Тълпа от кабриолети, коне, мъже в смокинги и жени във вечерни рокли се струпваше около вратата на Клуба и Джо се загуби в навалицата, бързо се представи на слугата пред входа, после мина покрай дългия бар и отиде на верандата да се ориентира в обстановката.

Вътре вандалска ръка беше преустроила „просторната бална зала“ в игрище за скуош, но по-малките бални зали бяха запазени. Столовата, осветена от серия френски прозорци, гледащи към всеобхватната веранда, беше обзаведена с възможно най-тежките викториански мебели от „Мейпълс“ на „Тотнъм Корт Роуд“. Но животът в Клуба, предположи Джо, протичаше на верандата, на игрището за тенис и дори на игрището за крокет. В по-близките години към задната част бе прибавена едноетажна пристройка, заграждаща двор, със свободни стаи за гости, за ергени от вътрешността на страната, за опечалени като Уилям Съмършам, чиято скръб и отчаяние бяха намерили подслон тук.

Верандата беше снабдена с безкрайна редица от бамбукови плантаторски столове с дълги поставки за краката, с вдлъбнатини, грижливо издялани в подпорите за ръцете, където чашата стоеше в безопасност. Тук бе събрано обществото на Паникхат, докато вентилаторите скърцаха от таваните, през прозорците нахлуваше тракането на топките за крикет — късна партия крикет наближаваше шумно края си с викове и смях, докато коне, поверени на прислужващи коняри, хвърляха къчове и беснееха.

Джо усети присъствието на двама мъже, невидими зад високите облегалки на шезлонгите, и двамата, прецени той, въпреки ранния час леко пияни, и двамата готови да бъдат нетактични един към друг.

Той дочу:

— Разбрах, че цялата вина е на сивите. Не мога да си представя защо Прентис толкова искаше да избере онова приятелче за почетен член на столовата и, разбира се, ако са го направили почетен член, Клубът трябва да последва примера. Дяволски смущаващо, ако ме питаш!

Събеседникът му отвърна:

— Дяволски смущаващо! Напълно съм съгласен! Мисля, че трябва да се благодарим, дето ни е споходил само един син хищник! Чул съм, че обикновено се мъкнат на тумби! Проклетникът е дошъл тук да води разследване — да ни шпионира, ако щеш. Не ми го побира акълът как някой, който е бил замесен, иска да раздухва случая отново.

Другият се разсмя.

— Какво се налага да търпим? Увеличително стъкло и уреди за взимане на отпечатъци от пръстите? Искам да кажа, къде бяхте в нощта на 11 март 1910 г., дирята е малко поизстинала, не смяташ ли? Както и да е, не ми харесва идеята лондонски полицай да подскача по дансинга! А на теб?

— Пазете си пръстите на краката, момичета! Задава се чифт униформени полицейски ботуши!

Последва звън на чаши, а двамата се засмяха и бързо се изправиха на крака.

— Нанси! — дочу Джо. — Добър вечер, скъпа моя! Как си! Тъкмо говорехме за твоя полицай.

— Джоузеф Сандиландс? — чу гласа на Нанси. — Запознахте ли се? Очаквах, че може да е тук някъде…

Джо реши, че е дошъл моментът да излезе напред.

— Госпожо Дръмънд! — възкликна той. — Надявах се да чуя приятелски глас!

Остана доста доволен от объркването, което предизвика с внезапното си появяване.

— Инспекторе! — каза Нанси Дръмънд. — Толкова се радвам да ви видя! Елате да ви запозная със съпруга ми, ако ни извинят тези пияници — и към двамата пияници: — Ще се видим след малко.

Тя хвана Джо под ръка и го изведе навън.

— Е — поде Нанси, — разкажете ми всичко! Кажете какво правите. Осветлете ме за изострената като скалпел прецизност, с която сте направили разрез до сърцевината на нашите проблеми! А между другото, не им обръщайте внимание на онези двамата.

— Не им обръщах внимание — рече Джо, — но много ми беше забавно да ги слушам какво си говорят.

