Онзи млъкна и задиша тежко.

— В долната част на преливниците, точно преди Гърловината, има контролни камери — поде след малко той. — Ако попаднем в някоя от тях, можем да се затворим и…

— Да вървим! — изсъска Смитбек.

Зашляпаха в мрака, а лъчът на фенерчето объркано скачаше по стените. Ниският тунел направи завой и пред очите на репортера изникна огромно древно съоръжение: нещо като гигантски кух свредел, положен върху гранитен постамент. От двата му края стърчаха ръждясали тръби, а още по-нататък се виждаше сложна плетеница от други, по-малки тръби, които приличаха на гигантски железни черва. В основата на постамента имаше вагонетка, стъпила на релси. Главният поток се пенеше успоредно с машинариите, а вляво от тях зееше отворът на малък страничен тунел. Смитбек взе фенерчето, хвана се за релсата и се изкачи към платформата. После се обърна и протегна ръка на Дъфи.

— В тръбата! — заповяда с напрегнат шепот, побутна дребничкия мъж пред себе си и запрати фенерчето в потока.

— Да не си полудял? Защо го хвърли?

— Пластмасово е, няма да потъне. Надявам се онези да тръгнат подир светлината.

Свиха се в мрака и зачакаха. Дебелите стени на контролната тръба заглушаваха външните звуци, но след известно време до слуха на Смитбек достигна все по-отчетливо шляпане. Бръчкавите идваха. При това доста бързо, ако се съдеше по плясъка на водата. Тялото на Дъфи отново се разтърси, а Смитбек се помоли на Бога този път да запази самообладание. Шляпането се приближаваше, придружено от напрегнато пръхтене. Стъпките заглъхнаха пред машинарията.

Смитбек неволно сбърчи нос от ужасяващата воня. Вляво от него Дъфи неудържимо трепереше.

Плясъците се подновиха. Явно онези същества обикаляха наоколо. Отвън долетя нещо като приглушено смъркане и Смитбек изстина, спомнил си за изключителното обоняние на Мбвун. След известно време шляпащите стъпки започнаха да се отдалечават и той бавно изпусна въздуха от гърдите си. Уродливите създания се насочиха към вътрешността на тунела.

Започна да диша бавно и дълбоко, като броеше всяко вдишване. На тридесет се обърна към Дъфи и прошепна:

— В коя посока са преливниците?

— В далечния край на тази тръба — тихо отвърна инженерът.

— Да вървим.

Завъртяха се с безкрайна предпазливост и запълзяха в тясната тръба. Измина цяла вечност, преди Дъфи най-сетне да изскочи на открито. Краката му цопнаха във водата в бърза последователност — единият, после другият… Смитбек понечи да го последва, но в същия миг се разнесе нечовешки писък и в лицето го плисна някаква течност, която беше по-гъста и по-топла от водата. Той панически отскочи назад.

— Помощ! — простена неочаквано тихо Дъфи. — Не, недейте, червата ми ще… О, Боже… няма ли някой да ми…

Гласът му постепенно премина в гъргорене и бавно заглъхна в шума на течащата вода. Смитбек панически запълзя в обратна посока. Зад гърба му се разнесоха отвратителните звуци на разкъсвано с нокти месо и пропукването на строшени кости.

Няколко минути по-късно излетя от дупката, през която бяха влезли, просна се по гръб в потока, но моментално скочи на крака и хукна към страничния тунел. В главата му имаше само една мисъл: да бяга, да бяга с всички сили, колкото го държат краката! И той бягаше и бягаше, блъскайки се в стените на тунела, опипвайки слепешком безбройните разклонения, потъвайки все по-дълбоко в земните недра. Тунелът се вля в друг, после в трети, четвърти, пети… Всеки следващ беше по-широк от предходния. После някаква ръка — мокра и страшно силна, го стисна за шията, а устата му бе затисната от огромна длан.

