— Нека попитаме и Пендъргаст, на него може да му хрумнат някакви идеи — предложи Дагоста, погледа известно време пръснатите фотографии, после ги отмести встрани. — Но искам да уточня някои неща, доктор Грийн. Каква е била целта на Кавакита в тази сложна и очевидно скъпа лаборатория?

— По всяка вероятност се е опитвал да укроти опиата, отстранявайки рептилните гени от растението на Мбвун.

— Да укроти?

— Мисля, че целта му е била да създаде наркотик, който не причинява уродливите физически промени, а предлага на потребителя енергия, сила и бързина, плюс изостряне на сетивата. Такава хиперчувствителност, каквато демонстрира Мбвун, но без страничните ефекти.

Марго вдигна диаграмата и започна да я навива.

— За да бъда сигурна, ще изследвам тъканни проби от трупа му. Макар да съм убедена, че ще открием следи от дрогата на Мбвун — разбира се, значително модифицирани. Мисля, че веществото съдържа и допълнителни наркотични ефекти.

— Искаш да кажеш, че Кавакита го е изпробвал върху себе си?

— Убедена съм. Но някъде е допуснал грешка. Вероятно не го е рафинирал достатъчно и резултатът са онези скелетни малформации, които забелязахме.

Дагоста отново изтри потта от челото си. Ужасно му се допуши.

— Само още нещо — рече той. — Кавакита беше умен човек. Не съм убеден, че ще погълне неизследвано вещество просто ей така, заради идеята. По-скоро би го подложил на задълбочени тестове и изследвания.

— Прав си, лейтенант. Вероятно оттук се ражда и чувството за вина. Наистина не би поел дрогата, преди да я изпробва върху нещо или някой.

— О — простена Дагоста, помълча малко, после добави: — О, мамка му!

Бил Тръмбъл се чувстваше превъзходно.

Само за днешния ден акциите бяха скочили с шестнадесет пункта, за седмицата — с повече от сто, а и краят му не се виждаше. Само на двайсет и пет, той вече изкарваше по сто хилядарки годишно. Съучениците му от Бабсън сигурно щяха да позеленеят от завист, като го чуят на срещата на випуска, насрочена за идната седмица. Повечето от тях бяха мениджъри от средно ниво, без особени перспективи и доволни да получават по петдесет бона на година.

Заобиколен от приятелите си и подхвърляйки шеговити закачки, Тръмбъл мина през подвижните бариери и излезе на перона на метрото на улица „Фултън“. Минаваше полунощ. Вечерята на пристанището мина много добре, обилно полята с бира и в приятни разговори — най-вече за бързото им забогатяване. В момента обект на закачките им беше някакъв новак, съвсем наскоро включен в програмата за обучение, който по всеобщо мнение нямаше да изкара и месец.

В лицето го блъсна вълна застоял въздух, в далечината се светнаха жълтеникавите фарове на композицията. След половин час щеше да си е у дома. За миг се подразни от мисълта, че живее толкова далеч от Уолстрийт — чак на Деветдесет и осма улица и Трето авеню. Май вече е време да се премести в някоя мансарда към центъра или хубав двустаен апартамент в района на Шестдесета улица. Домашен адрес в Сохо звучи доста добре, но Ийст Сайд си е друга работа. Балкон на висок етаж, кралско легло, кремав мокет, хром и стъкло…

— … А тя му вика: „Дай седемдесет долара назаем, сладур!“ — довърши историята си един от членовете на компанията, а другите избухнаха в гръмогласен смях, към който механично се присъедини и Тръмбъл.

Експресният влак с грохот навлезе в района на станцията. Един от приятелите му шеговито го побутна по рамото и той инстинктивно се дръпна назад. Спирачките пронизително изпищяха, композицията спря. Младежите нахлуха в един от вагоните.

Тръмбъл се отпусна на близката седалка и недоволно се огледа. Климатичната инсталация не работеше. През отворените прозорци нахлуваше застоял топъл въздух, придружен от оглушителното тракане на колелата. Жегата беше непоносима и той механично разхлаби вратовръзката си. Умората започваше да си казва думата. Слаба, но постоянна болка пулсираше в слепоочията му. Кос поглед към часовника го осведоми, че само след шест часа трябва да е отново на работното си място. Въздъхна, облегна се назад и затвори очи. Грохотът на влака изключваше всякакви разговори.

