— Безопасно? — прошепна Нанси с притаен дъх. — О, мисля, че да. На такова високо място водата е много студена и със сигурност е безопасна за пиене.

— Нямах това предвид — рече Джо. — Има ли водни змии?

— Ами ако влезеш пръв и пошляпаш известно време, би трябвало за мен да е безопасно.

Тя се обърна, застана много близо до Джо и сложи ръце на раменете му.

— Никога не съм плувала сама с мъж и като се замисля, никога не съм се и събличала пред мъж на дневна светлина. Навярно това не означава много за теб — нямам представа от личния ти живот, — но ще ти кажа, че за мен наистина е от голямо значение. Очаквам повече, отколкото би могъл изобщо да си представиш. И не сме толкова близо до края на разследването, но виждам, че краят ще дойде и ти ще се върнеш в твоя лондонски апартамент, а аз ще се върна към живота си на съпруга на управителя — никога не съм била далеч от този живот. И ще съм много щастлива като негова съпруга. Но с мен ще се е случило нещо важно. Кажи ми, ако можеш, ще ти бъде ли тъжно, когато трябва да си кажем „сбогом“? Защото трябва да си кажем „сбогом“. Няма да умра от мъка, но ще ми е тъжно, а бих искала и на теб да ти е тъжно поне малко.

— Нанси, не можеш да си представиш как ще се чувствам! — каза Джо. — Моментът не е дошъл, но знам, че бързо наближава и че ще ми е много тъжно. Това е Страната на скръбта, така е! А аз мисля, че ти си прекрасна… мисля, че си много красива. Нещо повече… смятам, че си будна, умна, смела, и… — последва дълга пауза. — Бих ти доверил всичко. Бих ти доверил живота си.

— Много мило, че го казваш. Ще си го скътам в паметта — когато дойде подходящият момент, ще ми довериш всичко. Какво повече би искал да чуе човек? И аз бих казала съвсем същото за теб.

В отговор Джо я целува дълго, опитвайки се да разкопчее ризата й непохватно.

— О, хайде, Джо! За мъж с твоето добро възпитание разкопчаваш ужасно! Нека го направя аз. Можеш да разкопчаеш себе си, ако искаш — добави тя, а след това подхвърли с шеговит тон: — Това са сигурно най-малко еротичните дрехи, които можехме да изберем! А не си видял още всичко! Тъй като не знаех, или по-скоро не бях сигурна, как ще се развие денят, нося най-целомъдрените кюлоти, които имам! Най-подходящи са за яздене, но… — гласът й затихна, докато се целуваха още малко, а накрая Нанси довърши леко сподавено: — Но не и това, което бих избрала за флирт.

— И аз не съм облечен като за флирт — каза Джо. — В най-добрия случай ми отнема ужасно дълго време да се измъкна от този брич!

Накрая се появиха голи, ръка за ръка, на ръба на вира.

— Ще плуваш ли първа? — попита Джо.

— Да — отговори Нанси, като сведе глава към него с известно смущение, — но само ако се сдържаш.

— Няма никаква опасност от змии, нали?

Нанси се метна от ръба на скалата, на която стояха, право в дълбоката вода, а Джо скочи след нея. Водата бе изненадващо студена. Нанси отново сведе очи към него.

— Не е чак такъв голям юнак в края на краищата — каза тя. — Винаги ли става така в студена вода?

Той с възхищение погледна Нанси, нефритенозелена под водата.

— Приличаш на бронзова статуя — каза той. — Индийците имат ли русалки? Ако имат, ти винаги ще бъдеш русалката на вира, а аз завинаги ще оставя късче от сърцето си тук.

— Да — прошепна Нанси, — вярвам, че ще го направиш.

Преплуваха овала на техния вир; останаха за момент под водопада.

— Бронз, слонова кост и корал — занарежда Джо. — Бронзови къдри, кожа от слонова кост…

— А коралът?

— Коралови зърна — рече Джо и се наведе, за да ги целуне.

— Системата на свиване в студена вода явно не действа — отбеляза Нанси. — Време е да излизаме на брега.