Около час след спонтанното си избухване безредиците в южната част на Сентрал Парк започнаха да утихват. Още преди единадесет вечерта гневът и силите на инициаторите им явно се поизчерпаха. Пострадалите бяха изтеглени встрани, а камъните и юмруците постепенно отстъпиха място на крясъците, ругатните и заканите. Но имаше и такива, които продължаваха битката. На мястото на насинените и изтощените се появяваха нови: някои от любопитство, други изпълнени с гняв, а трети просто пияни и жадуващи за бой. В телевизионните репортажи се долавяше истерия, някои бяха силно преувеличени, а слуховете се разпространяваха с бързината на горски пожар — из баровете на Първо и Второ авеню, претъпкани с млади републиканци, хулещи президента; на „Сейнт Марк“ и из дупките на Ийст Вилидж, където се събираха марксисти и всякакви други противници на статуквото; по факсове и телефони. Тези слухове течаха успоредно с новините. Едни твърдяха, че бездомниците и техните поддръжници са станали жертва на полицейски геноцид, други поддържаха версията, че леви радикали и криминални престъпници палят банки, стрелят по мирни граждани и грабят магазини. Повярвалите на тези приказки се организираха в бойни групи, които посрещаха последните групи бездомници, появяващи се тук-там в околностите на парка и успели да избягат от силите на реда и сълзотворния газ.

Но ударното ядро на движението „Да си върнем града“ — брамините на нюйоркското богатство и власт — отдавна беше изчезнало от мястото на събитието и се бе затворило в своите мезонети и резиденции. Имаше и такива, които останаха на широката поляна с надеждата да осъществят последното си бдение, след като полицията овладее положението. Но когато силите на реда започнаха да изтласкват побеснялата тълпа, побойниците отстъпиха в същата посока — към просторните тревни площи и кулата на Главния резервоар, без да дават признаци, че ще напуснат сражението. Тъмнината, гъстата растителност и стената от храсталаци пречеха на полицията да ги разбие и укроти.

А и самите униформени действаха предпазливо. Редиците им бяха оредели заради операцията по прочистване на подземията, пък и се появиха с голямо закъснение на мястото на безредиците. Високите чинове отлично съзнаваха, че в множеството може да са останали и влиятелни хора, а кметът беше крайно чувствителен към идеята за безогледно използване на палките и сълзотворния газ. За капак на всичко трябваше да изпратят допълнителни сили в съседните квартали, откъдето идваха съобщения за спорадичен вандализъм и разграбване на магазини. Всички помнеха последните размирици в района на Краун Хейтс, продължили цели пет денонощия и нанесли големи поражения.

Изправена до линейката, Хейуърд гледаше как носилката с Биъл се насочва към отворените задни врати. Подвижните крачета се сгънаха и влязоха в улеите, а раненият простена и вдигна ръка към бинтованата си глава.

— По-внимателно! — обади се тя, после се наведе към вътрешността на линейката и попита: — Как се чувстваш, друже?

— Бил съм и по-добре — отвърна с немощна усмивка полицаят.

— Ще се оправиш — кимна тя и се обърна с намерението да се отдалечи, но гласът на Биъл я спря.

— Онзи мръсник Милър със сигурност щеше да ме зареже, сержант — тихо промълви той. — Вие двамата ми спасихте живота…

— Забрави — отвърна Хейуърд. — Нали това ни е работата?

— Може би — въздъхна Биъл. — Но ти благодаря. Никога няма да го забравя.

Тя кимна, остави го на грижите на санитарите и приближи вратата на шофьора.

— Какво ново?

— Зависи какво те интересува — отвърна онзи, без да вдига глава от пътния лист в ръцете си. — Курсът на златото, международното положение…

— Зарежи глупостите, ами кажи какво става там — отвърна Хейуърд и махна с ръка към парка.

Наоколо цареше странна, почти сюрреалистична тишина. Трафик липсваше, само по пресечките се виждаха линейки и патрулни коли. Платното на самия булевард беше тъмно, тъй като повечето от уличните лампи бяха разбити, а някои още съскаха и изпускаха рояци искри. На бледата светлина се виждаха тухли, счупени стъкла и парчета бетон. На юг, в дъното на булеварда, се появяваха все нови и нови мигащи сини лампи.

— Къде беше досега? — учудено я погледна шофьорът. — Сигурно вдън земя, щом не знаеш какво става тук от два часа насам!