Част от компанията слезе на Четиринадесета, за да хване връзката с гара „Пен“. Стиснаха ръката му, потупаха го по рамото и изчезнаха. На „Гранд Сентрал“ слязоха още неколцина. Във вагона останаха само Тръмбъл и Джим Колб — дилър на ценни книжа от долния етаж, с когото не се обичаха особено. Бил затвори очи и изпусна поредната тежка въздишка. Влакът задълба надолу по експресната линия.

Смътно усети, че спират на Петдесет и девета улица, вратите се отвориха и затвориха. Още една спирка, сънено си рече той, когато композицията с грохот пое в мрака. До Осемдесет и шеста оставаха около тридесет преки.

Внезапно влакът се люшна, спирачките диво писнаха. Тръмбъл се събуди и ядосано се огледа.

— Пак нещо се потроши! — рече на висок глас Колб. — Мамка й на тая шибана линия №4! — Огледа се, но изявлението му не предизвика никаква реакция у двамата му полузаспали спътници. Вероятно по тази причина реши да смушка Тръмбъл, който му отговори със замаяна усмивка, макар да го намираше досаден. Тоя Колб е шибан карък и нищо повече!

Очите му бавно обиколиха вътрешността на вагона и спряха на симпатична жена, вероятно келнерка в нощно заведение, и чернокож задрямал пубер, който, въпреки 40-градусовата жега, беше намъкнал дебело палто и вълнена шапка на главата. Сигурно се прибира след някой среднощен обир, помисли Тръмбъл и неволно опипа малкото сгъваемо ножче в джоба си. Нямаше намерение да се разделя с портфейла си, въпреки че вътре не беше останало почти нищо.

Нещо над главата му пропука и дрезгав глас обяви:

— Внимание, пътници, малък проблем със сигнализацията. Скоро ще бъде решен.

— Тия ги разправяй на баба ми! — мрачно изръмжа Колб.

— А?

— Вечно и едно и също! Все семафорите са им криви! Бързо, ама на куково лято!

Тръмбъл скръсти ръце пред гърдите си и затвори очи. Главоболието му се засилваше, а жегата го обгърна като тежко одеяло.

— Вземат по долар и половина за тая сауна, мамка им! — не мирясваше Колб. — Другия път май трябва да си наемем лимузина!

Тръмбъл разсеяно кимна и погледна часовника си. Един без четвърт.

— После се чудят защо хората пътуват гратис! — добави все така заядливо спътникът му.

Тоя няма ли да млъкне, въздъхна младежът, после долови някакъв шум и погледна към прозореца. Неясна сянка прекосяваше съседния коловоз. Пак правят нощни ремонти, защото трафикът не е толкова натоварен, разсеяно си помисли той. Сянката приближаваше. Но ако има повреда във влака, един Господ знае докога…

Фигурата приближи и Тръмбъл изведнъж изправи гръб, забравил мрачните си предположения. В тунела тичаше жена, цялата в бяло, а от гърба й стърчеше нещо, което мрачно проблясваше на светлината от вагоните.

— Хей, видя ли това? — обърна се той към Колб.

— Какво?

— Някаква жена тичаше покрай влака.

— Май си пийнал повечко бира, момчето ми — ухили се Колб.

Тръмбъл скочи на крака и проточи врат през отворения прозорец. Нищо. Тунелът беше тъмен и пуст. Дръпна се навътре и бавно се огледа. Беше ясно, че никой от останалите пътници не е забелязал каквото и да било.

Какво става тук, по дяволите? Обир? Отново надникна през прозореца, но тунелът беше все така пуст.

— „Бързото“ май ще се проточи — изръмжа Колб и почука по стъклото на скъпия си ролекс.

Главата на Тръмбъл забуча. Дали пък наистина не беше прекалил с пиячката? Ако е така, значи трябва да си даде почивка, защото това му се случваше за трети път в рамките на една седмица. Вероятно е видял работник от поддръжката, който носи нещо на гръб. Може и да е била жена, напоследък там назначават всякакви. Погледна през двойната врата към съседния вагон. Единственият пасажер там гледаше право пред себе си с отегчено лице. Ако е станал някакъв инцидент, сигурно ще им съобщят по радиоуредбата.