Но това станало отдавна през 1913 г. Сега е доста трудно да се намерят пресни доказателства — Нанси изведнъж спря, извика „Кой хе!5“ към слугата в малката му кабина и издаде заповед, връщайки се към разказа си с думите: — Мисля, че чаша кафе ще ни дойде добре — освен ако не желаете нещо по-силно. Някъде имам уиски.

— Не. Не искам уиски. Твърде рано ми е да започвам от сутринта като британците в Индия. Нали си спомняте, че ми отне известно време, докато отклоня гостоприемството на чичо ви Джордж тази сутрин!

— И така, за да продължим пътуването си по улица „Памет“, връщаме се към 1912 г. и Шийла Форбс. В Паникхат хората имат един любим маршрут за разходка с кон. Всички постоянно минават по него. Пресичаш реката при брода и се изкачваш по много тясна пътечка нагоре по планинския склон.

— Планински склон? — попита Джо, като се взираше през прозореца в безкрайната шир от ниски оризища, през която минаваха.

— Спокойно, хълмовете скоро ще се появят откъм дясната страна. Разбира се, това не е съвсем планина, а по-скоро оголени, червеникави, скалисти възвишения. Пътеката не е опасна, но трябва да се ходи внимателно. Изглежда, конят на Шийла се подплашил от нещо и я хвърлил на земята. Тя яздила на дамско седло, а когато яздиш на дамско седло, можеш да разчиташ единствено на равновесието, така че в най-добрия случай малко е рисковано. По онова време всички яздели по този начин и дори днес някой старец от джунглата поглежда изкосо съпругата на управителя, че е яхнала кон. Мъже! Но това не е честно — жените са също толкова злобни!

Джо попита отново:

— Историята е ясна. Имало ли е свидетели?

— Не. Всъщност не. Нейната компания я била изпреварила и завила на ъгъла. Имало просяк на пътеката и той видял какво се случило. Показанията му напълно се покриват с предположенията — конят й се подплашил и горката Шийла паднала от скалата — доста е висока — и на място. Конят оцелял, по случайност. Нахалник. Но… единственото необичайно нещо е, че тя не била съпруга на офицер от полка — съпругът й е бил в Медицинския корпус на индийската армия. Въпреки всичко хората приели това като още една смърт в гарнизона.

Слугата влезе в купето с меден поднос, върху който имаше кана с кафе и малки порцеланови чаши. Той го остави до Нанси, а тя продължи да разказва.

— Сега се връщаме към Джоун Кармайкъл, съпругата на полковник Кармайкъл. Зъл човек. От войната не извлякъл твърде голяма полза, каквато смятал, че би трябвало да извлече, и си останал подполковник. Познавам го съвсем бегло от далечното си детство; бе най-лошият офицер, който можеше да предложи индийската армия — само едни мустаци и фучене, нелюбезен с по-младите офицери, непопулярен сред хората. Мисля, че животът му с Джоун не е бил кой знае колко щастлив.

Джо отпи от кафето, разказвачката отвличаше вниманието му повече, отколкото би му се искало. Значи вероятно тя беше родена и отгледана в Индия; отгатна го по свободата на държанието й и по владеенето на езика.

— Разкажете ми какво се е случило с Джоун.

— О, от това кръвта ми се смразява! Била убита от кобра. За Индия не е непознато животно, макар че всъщност не се среща така често, както изглежда, си мислят англичаните. Всеки е чел „Книга за джунглата“! Всеки очаква да изскочи кобра от канала, докато се къпе.

— Аз не пътувам без мангуста — вметна той сериозно.

Тя се засмя и продължи да разказва.

— Е, жалко, че този ден Джоун не си е взела мангустата. Всяка сутрин излизала на езда повечето от нас го правят — и винаги вървяла по един и същи маршрут.

— Някой знае ли какво точно е станало?

— Ами полицията, по изключение, като че ли е свършила добра работа. Пък аз съм чела и докладите. Има доказателства, че тя… ъъ… — Нанси сякаш внезапно се смути и продължи бързо — че е слязла от коня, за да отвърне на повик на природата. Можете ли да си представите нещо по-страшно? Да те ухапе кобра, докато си със смъкнати кюлоти. Не се опитвам да го обръщам на шега, но хората са някак противни… тези неща ни разсмиват до момента, в който не осъзнаем колко ужасни трябва да са били.

