— Чурейл може би — подхвърли Джо, едва спомняйки си думата.

— Чурейл, разбира се — потвърди изненадано Прентис. — И се сещам за още пет-шест феномена, в чието съществуване хората масово вярват и ги поставят редом с вашия чурейл. Това е страната на Кали Разрушителката, както и на Вишну Доброжелателя — Прентис замлъкна и Джо схвана, че макар и да имаше още доста какво да споделя, дори гореше от желание да го сподели, Прентис щеше да се подчини на установения принцип на Клуба, който не позволяваше на никого да говори по служебни въпроси извън работата, и се канеше да сложи точка на разговора.

„Не забравяй — не танцувай с едно и също момиче повече от три пъти и не досаждай на никого. Бъди като пеперуда и кацай от цвете на цвете, това са правилата на бала в Клуба“, напомни си наум Джо. В този момент оркестърът на шропшърската лека пехота засвири фокстрот. Той се усмихна, кимна и се изправи на крака, изпълнявайки ритуалните жестове при отдалечаване. Сетне:

— О, и още нещо, сър, преди да ни призове дългът на дансинга… Не ми се иска да ви моля, но две минути сега ще ни спестят разговор на по-късен етап, който вероятно би ни загубил време и на двамата…

— Слушам ви, Сандиландс — откликна спокойно Прентис. — Става дума за необичайни обстоятелства и ако правилно разбирам тревогите на жените, най-важно е времето.

— Тогава няма да ви се извинявам, че ви моля да се върнете в 1913 г., към смъртта на Алиша Симс-Уорбъртън. В сведенията се посочва за някакво съобщение, което светкавично я изпратило към реката, а оттам и към смъртта й…

— Имате предвид пеперудата. „Траурната мантия“ — Прентис въздъхна. — Винаги съм считал, че по някакъв начин съм отговорен за смъртта на Алиша. Косвено, разбира се, но съзнавам, че ако не бях предал съобщението, тя нямаше да прекоси реката този ден. Макар че когато вникнете в значението на пеперудата, може би ще се съгласите с мен, че аз бях употребен. Инструмент на съдбата. Нищо повече.

— Значението на пеперудата?

— Да, „Траурната мантия“. Много странно. Голяма рядкост са в Индия, но в Англия са почти непознати. Нищо чудно, че Алиша е била въодушевена! Предполагам, че не сте виждали пеперудата. Тя е голяма и има черни, отпуснати криле. Злокобно насекомо, ако ме питате. Местните й казват нещо от рода на Предвестникът на Кали — с други думи, предвестникът на смъртта.

Той замълча за момент, преценявайки отговора на Джо.

— А човекът, който ви даде тази информация? Познавахте ли го?

— Нека ви обясня. Всеки знаеше за колекционерската страст на Алиша. Може да ви се струва доста смешно, но всички — и индийци, и англичани — я глезеха. Носеха й мостри, казваха й къде са забелязали нещо интересно, такива неща. Боя се, че тя даваше на индийците прекалено големи бакшиши. Налагаше се Симс-Уорбъртън да говори с нея по въпроса — Алиша харчеше половината от домакинските разходи за насекоми, оплакваше се той. И веднъж при мен дойде един индиец с молба да поговорим. Взех го за градинар, макар после да научих, че не е такъв — човекът просто изчезна. Не говореше английски, а само диалекта на своето село. Дойде при мен, защото знаел, че никой друг не би могъл да разбере това, което щеше да ми каже. Недоумявах. А той искаше да ме помоли да предам на жената, която колекционира пеперуди, че край реката във върбовата горичка на отсрещния бряг имало люпило на много рядък вид. Помислих, че е просто поредният нахалник, който се опитва да измъкне пари от Алиша, и понечих да го отпратя. Тогава той се впусна в ярко описание на насекомото и назова името му, Предвестникът на Кали, и да си призная, заинтригува ме. Потърсих пеперудата в една книга и се уверих, че той не говори измислици. Дадох му бакшиш — разумна сума, от Алиша щеше да остане по-доволен — и предадох информацията нататък. На минутата. Пеперудите не чакат нито мъже, нито дори мемсахиби. Повече не му видях очите на този човек.

— Друг инструмент на Съдбата? — промърмори Джо.

— Напълно вероятно. Някой път трябва да продължим този разговор. Допускам, че ви интересуват много повече неща. А сега ще танцувате ли, Сандиландс? Сигурен съм, че Нанси би ви позволила да я преведете през дансинга — и след поклон към идващата Нанси той се обърна и се отдалечи.

