„Ако с това се изчерпваше всичко, помисли си Джо, тук бих могъл да се чувствам щастлив.“

— Това ли е Ласра Кот? — попита той. — Тук ли трябва да се срещнем с лодкаря?

— Да, това е Ласра Кот, но не сме дошли, за да се срещаме с никакъв лодкар.

— Но на бележката ти не пишеше ли…?

— Пишеше, но това за съобщението на Наурунг не беше вярно. Нямаше съобщение. Измислих го.

— Но защо?

— Сметнах, че сме заслужили един ден без полицейска работа. Исках да видиш истинското лице на Индия. Знам, че нямаш време за това и ужасно много ти се иска да се върнеш вкъщи, но просто не ми се щеше да си отидеш, а трайните ти, единствени впечатления от страната да бъдат само от Калкута и базата. Базата е измамна. Тя е по-английска от самата Англия, една измислица, един парад. Калкута е нереална — пределно богатство и пределна нищета, и двете крайности са отвратителни за човек, който започвам да си мисля, че приема нещата като мен, независимо, че е полицай.

Младо момиче в ярко сари с червена обшивка изтича от една къща и заговори Нанси на бенгали, както Джо предположи.

— Това е моята приятелка Суприя — каза Нанси. — А тук има и други хора, които трябва да видя. Защо не вържеш конете и не седнеш? Няма да се бавя много.

Тя посочи към един малък храм, малко по-голям от лятна вила.

— Седни ей там.

Тя извади някакви вързопчета от дисагите, а Джо отведе понитата на сянка.

Той с радост отиде до храма, за да седне на сянка. Запали цигара и видя как някакво момиче в небесносиньо сари излезе от една къща, разстла килим под смокиновото дърво и покани Нанси да седне.

Веднага започна да се оформя свенлива върволица. Майки — самите те не по-възрастни от ученички — с пеленачета в ръце или на гърди, деца, дърпащи полите им, започнаха да се трупат край Нанси. Едно след друго всяко дете бе заведено при нея да го прегледа. Тя гледаше очите, гледаше ушите, пипаше ръцете и краката, повдигаше дрехи и прокарваше изучаваща ръка по големите кафяви кореми, а цялата процедура бе съпътствана от изблици на детски кикот и майчин смях. От време на време тя вземаше метална кутия мехлем от вързопа си и нежно намазваше болно място; капваше капки във възпалени очи; внимателно наблюдавана от Суприя, със стегната памучна примка Нанси сръчно вадеше кърлежите, за които обясняваше, че са често срещани в долината.

— Конюнктивит и диария — делово каза Нанси на Джо над главите им, — това са основните ни проблеми. Що се отнася до „личната хигиена“, тези хора са абсолютно невъзприемчиви — те са може би най-чистият народ на света, но… о, боже!… наистина има неща, които трябва да научат за хигиената на хранене, а само ако можех да науча децата да не си вършат работата навсякъде, щяхме наполовина да сме разрешили проблемите им. Все пак мисля, че постигам напредък, а и Суприя става мой ценен помощник тук.

Тя се обърна и заговори на Суприя, която се изчерви и се размърда от стеснение, поклони се и с благодарност отправи поздрав с притиснати към гърди длани. Джо с топлота наблюдаваше как след всеки преглед Нанси нежно целуваше всяка моментално подадена й кафява бузка. За момент Джо си спомни какво му бе разказвала за американския войник: „В известен смисъл ми беше станал бебе.“ Тези малки мургави дечица ли бяха избрани да запълнят празнотата?

Щом Нанси свърши с прегледите, очевидно бе засипана с лавина от въпроси, повечето от които явно засягаха самия Джо.

— Те мислят — обясни Нанси, — че си ми съпруг. И… виж, Джо — сериозно говоря, — за целите на разговора трябва да сме съпрузи. Мисълта за неомъжена дама в компанията на неженен господин в дълбоката джунгла би била непонятна и немислима.

— Не е ли твърде нелепо? — каза Джо. — Ами ако се отбие управителят?

— О, той често го прави. Те смятат, че ми е баща, така че това не е проблем. Но фактът, че нямаме деца, поражда въпроси. Те не могат да го разберат и вероятно би желал да знаеш, че според тях ти си виновен!

