По бузата на жената се търкулна една сълза, устните й се сгърчиха.

— Ojos…

— Моля?

— Очи…

Последва нова пауза, после устните на госпожа Муньос отново се размърдаха:

— Дошли тихо… Очи на гущер, дяволски очи!

От гърдите й се изтръгна тих стон.

Дагоста отвори уста, но срещна предупредителния поглед на Уосърман.

— Очи… cuchillos de pedernal… лице на сатаната…

— Какви лица?

— Стари лица, viejos…

Покри очите си с длани и простена.

Уосърман скочи на крака.

— Достатъчно — вдигна ръка той. — А сега вън!

— Но тя искаше да…

— Вън, веднага!

В коридора Дагоста измъкна бележника си и старателно си записа испанските думи — така, както ги беше чул.

— Какво е това? — надникна иззад рамото му Хейуърд.

— Испански.

— За пръв път виждам такъв испански — сбърчи вежди младата жена.

— Само не ми казвай, че говориш и испански! — стрелна я с поглед Дагоста.

— Не можем да дрънкаме само на английски — отвърна Хейуърд и веждата й леко помръдна: — А какво означава тази заврънкулка?

— Дръж! — тикна бележника в ръцете й. — Гледай да отгатнеш какво е казала.

Хейуърд се задълбочи в текста, беззвучно мърдайки устните си. Миг по-късно влезе в стаята на сестрите и вдигна телефона.

Уосърман излезе в коридора и внимателно затвори вратата след себе си.

— Доста… хм… неортодоксален подход, лейтенант — рече. — Но все пак помогна. Длъжен съм да ви благодаря.

— Не ми благодарете, ами я вдигнете на крака. Имам още куп въпроси към нея.

Хейуърд беше оставила слушалката и вървеше към тях. Спря на крачка от Дагоста и тикна бележника в ръцете му:

— Това е максималното, което успях да направя с помощта на Хорхе.

Дагоста погледна написаното и се намръщи:

— Ножове от кремък?!

— Най-близкото ни предположение — сви рамене Хейуърд.

— Благодаря.

Дагоста тикна бележника в джоба си и се понесе с бърза крачка по коридора. После изведнъж спря, сякаш се беше сетил за нещо.

— Докторе, в рамките на един час тук ще се появи капитан Уокси.

Лицето на лекаря потъмня.

— Според мен госпожа Муньос е прекалено изтощена, за да приема когото и да било — добави лейтенантът. — Прав съм, нали? Кажете му, че това е мое мнение, в случай че се опита да ви създава неприятности.

Върху лицето на Уосърман се появи широка усмивка, този път съвсем искрена.

Марго се появи в конферентната зала на музея някъде около десет сутринта, но само за да установи, че заседанието вече е започнало. Малката масичка в центъра на помещението беше отрупана с чашки от кафе, салфетки, недоядени кроасани и опаковки от сандвичи. Младата жена с изненада видя началника на полицията Хорлокър, който изглеждаше някак не на място сред Фрок, Уокси и Дагоста — най-вече заради сребърните ширити на реверите и по фуражката му. Атмосферата беше наситена с неприязън.

— Нима искаш да повярваме, че убийците живеят в твоите прословути „Тунели на Астор“?! — викна нервно Уокси, после, доловил шума от отварянето на вратата, рязко се обърна: — Много се радвам, че все пак се появихте!

Фрок вдигна глава и бързо премести количката си, за да й направи място край масата.

— Марго! — с облекчение възкликна. — Най-после! Само ти можеш да внесеш яснота! Тук присъстващият лейтенант Дагоста съобщи доста странни неща във връзка с разкритията ти в лабораторията на Грег. Спомена, че в мое отсъствие си направила някои… хм… допълнителни изследвания. Ако не те познавах толкова добре, бих си помислил, че…

— Моля за внимание! — обади се с твърд глас Дагоста и бавно огледа лицата на смълчалите се участници в съвещанието. — Бих помолил доктор Грийн лично да представи своите заключения.

