По пътя към къщата Джо разказа подробно на Наурунг за алибито на старши инспектора и го помоли да провери дискретно какво е правил в деня на убийството. Наурунг слушаше с безизразна сдържаност, но в очите му блестеше искра, която казваше: „Дайте ми малко рутинна полицейска работа, и ще разберете точно какво съм усвоил.“ Джо го освободи пред къщата на Прентис и тръгна сам по алеята.
Приветства го глас зад гърба му, Джо се обърна и видя Прентис, който подаваше на коняря юздата на коня си.
— Мен ли търсите? — попита Прентис.
— Да, вас. Надявах се, че можем да поговорим. Далеч от наострени уши и одумващи уста.
— Кога бихте желали да поговорим? — запита незаинтересовано Прентис.
— Ами аз смятах сега… колкото по-бързо, толкова по-добре… настоящето не се повтаря…
Прентис се засмя.
— Само по това биха ви познали, че сте европеец — отбеляза Прентис. — Никой индиец не би казал „Настоящето не се повтаря“. За тях всяко време би било по-добро от настоящето. Но щом казвате. Влезте да ви почерпя чаша чай.
— Езда рано сутрин? — учуди се Джо, докато вървеше до Прентис по чакълестия път.
— Упражнение с полка. Опитвам се да провеждам по едно на месец и този месец то беше днес. През тази част от годината ми се ще да започваме рано, за да приключваме преди жегата.
Той продължи напред към верандата, като извика „Кой хе!“ и седна на един стол. Появи се слуга и пое шапката и камшика му, втори слуга обслужи по същия начин Джо. Трети слуга се завтече да сваля ботушите на Прентис. Той се изправи и закрачи по чорапи.
— Да идем ли на северната веранда? По това време на деня оттатък е много по-хладно.
Прекосиха къщата и хвърлиха поглед към градината, чиста, подредена и поддържана без всякакво въображение. Съседната градина обаче беше неестествено обрасла. Бяха избуяли рози от сорта „Маршал Ниел“ и имаше розови храсти на височина колкото едноетажна къща. Като забеляза, че тази дивост привлече вниманието на Джо, Прентис се спря, усмихна се и каза:
— Това е градината на предишната ми къща. Изгоря при пожар, както навярно сте чували. Голяма градина. Простира се чак до реката.
— А хубавата малка постройка в края? — поинтересува се Джо.
— Градински павилион. Сега е ужасно обрасъл. По-стар е от британското господство — по-стар е от компанията „Джон“. Моголска постройка22. Често съм си мислил да продам мястото, но това би означавало да продам и павилиона, което наистина не мога да направя. Та той ми е бил като убежище. Има моменти, в които искаш да избягаш от задълженията на брачния живот; има моменти, в които искаш да се откъснеш от родителските грижи, да не говорим за задачите, свързани с полка. Всички знаят, че когато отида там да поработя, никой не бива да ме безпокои. Струва ми се, че не мога да живея без него! Но хайде, елате сега, да видим дали ще ви намеря едно питие или чаша чай.
На външен вид къщата на Прентис представляваше типичен пример за колониална обществена сграда, строена по модел от времето на крал Едуард. Четири еднакви по размер стаи обграждаха открит вътрешен двор, а отвън къщата бе опасана отвсякъде с широка веранда. Дотук приликата с характерната британско-индийска къща свършваше, тъй като Прентис я беше обзавел изключително с индийски мебели. Никаква носталгия по къщите в английските графства. Нямаше ловни сцени в рамки от Дж. Д. Армър или Лайънъл Едуърдс, нито дори копие от известния „Среднощен стипълчейз“, който се срещаше във всеки дом. Вместо това пъстри индийски картини, много от тях рисувани върху коприна, други — върху пергаменти; фигурки от нефрит, слонова кост и сапунен камък, кашмирени бродирани пана по стените, на пода — килими от Афганистан и Бухара.
Джо се спря до голяма картина, изобразяваща дребен човек със скъпоценности по себе си, възседнал слон.
— Император Акбар23 на слон — поясни Прентис. — Не бива да я държа окачена. Картината трябва да се съхранява навита на руло, но толкова я харесвам, че стаята би изглеждала празна без нея. Елате с мен.
Минаха заедно през къщата и Прентис отвори вратата към централната стая, като посочи с ръка.
— Приготвям я за дъщеря ми. Скоро ще се прибере. Не съм я виждал от четири години.
