Джо поръча супа, агнешка яхния и сливов пудинг. Ястията му напомниха за дните, които прекарваше при баба си и дядо си, и той предположи, че менютата са съставени по същото време.

Отказвайки чаша портвайн, Джо излезе навън с любезния Неди и се почувства неудобно, когато видя Наурунг да седи отпред на земята и да чака. Сподели го с Неди.

— Казвал съм го — рече Неди. — Няма полза. Просто свикваш.

Поеха към конюшните, Наурунг, за раздразнение на Джо, вървеше почтително три крачки след тях.

Индия очевидно още използваше конска тяга, макар че един форд, модел Т, пърпореше по парадния плац в мъгла от изгорели газове, трансмисиите му стържеха, а по-нататък някакъв коняр въртеше манивелата на излъскания месингов нос на един „Морис Каули“11. Офицери, облечени за поло, препускаха в лек галоп по двама или по трима, като махаха с ръка за поздрав към Неди и гледаха Джо с любопитство. Файтон с двойка коне, поверени на енергичен коняр, изтрополи покрай тях, а в него се возеше индийска дама с чадър на ресни. Солидна англичанка на шейсетина години, предположи Джо, с воалетка и тропическа каска срещу слънце се приближи с елегантна двуколка откъм казармените помещения и продължи по пътя си.

— А — подхвърли Неди, — ето с кого трябва да говорите.

— Защо? Коя е тя? — на Джо му се стори, че тя бе излязла направо от книга на Киплинг. „Обикновени приказки от хълмовете“ вероятно.

— О, това е Кити. Госпожа Китсън-Мастърс. Вдовица на последния управител и дъщеря на предишния. Мисля, че по някое време трябва да се е връщала в Англия за училище, но наистина, с изключение на този период, тя е прекарала целия си живот тук и това, което не й е известно за гарнизона, не си струва да се знае. Информацията й невинаги е напълно достоверна, но поне е доста пикантна! Някой път дори ме кара да се изчервявам! Ще ви бъде приятно с нея. Може и да не ви помогне в разследването, но ще ви почерпи с едно голямо питие по всяко време на деня или нощта. Кити си ляга късно.

Пристигнаха в конюшните и Неди изведе Бамбук навън, та Джо да го огледа. Дългокрак, дорест, с бяло петно на челото, с три бели долни части на краката, стар — видимо отдавна жигосан по устата, — но с мъдро изражение, което при състезателните коне, изглежда, се придобива с възрастта.

— Не мога и да мечтая за нещо по-добро — рече искрено Джо.

— Сега — каза Неди — моля да ме извините, но в три часа имам партия скуош. Наурунг ще се грижи за вас — и си отиде.

— Можеш ли да намериш кон? — попита Джо. — Имам предвид полицейски кон?

— О, да, сахиб, винаги има полицейски коне.

— Защо не вземеш един и не дойдеш пак тук след четвърт час. Уморих се да говоря с войската — бих искал да разгледам географията.

— Географията?

— Искам да кажа очертанията на терена. Разведи ме и ми покажи някои неща. Покажи ми брода, където госпожа Симс-Уорбъртън е била удавена. Покажи ми клисурата, от която госпожа Форбс е паднала, и мястото, където Джоун Кармайкъл се е натъкнала на змията — ще ми се да ги разгледам по-отблизо.

Наурунг скоро се върна върху тромав кон, внос от Австралия, който в Британска Индия използваха като работно животно. Джо възседна своя и двамата поеха заедно към брода, но докато яздеха, Джо чу тихия тропот на галопиращи копита, приближаващи зад тях, спря и срещна страдалния поглед на Уилям Съмършам.

— Сандиландс — каза той, — боя се, че ви задържам. Дали ще ми отделите няколко минути? Надявах се да ви настигна. Има едно нещо, казват, което не можеш да си купиш в Индия, колкото и да си богат, и то е уединението. Това, което искам да ви кажа, изисква уединение.

Той извърна поглед към Наурунг, който тактично бе изостанал отново, и продължи:

— Тук сте, предполагам, за да разследвате… смъртта… на жена ми. Така ли е?