Тръгнаха заедно през сгъстяващата се тълпа, привличайки не един и два любопитни взора. Джо съзнаваше, че с Нанси представляват впечатляваща двойка, и не се учуди, че дамата събира толкова много възхитени погледи. Наблюдаваше я крадешком как се дръпна настрани, за да размени кратък поздрав с някаква двойка, на средна възраст. Стройната й фигура в жълта коприна беше цялата енергия и грация. Роклята бе последният писък на лондонската мода, спускаше се на дискретни два сантиметра под коляното, прилепналата и прозирна горна част беше прикрепена с тесни презрамки за раменете. Докато повечето жени носеха дългите си коси завити на измъчени кокове, лъскавата тъмнокестенява късо подстригана коса на Нанси се полюшваше свободно около изящната й глава и Джо усещаше, че на всеки мъж, с когото тя разговаря, би му се искало да прокара ръка през косата й. Той реши, че би направил точно това. Когато му се представеше удобен случай.

Нанси го заведе до маса с два стола.

— Да поседнем за малко. На такива шумни места почти нямаш време за лични разговори! Седнете. Купете ми едно питие.

Тя махна с ръка и келнерът се приближи до нея.

— Напоследък май че не пием друго освен джин с лимонов сок. Джин с лимон? Добре ли е? — и тя вдигна два пръста. — А сега да се огледаме. Първо, онзи, който ни маха ей там, е съпругът ми. Гори от желание да се запознае с вас, но в момента, изглежда, е зает. След минута ще ви го представя. А онзи е Гайлс Прентис, за когото сигурно ще чувате доста неща. Мисля, че е извън обсега на нашето разследване — надявам се, нищо против нямате, че казвам „нашето“ разследване, нали — но всъщност той е може би най-интересният човек в гарнизона, а и изобщо. Баща му е бил британски поданик в Джилджит в северозападната гранична провинция и в този град Прентис е прекарал детството си. Невероятен полиглот е и оттам вероятно му е тръгнало с езиците. Проговорил е пущу, преди да научи английски и фактически бил отгледан от пущуни. Говори хинди, бенгали, когато се налага, персийски, както са ми казвали, и не само това — също и половин дузина диалекти. Не се е връщал в Англия, за да учи. Навярно вече сте разбрали, че бедните европейчета на около шестгодишна възраст ги изпращат вкъщи. Порочна система! Но вместо да завърши светско частно училище в Англия, той отишъл в католическо училище в Калкута, а оттам — в Сандхърст15.

Когато се върнал в Индия, индийските полкове се надпреварвали да го вземат на служба. По някакъв начин фамилно бил свързан със сивите конни части, а и се изучил за кавалерист, но не изкарал и два дни в Индия, Прентис се присъединил към Скаутското подразделение, Джилджитските скаути мисля…

— Скаути?

— О, да. Скаутите. Редовни или полуредовни военни части на северозападната граница с Афганистан. Най-грубите мъже в света. Английски офицери, и пущунски ефрейтори и редници. Гайлс Прентис отишъл при тях на временна служба и изкарал пет години на границата, където бил роден. Не мисля, че щял да се мести, но неговият полк го призовал да изпълни някакво полково задължение. Ще го повикам да дойде. Хей! Гайлс! Ела се запознай с полицията!

Джо видя мургаво лице, внушителен нос, старомодно дълга коса и проницателни очи. Значи това беше полковник Прентис. Сега командир на бенгалските сиви. Мъжът, който се върнал у дома и заварил къщата си разрушена, жена си мъртва след пожара, а малката си дъщеричка истерична и ужасена. Този мъж повел бенгалските сиви във Франция през 1914 г., командвал атаката на полка срещу Ньов Шапел, спечелил Орден за особени заслуги и лента, а сега, строг и сдържан, аскетичен и привидно отдаден, стоеше начело на полка в мирно време.

Той погледна Джо с предпазлива дружелюбност.

— Радвам се, че сте тук — рече. — Твърде много мистерии! По това си приличат и в този смисъл няма никаква мистерия! Печални и ужасяващи, но те всички се поддават на обяснение и единствената загадка е, че са се случили през един и същи месец. Надявам се, че сте умен човек — нямаше да бъдете тук, ако не сте такъв, — но според мен ще се провалите, що се отнася чисто и просто до… — поколеба се за миг и продължи, — що се отнася чисто и просто до полицейските разкрития. Ще ви предложа моето обяснение, ако желаете, а то е: „Това е Индия.“ Индия не е Седемте циферблата16. Още по-малко пък разследваме загадка в провинциална къща — ростбиф за обяд в неделя, викарий наминава за по чаша шери след утринната молитва, труп на килима в библиотеката и домашно търсене на истината посредством състав от предвидими действащи лица. Това е Индия, пак ви го казвам, и тук стават най-странни неща. Живял съм години наред на северозападната граница, където всеки пущун приема присъствието на зъл дух за нещо обичайно. Тези неща ги има, нали разбирате.