— Де да беше толкова прецизен докторът, който е прегледал твоята приятелка Пеги.

Джо в миг съжали, че изрече тези думи. Нанси впери ужасен поглед в него.

— Пеги? Да не би да искаш да кажеш… О, Джо, какво се опитваш да кажеш?

— Не, не — сексуално нападение не е имало. Имах предвид, че докторът не е открил, че тя е бременна. Очевидно не е — според мен тя сама го е открила малко преди да умре. Писала е на родителите си, за да им предаде добрите вести. Намерих писмото. Да разбирам ли, че не е споделила с теб новината?

Нанси дълго остана умълчана, вперила поглед в чаената си чаша. Сълзи потекоха по бузите й, а Джо, ругаейки себе си на глас, че не бе подбрал подходящия момент, й подаде своята кърпичка, като промърмори извинение.

— Всичко е наред, Джо — рече тя накрая. — Наистина няма добър или подходящ момент да съобщиш някому подобни новини, нали? Когато и да ми го беше казал, щях да се разстроя. А сега поне седя с чаша топъл сладък чай пред себе си! Продължавай. Готова съм. Някой път, когато съм сама, ще си поплача за Пеги и нейното дете… В момента е по-важно да открием кой е отговорен. Този факт какво още ни разкрива за него? Започваш ли да прозираш други сходства?

— Две от жените са били бременни — продължи Джо, хващайки се за думите й. — Но по моему не можем да приемем, че това е общото между убийствата, защото нямаме доказателства, че останалите жени са били бременни. Напротив. И помисли само: ако ти, най-добрата й приятелка, не си знаела, както и нейният доктор — в доклада му не се споменава за това, — убиецът й също не би го знаел. Освен ако самият Съмършам не я е убил. Между всички жертви обаче има нещо общо. Убиецът ги е познавал добре.

— Познавал ги е? Добре? Колко добре? Откъде си сигурен?

— Бил е достатъчно близък с тях, за да познава техните страхове. Помисли малко, Нанси. Всеки има някаква фобия. Аз имам страх, който със сигурност няма да разкрия пред никого в Индия, така че не ме питай, моля те! Ти имаш ли страх? И кой от твоето обкръжение знае, че го имаш?

— Да, имам. И — прав си, да — всеки има — Нанси въздъхна. — Но наистина не мога да си представя как Бил Бълстроуд или Хенри Федърстоун вървят след мен крадешком с паяк в ръка, за да ме изплашат до припадък! Разбирам обаче какво имаш предвид. Ако по онова време се бях издигнала в обществото, щеше да бъде по-различно. Всеки в базата, който наостря уши за такива клюки, ще го разбере. Слугите знаят всичко и говорят помежду си. Говорят и със своите господари и господарки. Как иначе Кити ще знае всичко, което става? Нейните чапрази26 са информационна агенция!

— Значи всеки, индиец или британец, може би е знаел за фобиите.

— Разбира се. Но защо? Ако знаехме защо, щяхме да знаем кой, нали така? Може би не съществува никаква причина някой да убива тези жени, да не говорим по какъв жесток начин! Става дума за лудост!

— И аз така мисля. Но лудост според нашата гледна точка. Не и според схващанията на убиеца. В престъпленията му се наблюдават общ характер и причина. Те не са случайни убийства заради сласт или грабеж. Изкусно са планирани и доста време предварително. Планирани са от човек, който в петък взима петъчния бръснач, за да пререже китките на своята жертва. Някой непознат, местен или нает да извърши убийството, би посегнал към най-близкия бръснач. Въпросният човек е европеец, сигурен съм в това. Сигурен съм, че познава жертвите си. Мисля, че играе някаква игра, за която дори нямаме предположение, и макар да не иска да бъде заловен, той желае нещо друго — признание може би? Не знам. Все още опипвам в тъмното! Със сигурност знам, че тези убийства не са дело на индийския Джак Изкормвача, който кръстосва улиците в даден район и посяга на всяка жертва, която му се опре в ножа му. Те не са серията убийства заради печалба, извършени от Смит в „Булки в банята“27. Така че два от най-силните мотиви за убийство могат да бъдат изключени.

