Първият ми набег като неопитен, млад офицер, току-що завършил военното училище в Сандхърст, макар че познавах страната, беше срещу едно село на име Лашкхар. В него живееше малко, но изключително войнствено племе, във вечна вражда със своите съседи, във вечна вражда с управниците. Като че ли не се вразумиха. Главатарят — маликът — беше свиреп стар дявол с много лоша слава. Реши да защитава селото и голямо сбиване падна. Убихме го. Както и двамата му синове и някои от съседите му, а селото бе опожарено. По погрешка. Не бяхме подпалвачи.

Приближих се, за да проверя завършека на операцията и се спрях да наблюдавам, когато от пушека изникна лутаща се слаба фигура. Пущунско момче на около тринайсет години. Под мишница държеше обкован с бронз джизейл.

— Джизейл?

— Да, стар мускет. Може би беше на сто години. Пълен с какво ли не — нокти, парченца стъкла, дори сачми. Щом ме видя, той приклекна на коляно и се прицели да ме гръмне. Един от моите бойци препусна стремглаво с меч в ръка и му изби мускета от ръцете. Щеше да му отсече главата със своя талвар24… — Прентис посочи към плячкосаните оръжия на стената в съседната стая. — Там има талвар.

Джо погледна извитото единично острие, дълго колкото човешка ръка.

— Аз извиках към моя боец да спре и да прибере талвара, а после подвикнах на момчето на пущу. Казах му да остане на място и че няма да пострада. Слязох от коня и се приближих към него, за да поговорим. Тъжна история — той беше сирак, но далечен роднина на стария дявол, когото току-що бяхме убили, и живееше в неговото семейство. Тъй като синовете на главатаря бяха избити, момчето, което ми каза, че се нарича Чхеди хан, бе поело отговорността да убие колкото се може повече английски войници, започвайки от командира — от мен. Заради честта на племето. Мисля, че остана много изненадан, когато видя, че аз бях само с няколко години по-голям от него.

Трудно ми бе да реша какво да правя с момчето. Нямаше вече роднини в селото и съвсем ясно беше, че ако остане там, един ден навярно щеше да ликвидира с успешен изстрел някой английски офицер, а и да се самоубие отгоре на всичко. Обсъдихме какви са възможностите му. Като мъж с мъж, седейки един до друг върху скала. Дадох му цигара. Изглеждаше много интелигентен. Отбелязах, че остане ли в селото, бъдещето му е безперспективно и че аз мога да наредя да го вземем с нас и да го задържим като заложник, за да усмирим селото, което беше обичайна процедура, или — и аз му предложих трети и доста необичаен избор — той можеше да дойде с нас доброволно, като даде честната си дума, че ще се държи добре и когато навърши съответните години, ще се обучава за скаут.

Когато споменах тази трета възможност, по искрата в очите му разбрах, че го привлича животът на боеца, и момчето реши да рискува. То никога нямаше покорно да се съгласи да тръгне с нас пред очите на цялото село. Пущуните се впечатляват от големите жестове, така че аз инсценирах един жест. Захвърлих неговия мускет надалеч с пренебрежителна забележка и му подадох една пушка „Лий-Метфорд“. „Твоя е“, рекох му. После станах, обърнах се с гръб към него и тръгнах към моя отряд.

— Боже мой! Беше ли заредена?

— О, да, на такова място няма смисъл да те хванат с незаредено оръжие. Субедар25 Амир Шах го държеше на мушка, вече се бях погрижил за това, така че не поемах кой знае какъв риск. Все пак не мисля, че днес биха ми издържали нервите.

— Момчето какво направи?

— Изправи се на крака, насочи пушката точно между лопатките ми и повървя след мен няколко ярда. Не се опита да натисне спусъка. Наслаждаваше се на силата, мисля. После, щом се увери, че цялото племе бе видяло с очите си сцената, метна пушката през рамо и продължи напред към ротата. Те изпразниха пушката му, качиха го при някого на коня и потеглихме.

— А влезе ли в армията?

