— Чуйте — прошепна Мидж, оглеждайки се, за да се увери, че никой не ги подслушва, и ги хвана под ръка. — Нали ви казах, че има някой.

— Има някой в живота ти? — сети се Нанси.

— Да. Някой в живота ми. Ако пристигне навреме, ще ви запозная! Той пътува насам от Калкута! Бие целия този път, за да ме види!

— Кажи ни нещо повече — подкани я Джо. — Разкажи ни за този щастливец. Засега знаем само това, че играе пикет и че е твоят рицар в бляскави доспехи!

— Ами първо — поде Мидж, — той е офицер от гурките — май ви го казах, — запознахме се на кораба. И двамата се качихме в Марсилия. Ще ви хареса! Аз го обожавам! Но това не е всичко. Ще ви споделя нещо доста странно. Не ми го беше казал, докато не се опознахме по-добре, и чак тогава го научих и вярвам, че ще съгласите — това е най-романтичното нещо, което сте чували! Вечерта на пожара — нали разбирате за какво говоря?

И двамата кимнаха.

— Знаем какво имаш предвид под пожара.

— Значи вечерта на пожара той е бил там! Не само, че е бил там, ами те ме били скрили между някакви саксии… — тя се засмя неодобрително, с което показа колко странно е някой с нейния чар и финес да бъде намерен между купчина саксии. — И той ме открил! Измъкнал ме и се погрижил за мен. А на кораба рече — когато станахме много близки приятели, разбира се — „Това не е първият път, в който те целувам“. Защото когато ме измъкнал, ме целунал и никога не забравил този миг. „Знаех, че един ден пак ще те открия“, каза ми. Романтично е, нали? О, колко искам да дойде тази вечер! Сигурна съм, че ще го харесате. Надявам се, че и татко ще го хареса.

— Да не би да искаш да кажеш — попита предпазливо Джо, — че става дума за Ричард Темплар, понастоящем офицер в десети полк на гурките? И може би този Ричард Темплар ще пристигне тази вечер?

— Да — щастливо отвърна Мидж, — точно това искам да кажа. Радвам се, че сте чували за Дики! И трябва да го наричате Дики — всеки така го нарича — тя се усмихна на Нанси. — За татко ще бъде изненада, но ми се щеше първо на теб да ти кажа, Нанси, та после да ми помогнеш да го предразположим да се чувства добре дошъл.

— Да го приемат радушно в обществото ли? — попита Нанси.

— Точно така! Вълнуващо е, нали? За мен е вълнуващо. Чудя се какво ли ще си кажат другите? Така! Вече знаете! Радвам се, че го споделих с някого. Знам, че си падам малко по флиртовете. Всеки го казва, сигурна съм. Но Дики е някак различен. Той е сериозен.

— Ето ви и вас! — долетяха бодрите гласове на Ийстън и Смайт. — Намерихме ви и двете!

— Каня те на следващия танц, Мидж — рече Смайт.

— И аз те каня на следващия танц — обърна се Ийстън към Нанси. — Налага се да ни извините, сър.

— Разбира се — каза Джо, доволен, че ще има възможност да асимилира информацията, която току-що беше получил, и да предвиди евентуалните последици. Обърна се и се вторачи през прозореца в осветената зала. Изглежда, спазвайки традицията на танците Маноли, оркестърът поддържаше темпо и силен звук, в случая изпълняваха фортисимо „Синият Дунав“.

Джо се отдръпна леко встрани. Какво би казал човек, ако в момента влезеше в този салон? Би казал: „Оживено място!“ „Продължавайте с танците!“ Би казал: „Спокойствие под индийското небе“.

Колко нямаше да е прав.

Оркестърът за танци отстъпи място на не съвсем подготвен джазов състав, ръководен от неопитен тенор саксофонист и под въздействие на тяхното изпълнение атмосферата се разгорещи. Джо видя как Мидж, зачервена и възбудена, биваше прехвърляна от един кавалер на друг, видя Нанси да танцува доста умело в ръцете на неизвестен офицер от артилерията. Над главите на танцуващите Джо зърна Прентис, сам, наблюдаващ, строг и безупречен във всяко отношение.

„Ти ли си моят човек, Прентис?“ — запита се полицаят.

Андрю Дръмънд докуца до Джо и седна до него.

— Объркан ли си, Сандиландс? — попита го.

