— Така ли? А аз съм тук — рече Джо. — Щом получа известие, се подчинявам.

Нанси седна на стъпалото на верандата и с жест покани Джо да седне до нея.

— От това може да не излезе нищо — каза тя — и някъде дълбоко в съзнанието ми се върти мисълта, че нищо няма да излезе, затова недей да таиш особени надежди. Но заради Наурунг. Той не се спира! Открил е един от лодкарите — един от свидетелите на смъртта на Алиша. Отдавна е оставил лодкарството и сега се занимава със земеделие. Не е далече — малко местенце на име Ласра Кот. На около десет мили е и ни се открива възможност за приятно яздене. Съгласен ли си?

— Наистина — каза Джо и беше искрен — не мога да измисля друг начин, по който бих предпочел да прекарам деня. Време е да се махнем за малко от това място.

— Е, както ти казах, може и нищо да не излезе, но… — изгледа го спокойно и проучващо. — Не мисля, че ще си изгубим деня, а ти?

Тя викна през рамо и един слуга се появи с малка квадратна кошница с ремък.

— Какво е това, за бога? — попита Джо.

— О, съвсем по британски! На обяд ще си направим пикник. Там, където отиваме, няма кафе-сладкарница „Лионс Корнер Хаус“. Ела да се видиш с Андрю.

Влязоха в канцеларията на управителя, където завариха Андрю по риза да диктува на двама чиновници едновременно, на единия на хинди, а на другия — на английски. Джо бе впечатлен.

— Много находчиво — каза той, — аз не бих могъл да го направя!

Андрю го поздрави сърдечно:

— Джо! Добро утро! Ако наистина си мързелив — а аз съм, — не пишеш писма, а ги диктуваш, а ако си умен — а аз съм, — диктуваш две едновременно. Дори съм известен с това, че диктувам три! Всъщност правим го толкова отдавна, само че аз малко заеквам, а тези момчета го обръщат на объркваща висока проза от златния век на литературата. Значи запътили сте се към провинцията, така ли? Вече съм предупредил Нанси, ще го повторя и на теб: не сядай върху змия, не падай от скала, не пресичай река, не си вземай вана и не би следвало да си навлечеш… ъъ… сериозна беда. Ако не се върнете до две седмици, ще изпратя да ви издирват — а след това се обърна към Нанси: — Къде спомена, че отивате?

Нанси му каза.

— Е, има и по-лоши места — каза управителят утешително. — Иска ми се да можех да дойда с вас — пое ръката на Нанси в своята и я целуна, потупа я нежно по дупето, докато тя стоеше до него. Не за първи път сърцето на Джо се обърна, щом ги видя да се държат един с друг така приветливо и весело и да са в такава хармония.

„Наистина го обичах“ — бе казала Нанси.

„И още го обича“, довърши мислено Джо.

Двамата завиха на север и тръгнаха нагоре по калния речен бряг, докато стигнаха до приток на главното корито, където прегазиха през един плитък брод. От всички страни работниците по полетата, събиращи оризовата реколта, спираха и ги поздравяваха с усмихнати лица, когато двамата минаваха покрай тях с конете. Плугове, теглени от волове, оряха навсякъде из полето, в което просото, ечемикът и оризът обагряха в различен оттенък на зеленото вечната покривка от кръпки.

— Можеш да разбереш защо я наричат „Земята на реките“. Точно тази Индия обичам — каза Нанси. — Чудно ли ти е защо след Франция исках пак да се върна тук?

— Със сигурност не е заради Калкута — предположи Джо.

— Не. Ето тук е мястото, където наистина можем да сторим добро. Ние стоим между земеделеца и земевладелеца и през цялото време пазим справедливостта, нали разбираш. Чрез схема за заеми, управлявана от правителството, държим на разстояние лихваря с присвитите очички. Андрю я въведе. А по-късно днес ще видиш къде е поставил началото на напоителната си система. И си прав — не е заради Калкута. Обичам я. Наистина я обичам. Понякога сънувам, че пак ще ме отведат. И се събуждам плувнала в пот. О, Джо, само ако можехме да вдигнем тази сянка! Само ако можехме!