— Е — попита Нанси, — как ви се струва?

— Невероятен човек — отвърна замислено Джо. — Срещал съм един-двама като него, но мисля, че той е начело в класацията ми. Да позная ли? Верен приятел, неумолим враг, изкусен интригант — прав ли съм? Обикновено като такъв се проявява.

— Не е зле — похвали го Нанси. — Изобщо не е зле. Точно такъв е Гайлс, доколкото го познавам. Изпускате единствено това, че неговите хора са му предани. От Франция се появиха няколко вълнуващи и забележителни истории. Слугите му също. Много са му верни и никога няма да чуеш клюка, излязла от къщата на Прентис. Адютантът му, загинал в пожара, разправят, никога не се отделял от Гайлс, така че за него трагедията била двойна, горкият.

— За щастие, не е загубил дъщеря си. Разбрах, че била изнесена тайно от нейната айя.

— Да. И говорят, че се върнала в Индия. Сега трябва да е на осемнайсет. Била е на училище в Швейцария и миналата седмица тържествено е влязла в Бомбай в ненатрапчивата компания на Мили Брейсгърдъл! Ще прекара няколко дни за възстановяване след пътуването при една нейна леля и ще се върне при баща си в гарнизона. Гайлс не показва да го изживява особено силно, но той обича дъщеря си и доколкото е в състояние да показва вълнение, бих казала, че се вълнува при мисълта, че дъщеря му се връща отново в живота му. Замислил е празненство, с което да я посрещне с добре дошла в полка, така че все пак не е чак толкова леден. А сега елате да танцуваме! Нека да дадем храна на клюкарите!

Оркестърът премина в бавен валс и Джо я притегли към себе си. „Валсът на Съдбата“. В миг мисълта му се пренесе назад във Франция. Това бе една от малкото грамофонни плочи, които притежаваха, и за последен път чу мелодията в изпълнение на хъхрещ акордеон в малък кафе-аперитив на няколко мили зад фронтовата линия. „Полицейски ботуши!“, помисли си Джо и след бегъл поглед към копринените чорапи на Нанси и нежните обувки от шевро с висок ток той предложи:

— Можете ли да правите обратно завъртане?

— Не знам — рече Нанси. — Май не съм го пробвала.

— Хайде тогава — подкани я Джо с бегло озъртане, което показа, че за тяхно задоволство всички в залата ги следваха с поглед. — Дръжте се здраво! Сега!

— Добре беше! — възкликна Нанси. — Да го направим пак!

При близостта, породена от тази сложна маневра, Джо си позволи да докосне леко бузата си до нейната.

— Сега какво следва? — запита Нанси.

Джо повдигна вежда.

— Не! Нямах предвид разгорещено натискане зад саксиите с палми в кала джуга17! Какви ли преувеличени истории сте слушал за мемсахибите? Говорех за разследването, за бога! Просто не забравяйте, че съм съпруга на управителя! Племенница на губернатора! Жена, върху която не бива да пада никакво съмнение!

— Сериозно — каза Джо, — може и да не вярвате, но аз вървя по списъка и искам да се срещна с Форбс, съпруга на жената, паднала в пропастта, за да разбера дали има да добави нещо. Но по-важното — Кармайкъл, съпругът на ухапаната от змия. И двамата вече не са в гарнизона. Знае ли се къде са?

— Горе-долу, но не точно. Кармайкъл подал оставка малко преди войната. Не са били особено щастливи с Джоун, май ви го казах, но все пак доста се разстроил от смъртта й. Кой не би се разстроил? Но тя му оставила немалко пари и както споменах, той напуснал армията и се захванал с бизнес в Калкута. Внос на вино или нещо такова. Влязъл в съдружие с някакви важни клечки, гуджаратци от Бомбай, мисля. Не се спогодили. Това не ме учудва — повечето хора откриват, че не могат да мелят с Харолд Кармайкъл. Има тежък характер. Веднъж или два пъти бил пренебрегнат и когато започнала войната, не се върнал пак в полка и не отишъл с бойците във Франция. Бил критикуван, че си стоял в безопасност. Може би не съм справедлива. Не бил съвсем силен и както казах, преживял смъртта на Джоун като удар. Разправят, че някаква дяволска напитка също взела своята дан. Предполагам, че още живее в Калкута.