Джо събра дрехите им в разбъркана купчина и хванати за ръце, те потънаха в нея. За Джо Нанси бе екзотична и близка: екзотична, защото бе непозната, близка заради нощта им в Калкута, с насладата и със сладкия аромат, които си бе спомнил. Правиха любов с много страст, прекъсвана от време на време от Нанси, която изписукваше несвързан въпрос, неизискващ отговор. Най-после се отделиха един от друг и легнаха по гръб, всеки потънал в спокойни мисли.

След няколко минути Нанси започна да се размърдва и рязко се изправи.

— Знаеш ли какво, Джо? — рече тя. — Гладна съм.

— Мили боже! Точно така. И аз! Бях забравил — имаме превъзходна кошница за пикник.

Заедно се заловиха да разположат продуктите от кошницата на хладна плоска скала, а Джо издаваше одобрителни възклицания, докато разопаковаше сандвичите, две бутилки от неизбежното „Индийско светло пиво“ и по едно манго — към всяко бе сложен нож за плодове и вилица.

Хапваха в приятна тишина — и двамата не чувстваха нужда да запълват мълчанието с маловажно бърборене, всеки погълнат от мисли за прекрасния момент.

— Опасявам се, че няма кафе — каза Нанси най-после.

— Кой иска кафе? — запита Джо и се наведе, за да оближе капка мангов сок между гърдите й.

— Всъщност аз — отговори тя. — Но има нещо, което искам повече от кафето, и това си ти — тя леко се изчерви от собствената си смелост и бързо добави: — Виж, не съм сигурна как мъжете… как ти… действаш. Добре ли е така?

— Зависи с кого си — отвърна Джо. — И знаеш ли, с теб всичко е прекрасно.

Докато яздеха обратно, Нанси попита:

— Кажи ми, Джо… нищо не знам за теб. Откъде идваш? Какъв е твоят свят? Какво е семейството ти?

— Чудех се кога ще се наканиш да провериш родословието ми — отговори Джо непринудено. — От Селкърк съм, река Етрик, едно място, наречено Дръмолбин, в пограничната област между Англия и Шотландия. Баща ми има имот там. Доста е голям — всъщност три ферми, — но дори те не са достатъчни, за да осигуряват благоденствие на двама синове, затова го оставих на грижите на по-големия си брат и отидох да уча право в Единбург. Но тогава започна войната и се присъединих към Шотландските полкове. Аз и още половин дузина момци от Дръмолбин влязохме заедно в армията и се отправихме на юг. Можеш да ги наречеш сини барети зад граница.

— Но не си продължил с правото след войната?

— Не. По това време вече толкова се бях сраснал с кавалеристите в полковете и исках да направя нещо за тях, което не смятах, че мога да направя като невъзмутим писар за кралския печат, получил право на адвокатска практика в Шотландия, затова след като обмислих сериозно нещата, започнах работа в полицията.

— Но защо, за бога, си го направил? Искам да кажа… това не е място, където човек може да срещне джентълмен, нали?

— Ами мислех, че на момчета като тези, срещу които се борех, по един или друг начин не им е съвсем чиста работата. Сметнах, че мога да сторя повече добро като ченге, отколкото като адвокат.

— Каква глупост! Хората не влизат в полицията, за да вършат добро!

— Не съди за всички ни по примера на Бълстроуд! Но донякъде си права. Нещо друго ме принуди. Бях ранен в окопите — простреляха ме в рамото.

— Забелязах! Някой добре те е закърпил.

— Но докато бях далеч от фронта и се възстановявах, си имах занимание. Дадоха ми да върша разузнавателна работа. Разпити на затворници. Открих, че доста добре се справям, и като се възстанових, исках да продължа. В полицията имаше голямо раздвижване след войната. Всеки си представя приветливи, но строги ченгета със сини фуражки, които хокат момченца, защото са крали ябълки, но съвсем не е така. Има толкова много промени, толкова много подобрения — вземане на отпечатъци, телеграфни съобщения, отряд за бързо реагиране, а аз искам да съм там, в предните редици, и да насочвам силата в правилната посока!

— Божичко! Не бях осъзнала, че си такъв мисионер!

— Мисионер? — изсмя се Джо. — Според мен е време полицията да спре да бъде слуга на аристокрацията и да стане пазител на обществото, а това звучи много помпозно, затова, предполагам, че си права. Аз съм нещо като обществен мисионер.

— Когато са те изпратили в Бенгал, сигурно си се чувствал така, сякаш се връщаш назад във времето?