Марго зае място край масата, изненадана от мълчанието на Хорлокър. Нещо беше станало. Не можеше да бъде напълно сигурна, но имаше чувството, че е свързано със среднощното клане в метрото. Първата й мисъл беше да се извини за закъснението, като обясни, че беше останала в лабораторията до три сутринта, но после се отказа. Доколкото й беше известно, асистентката й Джен все още продължаваше работа на няколко крачки оттук, в дъното на коридора.

— Момент, момент! — намеси се Уокси. — Тъкмо казвах, че…

— Млъквай, Уокси! — мрачно го изгледа Хорлокър. — Доктор Грийн, искам да ни обясните с какво се занимавахте и какво точно открихте.

Марго пое дълбоко въздух и започна:

— Не знам какво ви е казал вече лейтенант Дагоста, но ще бъда кратка. Всички знаете, че силно деформираният скелет, който изследвахме, принадлежи на Грегъри Кавакита, бивш уредник в музея. Двамата постъпихме тук едновременно, като младши асистенти. След напускането си Грег по всяка вероятност е работил в няколко нелегални лаборатории, последната от които — в железопътното депо на Уест Сайд. След като направих основно проучване на мястото, открих неоспорими доказателства за естеството на заниманията му преди да умре, а именно — производство на генетично изменени Liliceae mbwunensis.

— Растението, което е служело за храна на Музейния звяр? — ахна Хорлокър.

— Да — потвърди Марго. — Но сега вече знам, че е нещо повече от обикновена храна за звяра. Ако заключенията ми са верни, това растение съдържа реовирус, който предизвиква морфологични изменения у всяко живо същество, което го погълне.

— Повторете, ако обичате — обади се Уокси.

— То предизвиква мащабни физически изменения. Уитлъси — ръководителят на експедицията, изпратила това растение в музея, вероятно е погълнал известно количество от него — може би случайно, може би против волята си. Няма как да узнаем това. Но вече е абсолютно сигурно, че музейния звяр е бил самият той — Джулиан Уитлъси.

Фрок шумно си пое дъх, останалите мълчаха.

— Не е за вярване, знам го — сви рамене след кратката пауза Марго. — Особено с оглед на заключенията, до които стигнахме след унищожаването на звяра. Тогава приехме, че той е някаква еволюционна аберация, която се храни със специалната трева. Решихме, че вследствие ликвидирането на жизнената му среда той е поел по следите на последните запаси от нея. Както знаете, с тази трева са били опаковани част от образците, които експедицията на Уитлъси е изпратила в Ню Йорк. На даден етап, лишен от възможността за достъп до любимата си храна, звярът започва да поглъща заместителя, който му е подръка — а именно, хипоталамуса на човешкия мозък, съдържащ много от хормоните, открити в растението.

Но сега съм на мнение, че заключението ни е било погрешно. На практика звярът е бил измененият до неузнаваемост Уитлъси. Очевидно Кавакита е стигнал до същото заключение, а след това, добрал се по някакъв начин до известно количество образци от растението, е започнал да го променя по генетически път. Според мен на даден етап е решил, че е успял да отстрани негативните ефекти.

— Кажете за наркотика — обади се Дагоста.

— Кавакита е отглеждал растението в големи количества. Мисля, че е добивал от него рядък опиат, който, доколкото ми е известно, носи името „Гланц“. В добавка към типичните за вирусите качества, този наркотик най-вероятно предизвиква силни халюцинации и има мощно опияняващо действие. Кавакита трябва да го е продавал на подбран кръг потребители, за да финансира изследванията си. Едновременно с това е тествал откритието и върху себе си. В даден момент е погълнал някакво количество от растението и това обяснява чудовищните малформации на скелета му.

— Но защо му е трябвало да го опитва, след като препаратът действа по толкова ужасяващ начин? — обади се Хорлокър.

— Не знам — сбърчи вежди Марго. — Може би е изолирал нови щамове и на даден етап е решил, че отстраняването на негативните странични ефекти е завършило успешно. А може би е открил нещо, което носи определени предимства. Аз се заех да изследвам пробите от растението, които открих в лабораторията му. Вкарахме различни дози в кръвоносната система на опитни мишки, използвахме го и върху едноклетъчни. В момента асистентката ми Дженифър Лейк обработва резултатите.