На Джо му стана приятно да види подредените в редица издължени бамбукови мебели, картините и материите, които удивителният Прентис бе сметнал, че са подходящи за едно осемнадесетгодишно момиче, току-що пристигнало от изтънчената Европа. В средата на стаята бе разположено индийско легло в рамка от светло дърво, чиито изчистени форми бяха разнообразени със сребърни инкрустации, виещи се нагоре по краката. Над леглото бе закачен фино избродиран гоблен, изобразяващ богинята на нощта. На тъмносин фон тя покровителствено загръщаше с дипла от своето сари, осеяно със сребристи звезди, смътния образ на дете, голо, само с по една сребърна гривна на глезените. Джо сравни гоблена с желязната рамка на леглото, с грижливо сгънатия килим, раиран в училищни цветове, с металната гравюра на „Светлината на света“, с която Мидж сигурно бе свикнала в Европа, и си помисли, че може би Прентис с основание го беше поставил.
Прентис го заведе на прохладната веранда и чаят беше сервиран.
— Едно връщане към родината — отбеляза одобрително Джо, като видя английския сервиз за чай.
— „Дарджилинг“ — поясни Прентис. — Надявам се, че го харесвате. А сега — какво мога да направя за вас? Какво мога да ви кажа? Споделих моята версия в балната зала, но не смятам, че бихте приели ненаучната идея за зъл дух.
Джо се засмя.
— Бих я приел. Би ми харесала. Но ако ме хванат, че разрешавам проблема по този начин, биха могли да го и тълкуват като несправяне с работата. Ще ми помогнете ли да изясним едно-две неща… Да се върнем към самото начало.
— Към Джоун Кармайкъл.
— Не — изненада се Джо. — Още по-назад. До смъртта на жена ви — простете.
— Разбира се — отвърна бързо Прентис. — Разбира се. Но аз не намирам двата случая за еднакви. Все пак извършителите на пожара бяха разкрити и екзекутирани.
— Може би да започнем оттам? „Екзекутирани“ казвате. Разправете ми, моля!
— Няма много за разправяне. Знаех кои са. Знаех откъде са. Повечето познавах по име. Те бяха отмъстителни, те бяха смели от хашиша. Без капка здрав разум. Трябваха ми един-два дни да се съвзема от шока и след това събрах отряд кавалеристи от полка, момчета, които от известно време ми правеха добро впечатление и с удоволствие щяха да се включат в набега. Не липсваха доброволци, бих казал. Подгоних ги. Екзекутирах ги. Разбира се, не биваше да го правя, а да ги предадем на съда по установения начин. Наложи се дори да се изправя пред дисциплинарния съд. Но тогава вече бяхме извършили наказанието и до един, и индийци, и англичани, застанаха на наша страна. Всички разбраха, че става дума за изключително справедлив акт на възмездие и ако ми позволите, Сандиландс — така си беше!
— Не се съмнявате — предпазливо попита Джо, — че бяха дошли да убият вас и просто случайно жена ви е изгоряла в пожара?
— И Чхеди хан.
— Да, Чхеди хан. Той попада ли в уравнението?
Прентис дълго остана смълчан, преди да отвърне:
— Той беше прекрасен човек — рече накрая. — Най-прекрасният, който можеше да даде пущунската нация. Предан, храбър, неуморим и като повечето пущуни, артистичен, поетичен и остроумен, но всичко това посолено с цинично и грубо чувство за хумор.
— Как се случи да ви стане адютант? — запита Джо.
Прентис наля и на двамата по чаша чай и се облегна за момент в стола си, като най-сетне рече:
— Дълга история. Знаете ли какво означава обявяване извън закона? Не? Това е практика, характерна за границата. Племената внезапно нападат своите съседи, преследват вендета, нахълтват в Индия и крадат. Всичко, до което се докопат, най-вече пушки. Също и момичета. Така живеят. Разбира се, ние ги критикуваме, но никоя нация, продаваща момичета като проститутки, няма право да критикува онези, които просто ги отмъкват за себе си. Идва обаче момент, когато това трябва да бъде спряно и селата, нарушаващи реда, се обявяват извън закона. Предприема се наказателен набег с коне, укрепленията се разрушават, наблюдателните кули се срутват, реколтата се изгаря, взимат се заложници. Беше — и все още е — общоприета част от живота. Те знаят правилата. Предвождал съм не един и два подобни набези, когато служех при скаутите на границата.
