Джо го зяпна удивен. Какво беше казал Наурунг-старши за разпита на лодкаря? „Той беше индиец, сахиб, до мозъка на костите си.“

С припрян жест Прентис нави единия ръкав на провисналата си риза до подмишницата, показвайки мускулестата си ръка.

— Няма нужда от боя! Ако застана гол пред някой англичанин, той ще види индиец. Не ми беше трудно да се доближа до онези глупави, слепи англичанки. Видят ли мургав човек, те извръщат очи, за тях той е по-незначителен от мебел.

Тонът му бе остър и Джо на мига се възползва от това.

— Не харесвате, струва ми се, мемсахибите? Никакво съжаление не сте проявили към жертвите си, дори бих казал, че сте изпитвали значително удовлетворение да ги убивате.

— Не съм ги харесвал ли? Аз ги ненавиждах. Вероятно знаете за очарователната английска традиция джентълменът да зареже индийската си любовница, щом най-накрая се ожени? Когато баща ми се оженил за една жена, току-що пристигнала от Англия, той изгонил майка ми, въпреки че продължил да я посещава. Англичанката, задоволявайки всичките му потребности, не му родила децата, които той искал да има. Аз съм роден от пущунска майка и у баща ми се породило жестокото желание да накара жена му да ме припознае като неин син. Бяхме разквартирувани в много отдалечен военен пост в далечния северозапад и малцина знаеха, а нямаше и на кого да кажеш за измамата. Истинската ми майка бе принудена да ми стане айя и аз израснах до нея, обичайки я и обичайки пущунския начин на живот. Английската ми майка ме мразеше, естествено, и правеше всичко възможно, за да помрачи живота ми. Действително беше твърде находчива в жестокостите си.

— „Дайте ми едно дете през първите седем години от живота му и то е завинаги мое“ — цитира Джо. — Кой го беше казал? Йезуитите, нали? И по същия начин омразата и страховете, придобити в тази крехка възраст, ти влияят, докато си жив.

— Кого цитирате? Фройд? Юнг? Сандиландс? Спестете ми психологията! Просто ще ви кажа, че англичанките с техните бели лица, със злия си език и с лентяйството си се превърнаха в анатема за мен.

— Но сте се оженили за Доли?

— Взех си съпруга, за да израсна в кариерата, Сандиландс.

— Ами Мидж? — едва посмя да попита Джо.

— О, мисля… не, напълно сигурен съм… че е моя дъщеря, ако за това намеквате. Но детето, което износваше Доли, когато умря… хм, кой знае?

— Но жените, които сте убили — рече натъртено Джо, — всяка по различен начин и всяка по най-ужасяващия за нея начин…?

— И пак забравяте за Чхеди хан! Ние го измъкнахме от горящо в пламъци село и страхът от огън си остана у него до края на дните му…

В съзнанието на Джо изплуваха редиците от кофи, наредени от двете страни на коридора в изгорялата къща.

За да успокояват не страховете на Доли, а тези на Чхеди хан.

— … и накрая огънят го сграбчи. Всеки ден си мисля какво ли му е струвало, ужасът, който трябва да е изпитал, щом се е обърнал и с мъка си е проправил път през пламъците, за да спаси — какво? — една пияна, презряна англичанка!

— А Мидж? Прентис, трябва да го знаете от онази нощ преди дванайсет години, страхът от огън е дълбоко загнезден у Мидж! Жал ви е за Чхеди хан и неговия ужас, а не сте ли способен да изпитате същото и към Мидж?

— Аз затварям цикъла — повтори Прентис. — Справедливо е. Така трябва да бъде. Тя няма да е сама. Аз си свърших работата и ще отида при нея.

При тази последна смразяваща декларация Джо изгуби всякаква надежда. Най-сетне проумя. Не можеше да използва никакъв аргумент, нито убеждение, нито спазаряване срещу един фанатик, който бе решил да сложи край на живота си.

По едно време полицаят бе доловил слаби звуци някъде в къщата. Джо бе повишил гласа си, за да ги заглуши. Възможно ли бе Мидж да е дошла в съзнание? Дали слушаше? Ако слушаше, тя би разбрала какво става и би изтичала за помощ. Вероятно щеше да влезе в стаята? Дори това би могло да отвлече вниманието на Прентис, което беше нужно на Джо. Толкова напрегнати бяха мислите на Прентис, че той не чу звуците. Но сега замълча, мълчанието, което предхожда насилствен акт. „Напрегнатите мрачни часове, преди да почне наглото безумие“43, помисли си Джо, но в случая не толкова часове, колкото секунди. За да заглуши евентуални следващи звуци, той скочи на крака като ужилен и закрещя на Прентис вбесено.

