— Пущунвали?

— Да, пущунските правила за поведение. Гайлс стриктно ги спазваше. Все още ги спазва, не се и съмнявам. Ако се наложи, готов да отмъсти на трето или четвърто поколение заради обида, готов да защитава в същата степен непознат човек в собствения си дом. Логично е, отговаря на принципите и без съмнение е от съществено значение за живота на северозападната граница, но в Бенгал може да се окаже страховито нарушение на обществения ред. И един интелигентен пущун — ако това не е абсурдно съчетание — ще е първият, който би приел, че такова поведение може да доведе до необмислени и нелепи последствия. Допийте си чашката, за да ви сипя още една — в тази страна трябва да пием повече течности!

— А Доли Прентис? Какво ще кажете за нея?

— О, тя беше прекрасна! От дванайсет години не е сред живите и беше поне с двайсет по-млада от мен, но още ми липсва. Беше ми приятелка, на всеки беше приятелка. Притежаваше благородство, на което всички се възхищаваха. Само да влезете в някоя стая, и я оживяваше, а ако заговореше някого, той се чувстваше поласкан и беседата с нея му действаше много добре. Съзнавам, че звучи сантиментално и смешно, но попитайте всеки, който я помни, и ще ви каже същото. Изчакайте секунда.

Кити плесна с ръце и повика своя слуга. Каза му нещо набързо, той се поклони и излезе, за да се върне с две прашни книги с кожени корици.

— Семейните албуми на Прентис — обясни Кити. — Не съм сигурна, че Гайлс би се съгласил да ви ги покажа, но аз ще го запазя в тайна. Ще мине като помощ на полицията в разследванията, нали така?

Тя даде знак на слугата да ги сложи на масата между тях и внимателно започна да прелиства страниците.

— Спасени са в пожара. Почти единствените неща. Пазеха ги в метална кутия в кабинета на Гайлс в дъното на къщата заедно със семейните документи. Когато ги спасиха, донесе ги при мен, естествено. И Гайлс, и Мидж знаят, че ги съхранявам на сигурно място, но не са ме молили да им ги върна и някак още не е дошъл подходящият момент за това. Мидж наминава у нас, за да ги разглежда, а аз да й разказвам истории за майка й, но Гайлс никога не е изразявал желание да си ги вземе обратно. Твърде мъчителен спомен.

Тя откри фотографията, която търсеше, и му я подаде.

— Ето, тук донякъде се вижда нейният финес. Беше прелестна. Излъчваше неземно очарование, което пленяваше всички.

Джо се вгледа с възхита и тъга в светлото, дяволито лице, вдигнато към камерата. Да, Доли би го покорила и него, помисли си.

— А репутацията й се е запазила неопетнена? — попита деликатно той.

— Е, тя би могла да ви отговори с думите на кралица Елизабет:

И така си беше. Допускам, че се бе впуснала в низ от авантюри или най-малкото флиртове.

— А Прентис? Знаел ли е за всичко това? Противял ли се е? Бил ли й е предан?

— Какво да кажа? Славеше се с предаността си и вярно, че когато му се налагаше да напусне базата, при възможност винаги я взимаше със себе си. И това бе необичайно. Повечето офицери с такава радост изоставяха домашното блаженство за няколко дни. Но предан? Наистина не бих казала. Почти съм склонна да заявя, че беше безразличен към нея, макар че малцина са на същото мнение. Може би я е обичал и със сигурност никога не се е отнасял зле с нея и не я е пренебрегвал, но в сравнение с другите мъже в гарнизона беше безразличен.

— Как се е стигнало дотам да се ожени за Доли? На пръв поглед те като че ли не си приличат твърде много.

— Доли бе родена и израснала в Индия. Като Нанси — и доста други момичета, — ако искаш да имаш положение в Индия, само един е начинът да го постигнеш — трябва да се омъжиш за мъж, който развива кариера тук. След училище Доли дойде с риболовния кораб и не съществуваше никаква вероятност „да се върне празна“, както грубо казвахме за клетите обикновени девойчета, които се прибираха вкъщи без съпруг. Тя бе направила своя избор сред мъжете, които бяха добра партия за женитба през онази година — 1902 г. ли беше? Разбира се, несравнимо по-изгодна партия би бил съпруг, жив или мъртъв, с три хиляди лири годишен доход…

— Жив или мъртъв? — попита озадачен Джо.

