Кипнал от гняв, Джо призна, че са го измамили. Използвали. А гневът бързо бе последван от срам и смущение. Джо беше предположил, че Нанси го намира за неустоим и тъй като отношенията с възрастния й съпруг бяха либерални, тя се бе почувствала свободна да се наслади на приключение с един привлекателен и силен мъж, минаващ през живота й.

Импулсивно се отскубна от мрежата против комари и въоръжавайки се с цигара, за да отблъсква хищните нощни комари, се запъти към малкия си кабинет, където с мъка запали керосиновата лампа, след което посегна към книжката с шифри. Телеграмата, която искаше да напише, не можеше да бъде изпратена от базата в прав текст.

След половинчасово потене той бе кодирал и изпратил следното до свой колега в Скотланд Ярд:

В Ню Скотланд Ярд трябваше да е три следобед и Джо си представи Джон Мур в разгара на делничната си работа как ругае, звъни до Военното министерство, звъни там отново и уморено пристъпва към кодирането на отговора си. Джо си даде сметка, че едва ли можеше да се надява да получи отговор в рамките на два-три дни в най-добрия случай, и неспокойно се върна в леглото.

За негово учудване, когато се събуди, разбра, че през нощта е получил шифрован отговор, изпратен му чрез паникхатската телеграфна станция около пет сутринта. Джо го разкодира и препрочете краткото му съдържание няколко пъти.

Какво означаваше „чревен хаос“? Много сериозни коремни рани, вероятно равносилни на осакатяване? С невиждащ поглед и светлобежова телеграфна бланка в ръка Джо се взря през прозореца.

Значи така. Имало е програма. Замисъл, в който не са ме включили! Макар всъщност да допускам, че е играл централна роля в заговора, независимо от това, че не съм замесен. Господи, колко наивен съм бил! И какво да кажа сега? Да ги предизвикам ли? Да им кажа: „Нанси, ти си долна уличница! Джардайн, ти си коварно старо копеле! Андрю, ти си безсрамен съучастник!“ Какво да правя?

Отговорът дойде лесно.

„Спокойно. Няма да се противиш. Ако това иска Нанси, това и ще получи, доколкото зависи от мен. Може би дори трябва да съм поласкан. Разбира се, че трябва да съм поласкан. И когато другите емоции отшумят, именно поласкан ще се чувствам. Но за момента самочувствието ми — егото ми, както би казал Фройд! — е накърнено. А може би това е добре!“

Тъй като имаше да убие половин час преди вечерята у Нанси, Джо се запъти към столовата, за да напълни табакерата си от една от многото кутии, винаги заредени с дебелите овални цигари, носещи полковия знак и доставяни от Фрайбург и Трейър от Лондон. Завари масата подредена само за четирима; очевидно всички останали щяха да вечерят на празника Маноли или като него — у Нанси, а столовата беше тъмна. От мрака го поздрави приветлив глас.

— О, Сандиландс сахиб, сър. Добър вечер. Мога ли да ви помогна с нещо?

Беше гласът на Суман Чатърджи, бенгалец и полкови чиновник. Очевидно и домакин на стола, тъй като седеше на маса в малка канцелария, обкръжен от бележки, подредени в спретнати купчинки. Джо го бе срещал един-два пъти в стола. Харесваше неизменната му вежливост, възхищаваше се на величествената му физика, но преди всичко ценеше педантичния му, идиоматичен английски със силен акцент.

— Никога ли не си почивате, бабу джи37? — попита той.

— О, сър, това не е просто работа! Това е страст! Обичам да поддържам всичко в отлично състояние и пълен ред. Обичам да съм сигурен, че всички сметки излизат, затова и смятам сега.

С усещането, че се изисква нещо повече от вежлив интерес, Джо попита:

— По каква система работите, Суман?