— Господи! Два! Тогава колко ни остава да разгадаем?

— Само четири.

— Изведнъж се уморих! Хайде, Джо! Ела да отидем при чичо! С удоволствие ще взема студена вана, а след това бих изпила едно ледено питие и бих прекарала вечер в разговори, в които няма серийни убийци!

Те постояха за момент в колата на насипаната с чакъл алея към къщата на губернатора, а Наурунг слезе и отвори вратата.

— Красота! — възкликна Джо. — Красива градина!

С наслада гледаше моравите, които не биха били неуместни и в долината на Темза, дървета, стари колкото британското господство, широка алея с двойна ивица с цветя, водеща към фонтан. В сянката на павилиона в далечината върху изкуствено направено хълмче бълбукаха напоителни канали.

Слязоха от колата и на мига кхансама28 се появи с поклони, поздрави ги и подаде бележка върху сребърен поднос. Нанси го познаваше и го поздрави като стар приятел.

— Писъмце от чичо — рече тя изненадано и го разгъна бързо. Прочете на глас:

Те се спогледаха. Не последваха въпроси, но и на двамата им мина една и съща мисъл през ума.

Слуга в ливрея стоеше учтиво в горната част на стъпалата, а покланяйки се от тъмното, айята се появи, пое под крилото си Нанси и бързо я поведе нагоре с твърде пресилено благоразположение, докато слугата насочи Джо към ред стъпала. С крайчеца на окото си видя Нанси да изчезва нагоре по друг ред стъпала и с ирония се зачуди дали чичото нарочно ги беше настанил на порядъчно разстояние един от друг.

За човек, свикнал с пощенската станция в Паникхат, стаята, в която го заведоха, беше невероятно луксозна. Мраморен под, мраморни стени, резбована рамка с мрежа на вратата към обширния балкон, легло, което би могло да побере четирима, баня с течаща вода, а на мястото на шапковидното приспособление, към което беше привикнал, имаше истински клозет с надпис „Джон Болдинг, Лондон“. Във вдлъбнатина на махагоновата седалка бе закрепена ръкохватка от слонова кост, на която бяха изписани думите: „Повдигни, за да пуснеш водата.“ На тоалетната масичка намери друга бележка, на която с леко разкривен почерк пишеше: „Вечерята ще бъде сервирана в седем часа. Този човек ще ви упъти.“ Джо се поклони на „този човек“, който чакаше, за да го обслужи, и му разреши да напълни ваната.

Подготвяйки се за вечерята си с губернатора, на връщане по „Чауранги“ Джо се беше отбил в магазина на сухопътните войски и военноморския флот и си бе купил бяла парадна куртка и тъмносин пояс. Нямаше ни най-малка представа какъв би бил подходящият цвят за полицай от Скотланд Ярд, но сметна, че с тъмносиньото не би сбъркал.

Избръснат и изкъпан, облечен с помощта на прикрепения към него слуга, Джо се огледа във високото огледало в подвижна рамка. Обезпокоително се развълнува и въодушеви при мисълта за вечер, прекарана насаме с Нанси. Насаме, тоест без да се броят грижите на шестимата или малко повече прислужници. Той излезе на балкона, за да събере мислите си, наслаждавайки се на внезапно спусналия се здрач и на вечерния вятър, духащ откъм река Хуглия на юг. И подпъхвайки по стар навик носната си кърпа под ръкава и слагайки табакерата в джоба си, тръгна, следвайки своя водач, през лабиринта на голямата къща. Надолу по стъпалата, през обширна стълбищна площадка, нагоре по други стъпала и после на веранда с панорамен изглед към града. През верандата се отиваше до хладен балкон, осветен от лампа, и маса с колосана бяла покривка и сребърни прибори, на която бяха запалени свещи.