Тя се обърна и след като каза нещо на бенгали, думите й явно бяха потвърдени в пронизителен хор.

— Един от проблемите им е — каза тя, — че никога досега не са виждали бял сахиб. Но всичко е наред. Те допускат, че идваш от далечния север. Смятат, че белегът на челото ти е от някое диво животно, вероятно пантера. О, не — ще плъзнат легенди за това!

И съдейки по последвалата вълна от въпроси и силния смях, които отговорите на Нанси предизвикаха, легендата се разрастваше.

„Нямам нищо против“, помисли си Джо.

— Аспирин и хинин — каза му Нанси настрана, докато подаваше пакетите на Суприя. — Научила съм я кога да им ги дава. Започват да ми имат доверие. Сега вече ме викат за проблеми с очите, кърлежи и тения, за раждания. В началото беше трудно да ги накарам да разберат, че не е добре да се чака четири дни, когато някое момиче е в родилни мъки. Лошото е, че според тях всичко ще е наред, ако изрекат достатъчно заклинания. Първото бебе, което израждах тук, закъсняваше с четири дни, беше първото бебе на момичето, а също и моето първо бебе, ако разбираш какво имам предвид. Ужас! Прибавих и свои молитви към заклинанията им и запретнах ръкави. Те се трудеха над горната част, като сресваха косите й и вплитаха талисмани в тях, а аз се трудех над това, което можеш да наречеш „същинската част“. Беше момче и останаха живи и двамата. И сега те смятат, че съм много добра в израждането на момчета и че ако ме повикат, вероятно ще се роди момче. Суприя вече може да ми помага, а малката й сестра, Малобика, има голямо желание и тя да се научи. Така че навярно оказвам благотворно въздействие.

Изнесоха още лепкави сладкишчета от една от колибите, както и още една купичка мляко. Нанси обясни, че като дете не са й давали да похапва сладкиши и бонбони.

— Каква глупост! — възкликна тя. — Ако са били на чаршията на открито и всички мухи в Бенгал кацат върху тях, би било съвсем друго, разбира се, но тук, горе, как могат да навредят?

Накрая си взеха довиждане, качиха се на конете и ескортирани от тумба деца до края на селото, обърнаха понитата към пътека, която водеше към потока, задвижващ селското воденично колело.

— Е, какво мислиш за истинската Индия?

— Мисля, че Ласра Кот е очарователно място. Но не бих нарекъл я „истинската Индия“.

— Така ли? — попита тя изненадана. — Тогава коя е истинската Индия?

Той поклати глава — искаше му се да не бе вмъквал така небрежно фалшива нотка в разговора им, но Нанси го чакаше да продължи.

— Самотните си вечери в Калкута прекарвах в четене, опитвайки се да разбера това странно място, на което се бях озовал. Попаднах на един индийски писател на име Шри Ауробиндо36.

Нанси присви устни, с което изрази мнението си за четивото на Джо.

— Да, знам, че англичаните са го тикнали в затвора — рано или късно всички най-велики хора отиват там, — а той, общо взето, е считан за размирник, метежник, както щеш го наречи, но едно негово изречение се е запечатало в паметта ми: „Ние не принадлежим на зората на миналото, а на пладнето на бъдещето.“ Наурунг, баща му, приятелите им — те са пладнето на бъдещето, ако щеш. Може образът да не е романтичен и със сигурност не е утешителен, но за мен точно той разкрива истинската Индия.

Джо в миг съжали, че е изрекъл истината. Лошо предчувствие в миг помрачи изражението й на сияеща увереност, а той се боеше, че е развалил деня им. Но тя бързо възстанови доброто си настроение и весело подхвърли:

— В такъв случай не съм ти показала достатъчно. Ела насам. Ще поемем пътя през хълмовете.

Продължиха и се заизкачваха покрай бърз поток. Пътеката стана по-камениста и започна да се вие между големи обрасли скали, докато свърши при вир с водопад.

Напрежението между тях сега бе нараснало до крайност.

Нанси преметна крак над главата на коня и се плъзна на земята, след което го заведе до водата да пие.

— Горещо ми е — каза Джо, нежно прокара ръка по шията на Нанси и добави: — И на теб ти е горещо. Има ли причина да не поплуваме… имам предвид… безопасно ли е?