Джо се подвоуми какво да отговори, тъй като не беше сигурен доколко бе склонен да бъде откровен с този абсолютно непознат човек, като накрая отвърна:

— Тук съм, за да разследвам смъртта на жена ви, но също така съм тук и за да разследвам свързаните убийства, каквито започваме да смятаме, че може да се окажат, на други жени, на други съпруги на офицери от бенгалските сиви, връщайки се няколко години назад. Връщайки се всъщност към период отпреди войната.

— Мислите, че са свързани?

— Не знам какво мисля, но това подозрение, дори предположение, ми идва в ума. Забележете — всички те са били съпруги на сиви офицери и всички са умрели през март.

— Всички са умрели през март! Не го знаех.

— Може да е маловажно, но ако питате мен, не мисля, че е така. Освен това, честно казано — не забравяйте, че съм тук от много скоро. Но такова поне е общественото мнение.

— Вземете под внимание и заключението за самоубийство. Мога ли да ви попитам съгласен ли сте с него?

Джо пак се поколеба.

— Съвсем искрено — отговори той, — не съм.

— Аз също — сподели Уилям Съмършам. — Имам повече основание от когото и да било да смятам, че подобен акт би бил абсолютно немислим. Абсолютно. За мен беше ужасно и поразително, но в началото, като всички останали, го приех. Може би само засега, но има твърде много…

— Твърде много? Щяхте да кажете…?

— Твърде много нелогични неща. Първо, аз бях разстроен. Аз бях глупав. Вероятно бях егоист, но фактът е безспорен — ако не става дума за самоубийство, тогава става дума за убийство. Предполагам, че не бихте го отхвърлили или оспорили?

— Не — каза Джо. — Не бих.

— А при тези обстоятелства кой е главният заподозрян? О, не бива да ви е неудобно от мен — знам кой е главният заподозрян. Очевидно аз. Когато се случи това страшно нещо, за мой срам най-много от всичко бях загрижен да отхвърля подозренията от себе си. Бог знае защо! Може би не съм твърде смел. Дори бях притеснен, че ще се потвърди заключението за самоубийство, но тогава наистина осъзнах колко непочтен съм бил към Пеги.

— Нека допуснем за момент — каза Джо, — че се е стигнало до алтернативното заключение за убийство. Позволете ми да ви задам няколко рутинни полицейски въпроса.

Уилям Съмършам се изсмя с половин уста.

— „Просто рутинно, нали разбирате… много ми се иска да ви изключа от разследването“ — правилно ли схванах думите ви?

— Да, ако така ви харесва. Кажете ми — жена ви имала ли е неприятели? Някой имал ли е причина да се оплаква от нея? Реална или измислена?

— Не. Категорично не. Никога. Тя беше олицетворение на благородството — гласът му заглъхна. — Хората често го казват, когато някой почине, но при нея бе истина — тя нямаше никакви неприятели. Убеден съм, че действително всички я обичаха — и рече в заключение: — Обичах я и аз. Трябва да го разберете.

— Преведете ме отново през онази вечер. Или по-скоро, кажете ми правилно ли съм разбрал — отишли сте да работите в кабинета си и през това време са ви наблюдавали от двора. Вратата ви е била затворена, но прозорецът отворен. Правилно ли е дотук? Жена ви е отишла да се къпе. Ваната й е била напълнена. Приготвяли сте се да излизате на вечеря, а след това да поиграете? Така ли е? Започнете от този момент.

— За известно време чувах как Пеги дава нареждания на своята айя — каза й коя рокля да извади, — а после се отправи, пеейки към банята. Сандиландс, тя пееше! Аз се опитвах да впиша тримесечните постъпления преди събота и неделя — винаги е проблем, а аз винаги оставям нещата за последния момент — мрачна усмивка. — След малко изведнъж осъзнах, че не я бях чул от дълго, от много дълго време. Започнах да се ядосвам. Имах нужда да се обръсна, да се приготвя за вечерта. Когато години наред си бил ерген, малко дразнещо е да споделяш банята дори с някого, когото обичаш.

Отидох и пробвах вратата на банята. Беше заключена. Крайно необичайно. Почти никога не я заключваме. Потропах силно и казах нещо от рода на: „Побързай, Пег, нямаме цяла вечер на разположение.“ Нещо от този род. Не получих отговор и се притесних. Помислих, че може да е припаднала. Винаги пълнят ваната с прекалено гореща вода. И тогава се сетих, че тя, че тя… — Съмършам не бе в състояние да продължи.