Литмир - Электронная Библиотека
A
A

Спомените я върнаха към ужасната седмица, когато започнаха убийствата в музея. Тържественото откриване на експозицията „Суеверия“, масовото клане и накрая ликвидирането на Мбвун. Грег Кавакита работеше като помощник-уредник в музея, бе неин колега и студент на Фрок. Негова беше основната заслуга за идентифицирането и унищожаването на чудовището. Програмата му за генетична екстраполация отговори на въпроса що за същество е Мбвун и как може да бъде унищожено. Но ужасният развой на събитията му се отрази по-тежко, отколкото на останалите. Малко по-късно той напусна музея, обръщайки гръб на блестяща научна кариера. И изчезна. Никой не чу нищо повече да него.

Никой, с изключение на Марго. Младежът бе направил опит да се свърже с нея, за това свидетелстваше съобщението на телефонния й секретар отпреди няколко месеца. В него споменаваше, че има нужда от помощта й, но тя не си направи труда да му звънне един телефон.

Едва сега разбра защо е напуснал музея: страдал е от ужасна болест, която бе деформирала костите му, бавно превръщайки го в чудовищно изкривения скелет на носилката. Несъмнено е изпитвал срам, вероятно и страх. Търсил е начин да се лекува. И в крайна сметка се е превърнал в скитник. Животът му, започнал с толкова красиви надежди, бе завършил по възможно най-гадния и унизителен начин: убийство, обезглавяване, зловещо хрущящи кости в мрака.

Потръпна въпреки топлите лъчи на слънцето, които проникваха през прозореца. Краят на този човек е бил ужасен. Ако знаеше за състоянието му, със сигурност би се опитала да му помогне. Но желанието да забрави я бе обзело с такава сила, че не мислеше за нищо друго, освен за физически упражнения и работа. И изобщо не му се обади.

— Доктор Фрок?

Инвалидният стол проскърца зад гърба й.

— Доктор Фрок… — прошепна Марго и спря. Нямаше сили да продължи.

После усети докосването на треперещите му пръсти по лакътя си.

— Дай ми малко време да го асимилирам — промълви възрастният мъж. — Само миг, моля те. Нима е възможно подобно нещо? Жалката купчина кокали, която кълцаме за изследване, да се окаже… Грегъри. — Гласът му секна. Ръката му безсилно се свлече от лакътя й, за миг позлатена от тънък слънчев лъч.

Стиснала клепачи, Марго слушаше накъсаното си дишане. Трябваха й няколко дълги секунди, за да събере сили и да се отдръпне от прозореца. Дори не погледна към масата. Не знаеше дали някога ще успее да спре поглед на останките върху нея. Предпочете да се обърне към стария професор, който стоеше зад гърба й, без да помръдне. Очите му бяха сухи и гледаха някъде далеч.

— Най-добре е да звъннем на Дагоста — прошепна тя.

Фрок дълго мълча, после леко кимна в знак на съгласие.

Втора част

Cui ci sono dei mostri

По разбираеми причини достоверни статистически данни за подземните обитатели на Манхатън липсват. Проведеното през 1994 година проучване на екипа на Ръшинг — Бънтън сочи, че само в малкия участък между гара „Пен“ от югозапад и „Гранд Сентрал“ от североизток живеят около 2750 души, като през зимните месеци броят им нараства до 4500. Според автора на настоящия материал тези числа са силно занижени.

Не съществуват точни сведения за ражданията и смъртността в подземен Ню Йорк. Но ако се отчете наличието на огромен брой наркомани, престъпници, бивши затворници, психически увредени или нестабилни лица, които населяват подземния свят, може да се заключи, че обстановката в него е изключително сложна и опасна. Всички тези хора, които по една или друга причина са обърнали гръб на обществото и са потънали в мрака на тунелите, го правят с надеждата да намерят уединение и покой, сигурност или пълно откъсване от обществото. Според някои изчисления избралите подземията индивиди оцеляват средно около двадесет и два месеца.

