — каза той. — Силно съм заинтригуван да ви помогна с каквото мога в разследването. Допускам, че сте дошли да поговорим за Пеги Съмършам. Не че имам да ви кажа нещо особено, което не е в доклада. Предполагам, че сте го чели.

— Остана ми време само да го прелистя набързо — каза Джо, подбирайки документите от папката. — И така, имате ли нещо против да разгледаме случая заедно, докато аз проверявам фактите, това доста би ми помогнало. Особено сега, когато съм се запознал с мястото на смъртта.

— Не, разбира се. Давайте. Добре е обаче от самото начало да уточня, за да сте наясно, че не съм патолог — аз съм военен лекар, нищо повече. Никога не е влизало в задълженията ми да правя аутопсии. Аз съм повече по зашиването на хората, не по разчленяването им!

— Да, разбирам — каза Джо. — Във вашите показания твърдите, че слугата ви е извикал да отидете в къщата на Съмършам?

— Да. Тук имам телефон и управителят се беше обадил да предаде вестта. Слугата ми бе приел съобщението. Аз бях излязъл до „Виктория Роуд“ 12 — съмнение за морбили — и той дотърча да ме открие. Когато пристигнах, беше около осем без петнайсет.

— Можете ли да кажете в какво състояние заварихте трупа, когато отидохте?

— Както съм посочил, първоначалното трупно изстиване беше преминало, така че смъртта не бе настъпила непосредствено преди моето пристигане. Но нямаше признаци и за мъртвешко вкочаняване, затова бих определил, че смъртта се е случила по-малко от два часа преди осем без петнайсет.