— Оставете това! Оставете това! — каза Прентис. — Тя спи. Нищо не можете да направите. Всъщност всички в малкия ни кръг спят, освен вас и мен. Старият Андрю сигурно спи като грохнал дъртак, Нанси спи като жена, предала своята невинност, а Темплар, разбира се, спи… предполагам… обхванат от силна сексуална възбуда и щастливо нетърпение — той спря. — Единствената разлика между него и Мидж е, че сутринта той ще се събуди. А през това време вие елате с мен.

Махна с лявата ръка. Дясната непоколебимо държеше пистолета, насочен към корема на Джо.

— Елате с мен, Сандиландс — повтори той, — и може би ще е по-удобно, ако си вдигнете ръцете. Макар че ще ви убия доста преди да успеете да извадите неудобното си оръжие. Просто вървете пред мен. Ще влезем тук.

Той посочи вратата на своя кабинет.

— Ще видите кибрит на масата. Част от вечерните ми приготовления, както вероятно предполагате. Бъдете така добър да запалите лампата и седнете, ако обичате. Може и да ни е удобно. Времето минава така приятно във вашата компания.

С болка Джо възвърна гласа си.

— Прентис! — каза той отчаяно, възненавиждайки себе си за клишетата, които се изляха от устата му. — В никакъв случай няма да се измъкнете безнаказано! Продължите ли, мъртъв сте! Джордж Джардайн има доклад. Знае всички наши разкрития и предположения! С действията си тази нощ намествате последната част от загадката. Не ми влиза в задълженията да ви давам съвети, но съветвам ви: бягайте! Измъкнете се. Скрийте се. Ако не го направите, няма спасение. Където и да отидете, каквото и да правите, ще ви намерят. Други ще поемат процеса.

— Да избягам? — каза Прентис. — Разбира се, че ще избягам. Щях да съм жалък интригант, ако не бях уредил необходимото.

— И бихте убили — каза Джо, неспособен да контролира треперещия си глас — дъщеря си — дъщерята на съпругата ви?

— Цикълът трябва да бъде завършен — изведнъж той сякаш бе обзет от пламенна възбуда и каза: — От дванайсет години подготвям този момент. От 1910 г. Макар и да действате слепешката, вероятно няма нужда да ви го казвам.

— Малко неща знам за жена ви — рече Джо. — Въпреки че доста хора са ми говорили за нея. Казват, че е била свободолюбива и с благородна душа. Не се учудвам — за никого не е чудно, — че толкова силно сте я обичали. Но, Прентис, мислите ли, че четирите умрели жени, а сега и дъщеря ви, която ще бъде причислена към жертвите, ще успокоят тази светла душа? Извършихте достатъчно кървави жертвоприношения, за да утолите жаждата на самата Кали! Доли никога не би поискала подобно възмездие!

За миг Прентис го изгледа с непресторена почуда.

— Жена ми? Говорите за смъртта на жена ми? — той се засмя ядно. — Жена ми! О, боже! Сандиландс — при цялата ви лустросана вещина, при цялото ловко перчене с полицейските методи, при всичките въпроси и отговори, в края на краищата вие си оставате трудолюбив лондонски полицай, а в тази ситуация въображението ви е колкото на един кокер-спаниел — или на един Бълстроуд! Питам се какво знаете вие за живота? Имам предвид живота извън пределите на Уимбълдън, извън Белгрейвия, извън английските графства, където ходите на лов? Абсолютно нищо!

Инспекторе, ще ви го кажа — вие сте патетичен! Не си представям как сте допускали, че моята цел е Дики Темплар. Вече трудно ми го побира умът как сте могли да смятате, че аз скърбя за Доли!

Ненадейно Джо седна на един стол и двамата се гледаха втренчено през бюрото, без да продумат, докато Прентис не продължи:

— Колко често съм чувал фразата — „Вечерта на трагедията“… „Смъртта на съпругата ви“. Никой, англичанин или индиец, не беше обърнал внимание или не беше за помнил факта, ако наистина го е забелязал, че Доли не е умряла сама.

— Чхеди хан — прошепна Джо.

— Да — грубо рече Прентис. — Чхеди хан. Започвате ли да разбирате?

