Бяха тринадесет. Две от тях бяха умрели от холера през горещия сезон, две бяха загинали заедно при автомобилна катастрофа в Калкута през януари 1918 г., една бе починала при раждане, а друга от пневмония след опит да изкачи хималайски връх. Всички били омъжени за офицери от пехотните полкове, разквартирувани в Паникхат. Втората група бяха съпруги на кавалерийски офицери от Кавалерията на Бейтмън. Две бяха починали от треска, а останалите пет — при ужасни обстоятелства през месец март.

Джо въздъхна. Нанси Дръмънд и дрънкащите мемсахиби се оказаха прави, опасяваше се той. Доли, Джоун, Шийла, Алиша и Пеги. Пет жени, убити насилствено.

Наурунг извади голям тъмносив часовник от малкия джоб на туниката си.

— Сега е един без петнайсет, сахиб. Столовата, където ви очакват за обяд, е на десет минути път пеша. Мисля, че вече трябва да тръгваме.

Тръгнаха заедно. Макар Джо да заяви, че може да намери пътя, Наурунг очевидно смяташе, че би било неуместно, ако го остави да стигне сам.

— Бълстроуд — поде Джо, докато вървяха — ми каза и мисля, че точно си спомням думите му: „Аз самият бях в местния град по време на инцидента…“ Предполагам, че няма връзка, но убийството е станало малко преди да успеят да го намерят. Интересно ми е да узная кое го е завело в местния град точно в този час на деня. Известно ли е? По служебни дела ли е ходил?

— Бълстроуд сахиб винаги върши служебни дела, струва ми се… но в стария град не беше по служба, доколкото знам. Макар да разправят, че доста време прекарвал там.

Настъпи дълга пауза, а Наурунг като че ли се бореше със себе си. Да каже повече или да остави въпроса на Джо без отговор?

Джо го насърчи.

— Много малко знам за Бълстроуд. Не знам къде живее. Не знам дори дали е женен. Женен ли е?

— Женен е, но мемсахиб е в Англия. Знам го, защото баща ми му беше хавалдар преди мен. Не е тайна. Бях на девет и започнах да помагам на татко. Бълстроуд мемсахиб дойде от Англия и се омъжи за него. Мисля, че бракът им не беше щастлив, сахиб. Тя разбра, че той вече си има индийска жена, макар и да беше изгонена, както повелява обичаят. Един ден мемсахиб си взе момченцето, което беше бебе по това време, и се върна в Англия. Каза, че в Индия не е здравословно да се отглежда дете, и тогава за последно видяхме нея и момчето. Бълстроуд сахиб дълбоко се разстрои от този акт на измяна и всички много му съчувстваха.

— Значи Бълстроуд е сам-самичък?

Наурунг отново придоби силно притеснен вид, отвръщайки накрая:

— Не точно сам и не точно през цялото време.

— Добре, а би ли изказал предположение защо е бил в стария град?

— Има жени. Жени, с които не е хубаво да си заедно, нали разбирате.

Джо се замисли върху загатнатото сведение.

„Не обвинявам горкото копеле — помисли си той. — При най-добрите обстоятелства да бъдеш полицай си е самотна работа, но наистина трябва да го проуча този въпрос.“

— Доста мъже го правят — рече той, — но кажи ми, Наурунг, стига да смяташ, че би могъл да ми го кажеш, това отслабва ли позицията му? Сигурно се намират хора, дето знаят някои неща, за които той предпочита светът като цяло да не узнава.

— Ако съществуват такива неща, на мен не са ми известни, сахиб, но се говори, че са го виждали в компанията на много малки момичета… Тук е Индия и това може да се уреди дори в Паникхат. Срещу възнаграждение. Или бартер.

— Бартер?

— Не ми се ще повече да говоря, сахиб. Всичко това, в най-добрия случай, са спекулации.

На Джо му хрумна, че един старши инспектор, който от време на време си урежда да го снабдяват с малолетни момичета, е уязвим човек. Колега, на когото да не разчиташ напълно. Джо бе изправен пред етичен проблем. Дали да разисква тези неща с подчинения офицер на Бълстроуд? Засега реши да подмине въпроса и двамата продължиха нататък.

Няколко ярда преди офицерската столова Наурунг спря.