— Типична човешка реакция — отбеляза Джо. — Сигурно често сте я срещали, когато сте била медицинска сестра. В окопите сме я срещали. Понякога единствено смехът ни пазеше да не полудеем. В началото. Той правеше отвратителното поносимо.

И двамата се умълчаха за малко, мислеха за смъртта и за последното унижение на съпругата на полковника.

— А как са разбрали, че е кобра? — запита Джо. — Не познавам Индия и вероятно има неща, които за някой стар индиец са очевидни, но за мен са мистерия…

Тя се наведе напред, обзета от внезапно напрежение.

— Знаели са, че е кобра, защото змията била все още там! На мястото на смъртта. Звучи наистина странно и навярно обяснението е просто, но — побиват ме тръпки, когато говоря за това — но някой е убил кобрата, отсякъл й е главата, и я оставил просната до тялото на Джоун.

— Но това означава…?

— Да, че някой, който е минавал, е видял Джоун да лежи убита. Някой, който е минал много скоро след ухапването. Или дори е бил свидетел на ухапването? Достатъчно скоро след това, за да хване змията и да я убие. Но защо? За да отмъсти за Джоун. Кошмарно! Е, господин полицай, на какво мнение сте?

— Полицията тогава съставила ли си е версия?

— Доколкото са успели да разкрият, нямало е свидетели на тази смърт, нито дори минаващ просяк. Сметнали са, че може би някакъв човек, както споменах, който работел в гората — добивал дървени въглища вероятно, — се опитал да я спаси, убил змията и тогава, осъзнавайки, че положението е безнадеждно, просто изчезнал и се покрил.

Джо замълча, дожаля му за Джоун Кармайкъл. Самотна съпруга, нещастен брак, груб съпруг, търсеща някакво облекчение от скуката в ездата рано сутрин, страдаща в същото време от заболяване на пикочния мехур, наистина мрачна и трогателна история.

Обхванат от тъжни мисли, той се обърна към Нанси:

— Имала ли е приятели?

— Не знам. Не ми е идвало наум да разбера. Познати — очевидно. Човек не би могъл да живее на такова място без познати, но близки приятели — не, не знам да е имала. Важно ли е?

— Не, не мисля. Просто пред погледа ми се очерта толкова печална картина. Щеше ми се да си представя, че е имала добра приятелка, у която се е отбивала на връщане от ездата.

Нанси вдигна вежди.

— Сантиментален полицай? Ясно ми е всъщност какво имате предвид… Можем да попитаме. В базата живеят доста офицери със съпругите си, които са били там преди войната. Не непрекъснато, разбира се. Местят се. Всички в Индия се местят! Може да са били командировани в други бази междувременно, но те ще си спомнят. Ако са били там, ще си спомнят. Бъдете сигурен.

— И казвате, че първият смъртен случай е бил през 1910 година?

— Доли Прентис. Дванайсет години оттогава — а това е дълъг период в Индия, — но хората още си спомнят за Доли! Половината полк бил влюбен в нея, както се говори. Била симпатична дори на жените, което е необичайно, защото била млада и много хубава. Има снимки. Не са спасили почти нищо след пожара, но една метална кутия със семейни ценности не била напълно съсипана, а тя съдържала между другите вещи и два албума с фотографии. Доли била истинска английска роза — русокоса и с големи сини очи. От онези пухкави женски създания, които завъртат главите на мъжете… очарователна като тримесечно котенце…

Джо се усмихна. Погледна доста острия профил, който стоеше до него, наклона на брадичката, правилния строг нос и многозначителната дяволита усмивка и си помисли, че Нанси Дръмънд и Доли Прентис не си приличат особено.

— Била е съпруга на…?

— Майор Прентис, какъвто е бил тогава. Гайлс Прентис. Сега е полковник и е командир на бенгалските сиви в базата. Ще се запознаете, разбира се.

— Щастлив брак ли са имали?

— Не мога да ви кажа със сигурност. Чувала съм разни неща. Някои говорят, че боготворял Доли и има доказателства, че напълно рухнал емоционално след нейната смърт. Други разправят, че бил безразличен към нея. Той е доста… как да кажа, сам ще прецените… но мисля, че е малко странен. Трудно е да го разбереш или да го харесаш. Но независимо от недостатъците си, Прентис очевидно не е отговорен по какъвто и да е начин за смъртта на Доли.