Той огледа своята публика, срещайки погледа на всяка жена, и рече спокойно, сякаш даваше обещание на всяка една поотделно:

— И ще го хвана. Дори това да ми отнеме още една седмица, месец или година!

След закуската в понеделник Джо си сложи тропическата каска и тръгна да намери Бълстроуд, преди той да е започнал ежедневните си обиколки. След като се яви в кабинета му, Джо вежливо бе помолен от млад сикхски офицер да изчака за момент. Моментът се превърна в няколкоминутно изчакване, внимателно пресметнато, за да предизвика раздразнение, предположи Джо. Въздъхна и реши да почака търпеливо, като използва времето в прелистване на своите бележки. Най-накрая вратата на кабинета на Бълстроуд се отвори.

— Сандиландс! — сърдечно възкликна Бълстроуд. — Радвам се, че отделихте от времето си. Влезте. Ще седнете ли? Пил ли сте кафе? Чух, че сте обърнали наопаки къщата на Съмършам. Модерни съдебни методи, току-що публикувани в Скотланд Ярд. Успяхте ли да откриете нещо?

Тонът му беше изключително приятелски, но очите му гледаха подозрително.

Джо почувства, че професионалното безпристрастие му се изплъзва. Ужасно му се щеше да натрие вирнатия нос на Бълстроуд. Вместо това изрече спокойно:

— Нищо, което да е от съществено значение… Освен може би два факта, които навярно бихте желали да узнаете. Единият е, че Пеги Съмършам без съмнение е била убита, и вторият е, че тя е очаквала дете.

Бълстроуд се смрази и се обърна с лице към него.

— Мили боже! Какво говорите! Но това несъмнено е важно. Би могло да ни подскаже някакъв мотив.

— Мотив?

— Да. Разбира се. Мотив за самоубийство. Имам предвид, в случай че горкото момиче е било бременно, може би не от Съмършам — все пак той е много по-възрастен от нея… и не е мечтата на едно младо създание, нали разбирате, а в базата е пълно с хубави млади момчета. Случва се. Жените непрекъснато го правят. Не можеш да не го забележиш! В някои семейства бременността не е лесно обяснима. Помислете за това. Не съдете за Индия по стандартите на — как да кажа? — Уимбълдън!

— Пеги Съмършам не се е самоубила — меко каза Джо.

— Тогава Съмършам я е убил — продължи невъзмутимо Бълстроуд. — Очевидно е. Той разбира, че тя се е забавлявала извън дома, не желае да гледа дете, което не е негово, и бързо намира изход от положението. Клъц, клъц!

— Ще имам предвид думите ви — рече Джо с равен тон.

Бълстроуд замълча известно време, може би объркан от спокойните отговори. Започна да подрежда и пренарежда купчините листове върху бюрото си.

— Е, до къде стигнахте, Сандиландс? Разбихте версията за самоубийство и преобърнахте заключението на следователя. Твърдите, че това е разследване за убийство и в същото време, както виждам, снемате съмненията от главния и основен заподозрян — Съмършам, — без да го разпитвате. И какво ни остава? Убийство от един или повече неизвестни извършители? Убиец — или убийца, ако разглеждаме всички възможности, — който се е промъкнал незабелязано през висок прозорец на около седем стъпки от нивото на улицата. Не ми се струва твърде убедително! Кой би могъл да влезе по този начин? Акробат?

След известно колебание Джо реши да продължи разговора докрай и да се държи с Бълстроуд като с колега и без неприязън.

— Не търся — рече той предпазливо — някого, който е влязъл през този прозорец. Търся някого, който е излязъл от този прозорец. От вътрешната страна на къщата первазът на прозореца е само пет стъпки над пода и има малко столче под ръка…

— Но наистина, Сандиландс, какво прави убиецът? Звъни на външната врата и пита: „Госпожа Съмършам вкъщи ли е?“

— Имаме си работа с умен човек, Бълстроуд. Умен като нас, умен като мен. Някой, допускам, запознат с навиците в дома. Някой, както изглежда, който е знаел, че Съмършамови са щели да излизат онази вечер; не се изискват дедуктивни умения, за да предположим, че Пеги Съмършам вероятно е взела вана преди събитието. Човекът, когото търся, е влязъл в къщата навярно часове преди да извърши убийството и се е укривал в шкафа в банята. Не би го затруднило, а има и доказателства, че някой се е спотайвал там.