— О, сър, ето каква, вижте: офицерите всеки ден подписват бележки за дължими суми. Уф, какъв ужасен правопис! Идват при мен, аз ги вписвам в една счетоводна книга и изпращам сметките от стола точно на първо число всеки месец. Предшественикът ми беше — божичко! — страшно разпилян гражданин. Отне ми дяволски много време да подредя кашата, която бе оставил след себе си, но сега мога да ви кажа съвсем точно кой, какво, кога и колко е консумирал. Вижте — ето ви и вас: Сандиландс, Дж. (П). „П“ означава почетен член на стола, а тук виждате, че Смайт сахиб е отсъствал. Срещу името му съм отбелязал „(Отс.)“. О, да, системата е добра.

Възхитен от равния калиграфски почерк, Джо каза искрено:

— Суман, не ви ли се е искало да използвате таланта си по-добре? Би трябвало да сте в управлението — вие сте олицетворение на подредеността и направо гений по отношение на числата.

— И за сто хиляди рупии — отвърна Суман, като се усмихна широко и махна с ръка — не бих си сменил работата! В края на краищата съм член на горд полк и дори се надявам да напиша неговата история. Освен това, кой ще поддържа всичко в пълна изрядност, ако се оттегля? Чувам как всички, от най-малкия до най-големия, казват — и то десет пъти на ден — „Питай Чатърджи, той със сигурност знае“. И в повечето случаи наистина знам!

— Откога се водят данните? — попита Джо, без да се интересува от нещо конкретно.

— От 1898 г. — веднага отговори Суман, — когато Ставърдейл сахиб е командвал полка. Но под моите грижи данните се водят от петнайсет години.

— Значи ако ви попитам кой е изпил две чаши портвайн след вечеря на 18 ноември 1899, можеш да ми кажеш?

— Чак оттогава не, но откакто аз се занимавам с тези дела — със сигурност!

— Нека — каза Джо — посоча случайна дата. Да видим например 17 март, да речем, 1910 година?

— О, няма проблеми. Това е по моето време.

Той се изправи, вдигна с мъка внушителните си ръце над главата и взе от висок рафт голяма сметководна книга с ивица лейкопласт, на който пишеше: „1908 — 1910“. Сложи я на масата пред Джо и започна да разлиства страниците. В развихреното въображение на Джо от сухите страници се надигна едва доловим полъх на напоени с вино коркови тапи, бренди и трихинополски пури.

— Ето, вижте — каза гордо Суман. — Ето тук… март… седемнадесети. Било е събота. А… о… онази вечер… Не сте избрали добра вечер. Тогава почти никого нямаше в стола. Всички бяха отишли на някакво увеселение. През март има много увеселения — това е краят на сезона, когато много мемсахиби си тръгват към хълмовете. Ето, сър, пет вечери онази вечер.

Избута книгата до лакътя на Джо.

— Не са кой знае колко, но са се изпили значителни количества, виждате ли, сър? О, би могло да се каже, че портвайнът се е лял онази вечер.

Джо не отговори. Гледаше в столовия архив за вечерта преди дванайсет години, когато Доли Прентис е била изгорена жива. Както се очакваше, името на Прентис не присъстваше. Бил е в Калкута. Но петима други са присъствали.

Имената им привлякоха удивения му поглед и го заковаха на страницата. Прочете ги отново и шепнешком ги изрече. Майор Харолд Кармайкъл, д-р Филип Форбс, капитан Джон Симс-Уорбъртън, младши офицер Уилям Съмършам и накрая име, което бе непознато за него: някой си Ричард Темплар, младши офицер.

— Всичко наред ли е, сър? Мога ли да ви помогна с още нещо? — попита Суман, обезпокоен от дългото мълчание на Джо.

— О, да, моля ви. Ще ми помогнете ли да разбера съкращенията? Тук пише „Кармайкъл 5-п“?

— Това означава пет чаши портвайн, сър. А ето тук пише, че доктор Форбс сахиб е изпил три чаши портвайн и 1-б, това е една чаша бренди. Съмършам сахиб, 4-п, това е четири чаши портвайн, а Симс-Уорбъртън — три чаши портвайн и една ш. б. — шери бренди.

— Доста весело трябва да е било — подхвърли Джо.

— О, да, сър, голямо пиене е паднало, без съмнение!