— Не веднага. Твърде малък беше за войник. А и зле го бяха хранили. Мършаво слабо хлапе с конюнктивит. Имаше белези от малтретиране. Когато го доведохме в лагера, трябваше да го нахраним и излекуваме раните му — порязвания и изгаряния главно. Един от моите хора рече: „Никога няма да се отървеш от него. Ще те следва до края на земята и един ден — внимавай — ще реши да си отмъсти. Момчето просто изчаква удобния момент.“

— А той опита ли се?

— По никакъв начин. Изобщо не се оказа така. Казах ви, че той беше умен, находчив и изключително забавен. Виждах, че го чака голямо бъдеще. Имаше движение — от доста години, продължава и сега — за създаване на независима пущунска държава — Пущунистан — и в романтичните си представи аз виждах това дете един ден като първи президент на независимата държава. Просто мечта наистина, но често спохождаше съзнанието ми. После изникна въпросът какво, по дяволите, да правя с него.

— Какво направихте?

Прентис се ухили.

— Каквото би направил всеки англичанин — пратих го на училище. Малка общност от англикански пастори държеше мисионерско училище горе на хълмовете. Освен всичко друго те бяха и мисионери лекари. Добри хора. Познавах ги всички. Казаха ми, че ще се грижат за него. Той не искаше да ходи, но аз настоях. Заведох го там и го оставих облян в сълзи. Шест месеца по-късно избяга и се върна при мен. Нахоках го едно хубаво, даже го напердаших и го пратих обратно. След три месеца той се върна! Не беше такъв планът ми, но, изглежда, го спечелих за цял живот. Приех го в скаутите и го назначих за мой адютант и така момчето остана. До деня на смъртта си.

— А начинът, по който умря? Изненада ли ви?

— Изобщо не ме изненада. Той загина, опитвайки се да спаси Дороти. Точно това би направил. Аз му я бях поверил, нали разбирате.

— Чудесна история — рече Джо.

— Той беше чудесен човек — заключи Прентис. — Тъжна история. Трагична дори, но нищо загадъчно нямаше в нея. Абсолютно нищо.

Джо бе увлечен от разказа на Прентис. Щом ледът на военната краткост и сдържаност се разтопи и разказът потече плавно, времето мина неусетно. Джо се съсредоточи, разпознавайки тактиката на поведението му. Като говореше надълго и нашироко по тема, странична за основното разследване, Прентис се представяше като отзивчив и общителен при разпит, като очарователен човек, който няма какво да крие. Джо се възхити от умелото му изпълнение, което реши да назове забавно дърдорене, и не го прекъсна, водейки си записки от време на време и отправяйки интересни въпроси. Но щом стана дума за смъртта на Чхеди хан, полицаят реши, че е дошъл моментът да изиграе своя блъф.

Когато провеждаше разпити, той използваше успешния похват да си води старателно бележки по теми, които съзнаваше, че нямат особена връзка със случая. Това като че ли винаги вдъхваше увереност у човека, на когото задаваше въпроси. Според Джо хората, дори престъпниците, с удоволствие споделяха истината с едно ченге, особено ако си мислеха, че го водят за носа. Той считаше за важно да задава серия въпроси, на които с точност знаеше дали биха могли да се дадат с лекота подвеждащи отговори. След това в критичния момент той се усмихваше любезно, затваряше бележника си и оставяше химикалката. Понякога позволяваше на своята жертва да разиграе малко коня си и без да променя интонацията си, той задаваше още един въпрос, почти като допълнение, хрумнало му по-късно. В изненадващо голям брой от случаите Джо получаваше по-добра информация от последния въпрос, отколкото от предишния едночасов разпит.

Сега се опита да приложи разновидност на този похват, тъй като не изпускаше от ума си факта, че си има работа с високоинтелигентен и безскрупулен човек. Драсна последна бележка, изпъна крака и затвори бележника си. Накланяйки се напред и снишавайки глас, той успя да създаде впечатлението, че следващият му въпрос или коментар няма да бъде отбелязан, а е просто диалог между двама джентълмени.

— Кажете ми, Прентис, знаехте ли, че жена ви доста пие?