— Чиновник, който ако умре, съпругата му получава заплатата му в пълен размер, докато е жива. Сделката не е лоша, вярвам, ще се съгласите?

— Безспорно затруднява полицейската работа — каза Джо.

— И Доли получи предложения от тези кръгове, но за изненада на мнозина тя си избра Прентис. А ето ги тук на сватбата им.

— Красив мъж е бил — отбеляза Джо.

— О, да. Физически — невероятен мъж. И още е такъв. Дяволски красив, не смятате ли? Но в него имаше нещо, което не се харесваше на повечето момичета. Не флиртуваше. През всички онези години, прекарани на хълмовете, не се е подготвял за баналностите на социалния живот. Мисля, че нямаше никаква представа как да се покаже привлекателен пред жените. Според мен командирите му го изпратиха обратно в полка тук, в Бенгал, със съвет да положи сериозни усилия за повишение, а има един етап, след който е трудно да продължиш, ако не си семеен. Както се казва в индийската армия: „Нисшите офицери може да не се женят. Капитаните може да се оженят. Майорите е хубаво да се оженят. Полковниците трябва да се оженят.“ Прентис бе твърдо решил да стане полковник. Доли попадна на погледа му и той получи поста в подходящия момент.

Джо остана очарован от албума с меланхоличното шествие от леко опърлени и зацапани, но пробуждащи спомени образи.

— Може ли? — попита той.

— Разбира се — рече Кити. — Разгледайте го спокойно.

Тя отново махна с ръка на слугата, който изтълкува жеста й без думи, и й подаде табакера и запалена клечка кибрит. По нейна покана Джо си взе цигара.

— А това Мидж ли е? — запита той, посочвайки малко момиченце върху пони, подкрепяно от усмихнат коняр.

— Да, това е Мидж. Доста мургава, както виждате. Взела е цвета на кожата на баща си.

Джо за миг се умълча, взирайки се в друг портрет. Висок, мургав млад мъж, облечен в бели, издути на колената панталони, с широка бяла риза и тясна пущунска жилетка, се усмихваше уверено и самодоволно в обектива на фотоапарата.

— А, виждам, че попаднахте на адютанта на Прентис.

— Чхеди хан?

— Да. А откъде знаете? Ще трябва ли все пак да зачета вашите детективски способности? Чхеди хан. Това е името. Не съм го чувала от години. Но никога не бих забравила този мъж! Никой, който го е виждал, не би го забравил. Още си спомням вълнението, което предизвика в курника, когато се появи за първи път с Прентис в гарнизона! Жените загубиха ума и дума! Дискретно, разбира се!

— Много прилича на Рудолф Валентино в „Шейхът“.

— Досега не сме имали удоволствието да гледаме кино в Паникхат, затова не съм в състояние да преценя. Но Чхеди хан минаваше за най-романтичния мъж в гарнизона. Беше висок около метър и осемдесет и пет, както виждате, красив като дявол. Движеше се като пантера — крачеше наперено из базата, без да поглежда нито вляво, нито вдясно, и се подчиняваше единствено на Прентис. Имаше черна коса, която носеше дълга върху раменете… понякога вплиташе в нея по една червена роза. Това беше доста необичайно, но най-изумителното в него бяха очите му. Сини. Да, тюркоазносини, а той ги гримираше с прах за почерняне на клепачите, което създаваше още по-смайващ ефект. Очевидно някои от тези северозападни туземци наистина имат светла кожа и сини очи. Казват, че светлият цвят на кожата води началото си от инвазията на войските на Александър Македонски. Странно.

— А Прентис как се е сдобил с този адютант? Ако изобщо е бил такъв…

— Действително не се държеше като такъв. Не спазваше установените обичаи. Историята разказва, че от малък е бил поверен на Прентисовите грижи след внезапно разгоряла се битка на границата. Чхеди хан го следваше навсякъде.

— А какви са били отношенията му със семейството на Прентис? Известно ли е?