— Фрок…

— После! — докосна устните й Пендъргаст. — Ще имаме време да говорим надълго и нашироко.

— Как можа да стигне дотам! — промълви Марго и поклати глава. — Какво го е накарало да взема препарата и да построи онази ужасна колиба!?

— Мен ме смущава друго — въздъхна Пендъргаст. — Защо винаги се оказва, че знаем твърде малко за хората, включително и за най-близките си приятели? Нямаме понятие от тайните им амбиции, от оня вътрешен огън, който ги тласка напред… Например Фрок… Никой от нас не е подозирал за бясната му амбиция да си възвърне способността да се движи. Виж, арогантността му е друга работа. Всички велики учени са в една или друга степен арогантни. Фрок със сигурност е оценил напредъка на Кавакита при усъвършенстването на препарата. Но дозите му за лична употреба са били доста по-пречистени от тези, довели до израждането на Бръчкавите. Очевидно е бил уверен, че ще отстрани недостатъците и недоглеждането на Кавакита. Открил е огромния потенциал на реовируса за лечение на физически недъзи и не се е колебал да го използва докрай. Но в хода на този процес е пропуснал за отбележи един страничен ефект, който в крайна сметка се оказва решаващ: вирусът уврежда психиката далеч повече, отколкото лекува физиката. Така на повърхността изплуват неподозираните амбиции и съкровените мечти, които до този момент са били дълбоко погребани в съзнанието му — гротескно изкривени и чудовищно извратени, те властно ръководят действията му. Свидетелство за това е онази отвратителна колиба. Той иска да бъде бог. Бог на себе си, бог на еволюцията…

Марго затвори очи, напълни гърдите си с въздух и отпусна ръце. Ритмичното полюшване на катера я унесе. Не след дълго се измъкнаха от Клоаката, плъзнаха се покрай изоставените квартали и излязоха на чист въздух. Над Хъдзън свежото утро вече отстъпваше пред поредния летен ден, който се очертаваше горещ и задушен. Обърнат към кърмата, Дагоста мълчаливо гледаше пенливата кафеникава диря на катера.

Марго бавно осъзна, че ръката й лежи върху някаква издутина на десния джоб. Бръкна в него и измъкна непромокаемия пакет, който Мефисто й беше връчил в тъмния тунел. Обзета от любопитство, тя бързо го отвори. Кратката бележка вътре се беше превърнала във влажни, абсолютно невъзможни за разчитане петна от мастило. Под нея се показа една доста начупена и избеляла черно-бяла снимка, на която се виждаше усмихнато хлапе в работен комбинезон и железничарска фуражка на главата. Беше възседнало дървено конче на колела, зад което, сред гъсталак от кактуси, имаше очукана каравана. Далеч зад нея се долавяха очертанията на висока планинска верига. Вторачена в щастливото детско личице, Марго бавно разпозна чертите на мъжа, в който се беше превърнало. Прибра снимката в плика и внимателно го пъхна в джоба си.

— Какво стана с резервоара? — попита със спокоен глас тя, обръщайки се към Пендъргаст.

— През последните шест часа не се наблюдават промени в нивото — отвърна агентът. — Очевидно положението е овладяно.

— Значи успяхме.

Пендъргаст не отговори.

— Не сме ли? — попита тя и в очите й се появи тревога.

— Май така изглежда — промърмори агентът и погледна встрани.

— Какъв е проблемът? — настоя тя. — Виждам, че се колебаеш…

Той се извърна към нея и прикова светлите си очи в нейните.

— Имахме късмет, че срутените стари галерии издържаха и прекратиха разлива. През следващите двадесет и четири часа тиоксинът ще унищожи останалите в резервоара растения, както и попадналите в тунелите. Но все още не можем да бъдем сигурни…

— А кога ще бъдем?

— Нека аз да ти кажа кога — усмихна се Дагоста. — На днешния ден след една година ще седна в „Мърсърс“ на Саут Стрийт и ще си поръчам стек от риба-меч, цяло кило порцията. Ако не превъртя, след като го хапна, значи можем да дишаме по-спокойно!