— Не съвсем — отвърна Джо. — Всъщност смятам, че знам почти със сигурност кой е отговорен и защо. Остана да задам само още един-два въпроса. Но най-лошото е — и това е характерно за разследването, водещо до разкриването на подобен род серийни убийства, — че полицията не може да направи нищо друго, освен да чака и да е готова за следващия инцидент. Момичетата в базата са измисли една песен — сигурно си я чувал. Нова версия на „Калкутската песен за холерата“ и за някои може да е смешна, но за мен не е. В нея се пее: „Да вдигнем чаши за сестрите в гроба и за тази, която е наред!“ Намирам го за малко цинично.

— Това е британският начин да продължиш напред — рече Андрю.

— Не мисля така — категоричен бе Джо. — Ужасно глупав начин да продължиш напред! И, Дръмънд, ако правилно съм схванал, всички имаме основание да се страхуваме. Ще има още едно убийство.

— Постоянна бдителност, Сандиландс? — попита Андрю.

— Постоянна бдителност, Дръмънд! — потвърди Джо.

Докато си говореха, след саксофониста засвири кавалерийски тромпетист, облечен в бляскавата униформа на бенгалските сиви.

— Поканете своите партньори — извика конферансието. — Поканете своите партньори на „Вечерен галоп“!

Дочу се висок одобрителен вик, докато танцьорите се отправяха да заемат местата си по краищата на дансинга. Джо застана до Нанси и пъхна ръка в нейната.

— Няма ли да галопирате, госпожо Дръмънд? — запита той.

— Не, ще се въздържа — отвърна Нанси. — А вие? Ще участвате ли в стипълчейза?

— Не, ще се въздържа — отвърна твърдо Джо.

Но не се оказа прав. Докато звучеше бурният завършек на „Вечерния галоп“, Прентис окупира подиума и се разнесе сухият му глас.

— Дами и господа — поде той, — съгласно традицията обявявам: вземете конете си за стипълчейза „Маноли“! И моля госпожа Китсън-Мастърс да изтегли състезателите от всеки етап.

Той вдигна парадна чалма от униформата на бенгалските сиви и я подаде на Кити, която започна да изтегля имената и да ги чете на глас.

— Смайт. Хибърт. Фортескю. Бълстроуд — иронично възклицание. — Прентис — още едно иронично възклицание. — Ийстън, Форестър.

За ужас на Джо Прентис извади от джоба си револвер.

— Ще помоля управителя да даде старт на надбягването. Веднага щом сте готови, господа.

С шумен тропот и бъркотия конете бяха доведени до верандата, очите им бяха побелели, а устите — запенени. Джо се обърна към Нанси.

— Трябва ли да участвам? — попита той.

— Да, или завинаги ще се посрамиш — отговори Нанси. — Такава е ситуацията. Осъзнаваш го, нали? Хайде, Джо. Вече половината от жените ти се подчиняват безпрекословно — можеш да овладееш и другата половина. Но за бога — отваряй си очите!

Сред бъркотията Джо с радост забеляза, че Бамбук е неговият кон в редицата.

— Господа — обяви Андрю Дръмънд, — ще минем без формалността на Епсъм Даунс и аз ще извикам: „Заемете местата си. Готови. Старт.“ Ще преброя до десет, а в това време вие се стройте и се качете на конете. Маршрутът минава през площада, надолу към форта, надясно по брега на реката, отново надясно покрай църквата, през оризището и обратно по „Стейшън Роуд“, като финала е тук.

— Това е последното нещо в света, което бих желал да направя — рече Джо — на моята възраст. Безотговорни, малоумни кавалеристи, насвяткали се до козирката с клубно шампанско! Смелчаците на племето, фукащи се с мъжествеността си, разперващи опашки като пауни. Не съм дошъл в Индия, за да бъда въвличан в това от някакви невръстни малоумници, наполовина на моята възраст.

Мърморейки, той зае мястото си сред смеха в неравната редица от коне. Бенгалските сиви офицери бяха захвърлили жакетите си и яздеха с мъжки нощни ризи, мнозина носеха нощни шапчици.

— Дръж, Джо — извика Мидж, подхвърляйки му нощна шапчица. — Сложи си я заради мен!

„Ето така става — помисли си Джо. — Може би още от зората на човечеството мъжете се хващат на въдицата! Господи! Аз така хубаво се хванах на тази въдица!“