— Ще ви чакам тук и след това ще продължим работата си. Но сахиб не бива да губи време. Той може да продължи да работи дори и докато обядва.

— Да работи?

— Там можете да срещнете един-двама съкрушени съпрузи. В присъствието на офицери те споделят неща, които не биха разкрили пред индийски сержант, сахиб.

Джо се спря за малко пред столовата и я погледна, не бе особено очарован. Офицерската столова имаше мрачен и официален вид, стените боядисани в сивия цвят на обществените сгради, а покривът от вълнообразна ламарина в червения цвят на обществените сгради. Сандъчетата с цветя по первазите на прозорците бяха добросъвестно подържани, но, общо взето, създаваха впечатление за нещо скучно и стандартно. Това отвън. Вътре посетителят се връщаше в деветдесетте години на деветнадесети век, че и по-назад. Тук цареше невероятният разкош, който махагонът, турските килими и полковото сребро можеха да създадат. Войнство мустакати офицери гледаше от наредените по стените сковани викториански групови портрети. Всред укорителните им изражения бяха разпръснати не по-малко укорителни и не по-малко мустакати образи на тигри, леопарди и диви свине. Мъж със свирепи мустаци и надменна осанка гледаше втренчено от мрачен портрет. Вероятно самият Бейтмън, основоположникът предводител на бенгалските сиви конни части. Ярко платно с маслени бои, заемащо цяла стена, изобразяваше бойците от Кавалерията на Бейтмън с тънък плат, прикрепен към военните им шапки за защита срещу слънцето, в първия щурм в подкрепа на Лакхнау10. Предани кавалеристи с тюрбани водеха батальон от шотландци с полички. Картината поддържаше жив спомена от този славен епизод, тъй като от метежа до кръвопролитието във Фландрия полкът почти не бе водил сражения.

Джо не беше уверен, че бенгалските сиви ще го приемат радушно. Един лондонски полицай, назначен от губернатора на провинцията да разследва и евентуално да разбули скандал в затворения кръг на модерен полк, вероятно щеше да бъде посрещнат хладно. Британска Индия бе предубедена по отношение на кастата. Съществуваше строга йерархия по старшинство. Индийската държавна служба заемаше челна позиция, под нея стоеше британската армия, следвана от индийската армия, кавалерийските полкове имаха предимство пред пехотните полкове, а всички, както Джо допусна, превъзхождаха гостуващите полицаи. Поканата да обядва в офицерския стол, където имаше ограничен достъп само за кавалеристи, съдържаше дори снизхождение, за което той бе сигурен, че трябва да бъде благодарен.

Общо взето, Джо беше общителен човек и, общо взето, имаше склонност — съзнаваше това — да говори с непознати прекалено много. Той реши да си надене маска на формална строгост, но не я запази при срещата си с адютанта, който, протегнал ръка, се приближи да го приветства свойски.

— Толкова се радвам да ви посрещна, сахиб! В гарнизона гъмжи от слухове. Някои очакваха Шерлок Холмс, други — червеноврат лондонски полицай!

— Мисля, че аз съм по средата — вметна Джо.

— Нека ви дам чаша шери и ви представя на…

И той го запозна с цялата компания. Джон този, Бонзи онзи, Хари еди-кой си, имената му бяха непознати, с изключение на Уилям Съмършам. Висок, с прегърбена Стойка на кавалерист, оплешивяващ, съпругът на младата жена, чието тяло Джо преди малко разглеждаше внимателно, единствен от групата офицери не се усмихна, когато се здрависа с него. Ръкостискането му бе силно, а кимването с глава — дружелюбно, но погледна Джо предпазливо, като прикриваше чувствата си.

Адютантът отново забъбри гостоприемно.

— Ако има нещо, каквото и да е, с което можем да ви помогнем, кажете ни, моля. Столът, разбира се, е изцяло на ваше разположение. Животът в пощенската станция е малко спартански, знам, и — язди ли ви се? Ще ви осигурим коняр. Говорете с Неди. Той ще ви намери нещо. Неди! Какво ще кажеш да дадем Бамбук на инспектора? Хубаво конче. С добър нрав. Ще ви е от полза. При нужда препуска с голяма скорост. Следобед не си на работа, нали, Неди? Не си ли? Значи готово. Уредихме въпроса.