В същия миг слънцето изскочи иззад заобленото било на Вашингтон Хейтс и водата засия със зеленикави оттенъци. Смитбек престана да бърше лицето на Марго и вдигна глава. Пред очите му се разкри панорамата на модерните небостъргачи в центъра, позлатени в свежото утро, които влизаха в странен, но красив контраст с моста „Джордж Вашингтон“, който излъчваше сребристо сияние.

— Лично аз няма да се докосна до любимите си frutti del mare, поне в близко бъдеще — промърмори Пендъргаст. Марго му хвърли изпитателен поглед, търсейки някакъв знак, че се шегува. Но лицето му беше сериозно, дори малко мрачно. След кратко колебание тя кимна, че го разбира.

Движението „Да си върнем града“ прекрати публичните си прояви. Госпожа Уишър получи почетната длъжност шеф на отдел „Връзки с обществеността“ в градската управа и започна активно да работи със следващата администрация, без да губи дори частица от гражданското си съзнание. А един малък парк на Петдесет и трета улица бе наречен „Памела Уишър“.

Лора Хейуърд отклони предложеното й повишение и напусна полицията, предпочела научната работа и дипломирането си в Нюйоркския университет.

Бил Смитбек написа книга за събитията от онази нощ и тя — издадена с твърди корици — се задържа в списъка на бестселърите няколко месеца наред, въпреки сериозната редакционна намеса на държавата в лицето на специален агент Пендъргаст. В крайна сметка Марго беше тази, която убеди — или по-скоро изнуди журналиста да дари половината от приходите си на приюти и за други благотворителни цели.

Точно една година след наводняването на тунелите „Астор“ Пендъргаст, Дагоста и Марго Грийн се срещнаха на официален обяд в прочутия рибен ресторант, който се намираше на пристанището отвъд Саут Стрийт. Никой не узна темата на разговора им, но когато Дагоста се появи на улицата, върху лицето му грееше широка усмивка, в която — кой знае? — май се долавяше и облекчение.

Събитията и действащите лица в този роман са художествена измислица, но това не се отнася до подземията на Манхатън и техните обитатели. Установено е, че през последните няколко години в огромния лабиринт от тунели, стари водопроводи, минни галерии, изоставени гари и канали, са живели приблизително пет хиляди бездомници, без да се броят онези от тях, които са намерили приют в неизползвани газ станции, котелни и всякакви други помещения. Само под гарата Гранд Сентрал лежат стари тунели на седем нива, а в някои райони на града те надвишават тридесет. Тунелите „Астор“ със своите елегантни станции и мраморни перони наистина съществуват, макар и под друго название и в по-скромни размери. Точни и ясни карти на манхатънските подземия не съществуват и те наистина представляват една неизследвана и пълна с опасности територия.

Голяма част от разказаното в романа относно живота на бездомниците или къртиците е истина. Някои предпочитат да ги наричат „безкъщници“, защото за тях подземията са истински дом. В много случаи те се организират в общини, част от членовете на които не излизат на светло с месеци. В резултат очите действително привикват с мрака и дори започват да виждат в него. Те живеят благодарение на „бегачи“, които им носят храна от повърхността, като менюто им често се разнообразява с плъхове — както е описано в един епизод от книгата. Храната си приготвят на лагерни огньове или на парата от централното отопление, а вода и електричество крадат от многобройните подземни съоръжения и инсталации. Доказано е, че една от тези общности прибягва дори до почасовите услуги на учител, защото в подземията живеят и деца — обикновено скрити там от родителите им, които не желаят да ги дадат за принудително осиновяване. Къртиците наистина си предават съобщения на големи разстояния, използвайки система от почуквания по точно определени тръби. И накрая, отделни индивиди твърдят, че дълбоко под земята наистина съществува луксозна чакалня от деветнадесети век, обзаведена с кристални огледала, мозайки по стените, шадраван, концертен роял и кристален полилей — такава, каквато сме я описали в романа.