Бълстроуд изсумтя подигравателно, но Джо продължи:

— Това не би било трудно. Постоянно има хора, които влизат и излизат — в кухнята, продават и купуват пред вратата, доставят и взимат. По-добре го знаете от мен. И един от тях е влязъл в къщата, скрил се е, извършил е убийството и е избягал през прозореца, избирайки момент, в който никой не е минавал по алеята. За целта е било необходимо самообладание и значителна доза пресметливост, от която наистина ти се смразява кръвта. Известно ви е обаче, че такива неща са възможни.

— Понякога. Рядко. Почти никога. И вашият нападател ще да е познавал удивително добре европейските навици.

— Ако е бил европеец, познавал ги е — уточни Джо.

— О, стига, Сандиландс, за бога? Нали не намеквате…

— Да, намеквам — каза Джо, — и докато сме още на тази тема, ще ми кажете ли къде сте били в този час въпросната вечер? Да речем, между четири и седем?

Бълстроуд Скочи на крака и впери смръщен поглед в Джо.

— Възмутен съм! За какъв, по дяволите, се смятате? Тук не ви е проклетият Скотланд Ярд! Това е моят район! Иде ми да помоля управителя да ви отстрани от случая. Знаете ли, има една дребна особена птица. Тя кръжи във все по-стесняващи се кръгове, докато най-накрая не изчезне! Ето това правите, струва ми се.

— Е — рече Джо, — може би все пак ще ми кажете къде сте били по онова време?

— Бях в долната част на града — отвърна Бълстроуд, — както мисля, че вече ви казах.

— Споменахте, че сте се занимавали с дребен крадец на пазара. Добре си спомням. А ако ви помоля да ми дадете доклада ви във връзка с инцидента?…

Лицето на Бълстроуд почервеня от ярост.

— Ще ви кажа да си гледате проклетата работа!

Въпреки учтивото продължително разпитване от страна на Джо, заеквайки от възмущение, Бълстроуд след миг се хвърли към рафт, затрупан догоре с книжа. Грабна изтъркана папка с надпис „Шалимар Багх“ на корицата.

— Повтарям, наистина бях в долната част на града, макар и не на пазара. По-точно бях тук.

— А какво е „Шалимар Багх“?

— Чайна. Нещо като салон за танци, бих го нарекъл.

— Какво означава „Шалимар Багх“? — запита Джо.

Бълстроуд изглеждаше притеснен.

— Това е „Градината на Купидон“. Случиха се известни неприятности там. Поставих го под забрана за британски ефрейтори и редници. Станало сбиване и двама глупави редници от шропшърската пехота се бяха ранили. Отидох да видя дали се спазват правилата.

— А това документирано ли е? Повдигнахте ли обвинение срещу ръководството?

— Не беше необходимо. Предупредих ги. Хората са много разбрани в това заведение. Там получаваш всичко, каквото пожелаеш. Може би ви интересува? — жлъчно заключи Бълстроуд.

— Според медицинското заключение Пеги Съмършам е била мъртва от един час, когато са алармирали. Било е малко преди да ви открият… ъ… да бъхтите в „Градината на Купидон“ и вие сте пристигнали на местопрестъплението три часа след като трупът е бил намерен. Вероятно има хора от салона за танци, които биха потвърдили присъствието ви там през въпросния период?

— Естествено, че има, мътните да го вземат! — изруга Бълстроуд.

Мисълта на Джо препускаше. Какво беше казал Наурунг? „Бартер“. Оттегля обвинението срещу заведението и в замяна получава алиби? Но могъл ли е Бълстроуд да влезе в него незабелязано? Предрешен? Джо твърдо реши да го сподели с Наурунг — да разбере кога, наистина кога Бълстроуд е влязъл в „Шалимар Багх“ и кога си е тръгнал.

— Да оставим засега този въпрос — рече Джо.

— Оставете го завинаги, глупак такъв! — и старши инспекторът напусна стаята.

Тъкмо излезе, и влезе Наурунг.

— А, добро утро, Наурунг — поздрави го бодро Джо. — Току-що изпусна Бълстроуд сахиб, но идваш навреме, за да ме придружиш до следващата ми среща. Къщата на полковник Прентис? Ще ме заведеш ли?