— Ти, копеле такова! — викаше той. — Би убил дъщеря си и би пренесъл това убийство като проклятие във вечността?

Дулото на лугера следваше движенията на Джо, насочено в корема му.

— Можеш да го наречеш убийство…

На вратата се появи фигура. Фигура със „Смит и Уесън“ в ръка.

Нанси опря цевта на лявата си ръка и стреля.

Куршумът прониза Прентис в рамото и рязко го завъртя. Пистолетът изхвръкна от ръцете му, плъзна се по бюрото и тупна на пода от далечната страна. Тя даде нов изстрел, но куршумът не попадна в целта. Трети път гръмна, уцелвайки го право в гърдите. Съсирена кръв шурна от устата му и бавно потече по бялата му риза.

Джо ритна лугера в далечния край на стаята, извади своя пистолет, насочвайки го срещу Прентис, и поде:

— Гайлс Прентис, арестувам те…

Нетърпелив вик и нов изстрел от пистолета на Нанси прекъснаха думите му. Тя втори път улучи Прентис в гърдите и бавно започна да пристъпва в стаята, като го държеше непрекъснато на мушка.

Бледа и изпита, Нанси се втренчи, без да мига, в очите на Прентис. Рече му грубо:

— Погледни ме, Прентис! Погледни ме! Какво виждаш? Толкова много знаеш за страха, нали? Изправи ли се най-накрая лице в лице с твоя най-ужасен страх? Бледолика, злоезична англичанка? Една мемсахиб, която те мрази? Една мемсахиб, която току-що те простреля с три куршума и се готви да изпрати четвъртия във врата ти?

Тя вдигна пистолета си към врата му.

Прентис се олюля на пети и а-ха да се строполи. Струйки кръв потекоха от ъгълчетата на устата му. Наклони се и потърси слепешком бюрото за опора, без да откъсва поглед от Нанси. Но не падна. С внезапна конвулсивна сила той залитна към отворената врата. Полуолюляващ се, полутичащ, тромаво побягна по коридора към задната врата и стаите на слугите, оставяйки по стената кървави следи от ръцете си, оставяйки кървава диря на пода.

Изругавайки, Нанси стреля в гърба му и се затича след него. Джо протегна възпираща ръка.

— Не! Остави го, Нанси! Да се погрижим за живите. Мидж! В стаята си е. Иди и се погрижи за нея. Тя е упоена, в безсъзнание е, в опасност е!

— Всичко е наред — рече Нанси. — Намерихме я. Дики е при нея. В безсъзнание е, но е жива. Когато не се появи, за да поемеш твоята смяна, аз проверих в къщата ти. Наурунг изрази същото мнение и предположихме, че си дошъл тук.

— Дики тук ли е? Тогава — двамата с него — изнесете я от тук, по дяволите! Тя не бива да вижда това. Не бива да се събужда в тази обстановка!

В салона се чуха неясни гласове и бързащи стъпки. Дики се появи от разбитата спалня с Мидж на ръце, а Андрю, подпирайки се на Наурунг, докуца едва-едва в къщата. Спря се и огледа втрещен петната от кръв, подушвайки миризмата на бездимен барут, в ушите му още отекваше свистенето на куршумите.

— Нанси! — рече той, почти простенвайки. — Нанси! Кажи, че си добре! — Несръчно я притисна в обятията си, а от очите му се стичаха сълзи. — Чух изстрели. О, господи! Помислих си, че си следващата жертва! Този демон! Къде е Прентис?

— Ела с мен — каза Джо. — Сега ще разберем. Той избяга с четирите куршума на Нанси в тялото си. А ти, Нанси, отиди при Дики.

— Да — обади се Наурунг с неочаквана непринуденост, — направете каквото ви казва инспекторът.

— А ти, Наурунг — ти ще отговаряш за това място. Никого не пускай. Прави, каквото е нужно.

— Сахиб — рече Наурунг, — внимавайте. Кобрата се мушна в дупката си.

С глас, издаващ хладна решителност, Андрю му отговори.

— Въоръжен съм.

Те поеха по коридора, следвайки кървавата диря.