Щом Нанси заговори за Индия с греещи очи, както обикновено естествената страст на Джо към противоречието бе събудена. Отвори уста, за да оспори това, което тя казваше за благодетелното отношение на британците към арендаторите, като й напомни, че извънредно богатите заминдари35 бяха получили имотите си именно от британците. Ако сега се опитваха да поправят положението, което бе излязло от контрол, нямаше кого да обвиняват, освен себе си, а селяните земеделци бяха нещастните им жертви. Ако имаше престъпност в Бенгал, тя се коренеше в социалните несправедливости като тази. Но Джо не каза нищо. Какво право имаше той, познавач от шест месеца, да поставя под съмнение убежденията на някого, който е роден и отгледан тук и който се занимаваше с житейските реалности всеки ден?

Пътят се стесни и започна да се изкачва, а дневната жега се усили. Нанси водеше уверено, а Джо бе изостанал. Плъзгайки поглед от широкополата й шапка надолу по линията на стройния й гръб, по който копринената риза започваше да залепва в жегата, по мекото й и слабо дупе, по-скоро подчертано, отколкото прикрито от брича, Джо си помисли: „Любов. Може да се влюбя. Вероятно вече съм влюбен. Но това е любов за един ден, а ако имам повече късмет, вероятно за два. Но във всеки случай, тя би могла да ми бъде сестра. Няма нужда да си казваме много. Би могла да ми бъде — и тя наистина е — любовница. Ако всичко бе различно, ако картите се раздаваха наново, ако това и ако онова, и ако друго… за бога, тя би могла да ми бъде съпруга.“ Порив на страст завладя цялото му тяло и той стисна здраво ръце. Възмутен от грубото отношение, Бамбук кривна встрани и дори изви гръб.

Нанси погледна назад през рамо.

— Галантният кавалер от Скотланд Ярд не може да се задържи на седлото си? — попита подигравателно тя.

След обраслия с шубраци склон се откриха рехави горички, които се сгъстяваха по пътя им, докато двамата взеха да се спускат, сега един до друг, надолу по пътека в джунглата, като редуващите се сенки и слънчева светлина ту озаряваха лицето на Нанси, ту го потапяха в мрак. Ята зелени папагали с дрезгаво цвърчене прехвръкваха през пътеката, снизходително пренебрегвани от търпеливия Бамбук. Маймуни издаваха нечленоразделно пронизително предупреждение за приближаването им, като демонстративно побягваха през дърветата, оформящи саван над главите им, а от време на време на Джо му се струваше, че успява да различи по-големи тъмни фигури, смътно очертани от въображението в сенчестата шума в основата на дърветата, но той реши, че ако Нанси не бе склонна да им обърне внимание, и той не би трябвало да го прави.

Като се изкачи до билото на хребет, покрит с джунгла, пътят им заслиза към село, в което цареше ритмичното скърцане на воденично колело, което се въртеше и въртеше и вдигаше кофи, за да изпрати силна струя вода по многобройните напоителни канали. Трийсетина къщи от кал със сламени покриви се гушеха общително една до друга, разположени без никакъв видим план, без никаква представа за канализация или проветрение, доколкото Джо забелязваше, но разпръснати, както изглеждаше, безредно около централен площад, на който растеше внушително смокиново дърво. В безветрения ден от много къщи се издигаха струйки дим и разнасяха острата миризма на торен огън и готвене.

Пилета щъкаха шумно наоколо, като от време на време насила биваха изхвърляни през ниските тъмни врати. Дебело смугло късокрако дете с клатушкане стигна до края на селото и със съвършено равнодушие клекна в прахта.

Докато Нанси и Джо задържаха конете и стояха в очакване, сюрия деца се изсипа навън да ги поздрави, а след това, обзета от свенливост, замръзна. Но всички бързо отговориха на поздрава на Нанси и скоро ги наобиколи бърбореща групичка. Едното дете отчупи стъбло захарна тръстика и го предложи на Бамбук, други изтичаха до най-близката къща, за да излязат гордо с поднос сладкишчета, а след малко дойде и една жена с купичка мляко.