— Какво за него? — попита полицаят. — Според това, което съм чул, той е умрял, мъчейки се да спаси жена ви и нека Бог да го прости. Какво се опитвате да кажете?

— Нищо не се опитвам да кажа — отвърна Прентис, обзет от внезапен гняв. — Казвам ви, ако имате уши да чуете, че Доли не представляваше нищо. Нищо! В най-добрия случай тя беше безразборна малка развратница и заслужаваше да умре. Умря, както често бе живяла — пияна! Не бих жертвал и куче да я спаси и не бих си загубил от съня, за да отмъщавам за нея. Но… — той изрече бавно имената, сякаш произнасяше литания: — Кармайкъл, Форбс, Симс-Уорбъртън, Съмършам и Темплар онази вечер „вечерта на трагедията“, ако така желаете да я наричаме, къде са били те? Пияни и безучастни? Били са на няколко минути път с конете. Появата им, дори само шумът от пристигането им е щял да изплаши бандитите, преди да успеят да нанесат големи поражения. Ако се бяха размърдали, когато е била дадена тревогата, стига да са имали мъжество, чест — честта както на север я разбираме, — щяха да пролеят кръвта си, за да го спасят. Но те са го оставили да умре! Дори не са знаели, предполагам, че са го оставили да умре. Но годините се натрупаха, много време измина и всеки от тях си плати. Всеки бе осъден да страда от тежка загуба, докато е жив. А сега Темплар! Героят от гурките! Сега Темплар си получава заслуженото.

— Вие сте луд — каза Джо. — Вие наистина сте луд. Това е лудост! Деменция!

— Луд? Можете да казвате, че съм луд, можете да ме смятате за луд, но Чхеди хан беше любовта на живота ми. Той бе чист и невинен. Той бе прекрасен. Обичаше ме и аз го обичах. Всичко бях готов да направя за него. Нищо не бе в състояние да придаде по-голям смисъл на живота ми от възможността да умра за него. Той ме изпълваше с радост, изпълваше ме с надежда, изпълваше ме с обещание за живот, който щеше да се открие пред нас, но така или иначе, а и заради тяхното нехайство, той умря с пияна жена в прегръдките си, сам и в мъка! Как да простя на онези, които ми го отнеха? Той ме окриляваше! Доста месеци минаха, докато се реша да повярвам, че си е отишъл, а годините не притъпиха болката от загубата.

Джо слушаше поразен.

„По-голям пущун от пущуните“ — отново чу гласа на Кити. А сега пред него стоеше член на племе, безжалостен, непреклонен, убеден в правотата на своите деяния. Орловият му профил, тъмните му очи — с наочници и зорки — превръщаха в безсмислица изтънчената английска реч.

— И сте възпитан да мислите по този начин — като пущун — в детството си? — попита Джо. — Хората казват: „Както извиеш фиданката, така ще порасте дървото.“ Извратен. Завинаги извратен.

— Въпреки всичко полицай! Минути преди смъртта, Сандиландс, вие все още се опитвате да разбирате — той се усмихна състрадателно. — И отново напълно се проваляте!

Той замлъкна, чудейки се, опасяваше се Джо, дали да го гръмне от скука и да приключи с тази история, или да се подаде на порива, който полицаят беше срещал толкова често при убийците, порива да обясни мотивите си. Да разкрие пред някого, дори пред арестуващия го офицер, своите натрапчиви импулси. Убийците действат в уединение, на никого не могат да се доверят, не са способни да оправдаят постъпките си и в момента, в който бъдат разобличени, те изпитват непреодолимо желание да разкажат историята си. Той съзря тази нужда у Прентис.

— Нищо чудно, че хората ви вземат за индиец — каза Джо. — Добре ви познавам — разговаряхме няколко пъти, — но даже аз бих се затруднил да ви отлича от истински индиец…

Прентис издаде кратък възклик в знак на присмех.

— Глупак! — изруга той. — Не проумявате, нали? Вие сте схватлив колкото онзи тъпак полицейския началник, когото Андрю държи на служба. Лековерният идиот два пъти ме разпитва и всеки път забелязваше единствено мургавата кожа, жълтия и пепеляв слой, кастовия знак и чалмата. Аз наистина съм индиец! Наполовина индиец по-точно. Баща ми беше англичанин, а майка ми, истинската ми майка — от пущунско племе, пахари42, от планината.