Л. Хейуърд,
„Касти и общности под Манхатън“
(предстояща публикация)

23

Шестдесет и трета улица — Запад се простираше към Хъдзън, обточена от два реда големи кооперации, които постепенно намаляваха и отстъпваха място на добре поддържани еднофамилни къщи. Навел поглед и наострил сетива, Дагоста вървеше с решителна крачка. Опърпаната фигура на Пендъргаст се тътреше пред него, излъчвайки доста особена миризма.

— Страхотен начин да си прекарам следобеда! — мрачно промърмори лейтенантът.

Сърбеше го навсякъде, но той избягваше да се чеше, защото това означаваше да се допре до мазния шлифер, кирливата найлонова риза или вехтите, излъскани от употреба панталони. Направо да се чуди човек откъде Пендъргаст бе успял да изрови тези дрипи.

На всичко отгоре, калта и мазните петна по лицето му бяха напълно автентични и нямаха нищо общо с какъвто и да било грим. Дори обувките му имаха отвратителен вид. На опитите му да протестира агентът отвърна с тих, но непоколебим глас:

— От това зависи животът ти, Винсънт.

Не му позволи да си вземе нито оръжието, нито значката.

— Да не ти обяснявам какво ще ни се случи, ако открият нещо подобно!

Казано с две думи, цялата експедиция протича в разрез с полицейските правила, мрачно поклати глава Дагоста.

Вдигна глава и успя да зърне жената на високи токчета и с чиста лятна рокля, която дръпна каишката на миниатюрното чихуахуа и се отстрани от пътя им с извърната глава. В момента, в който Пендъргаст се изравни с нея, кученцето скочи напред и избухна в бесен лай. Агентът се отмести и направи опит да ги заобиколи, но псето се втурна подире му, а лаят му премина в истеричен вой.

Дагоста добре видя отвращението, което се изписа върху лицето на жената. Физическият дискомфорт даде силен тласък на негодуванието му. Бе, коя е тая, та ще ни съди? Спря внезапно до нея, погледна я в очите, и като издаде брадичка, предизвикателно подхвърли:

— Желая ви приятен ден.

— Гаден тип! — изпищя жената, отскочи назад и дръпна каишката на кученцето: — Стой по-далеч от тоя, Пти Чу!

Пендъргаст рязко се завъртя, хвана го за лакътя и бързо го дръпна зад ъгъла на авеню „Колумб“.

— А бе ти да не си се побъркал? — изръмжа през зъби и забърза напред.

— Помощ, нападат ме! — разкрещя се оная с кучето.

Пендъргаст драсна на юг, а Дагоста се втурна подире му.

Шмугнаха се в първата пресечка и агентът спря над металната решетка на градската канализация. Извади от джоба си закривено желязо, издърпа я встрани и кимна на спътника си. Дагоста заслиза по назъбените стъпала, а Пендъргаст намести плочата над главата си и го последва. Долу мъждиво просветваха коловозите на метрото. Прескочиха ги, плъзнаха се под свода на тунела и продължиха към по-долното ниво, вземайки стъпалата по две наведнъж.

Най-после спряха. Задъхан, Дагоста почти се блъсна в спътника си.

— „Приятен ден“, а? — ядно процеди Пендъргаст и включи фенерчето си. — Какви ги вършиш, Винсънт?

— Исках да бъда любезен, нищо повече — сприхаво се сопна лейтенантът.

— И да потопиш кораба, преди да се е отлепил от кея! Не забравяй, че те взех като допълнение към маскарада, нищо повече. Мефисто ще говори с мен само ако се представя като водач на неговото ниво. А това изисква присъствието на адютант. — Лъчът на фенерчето се насочи към някакъв страничен тунел: — Оттук тръгваме на изток, към неговите владения.

Дагоста кимна.

— Изпълнявай инструкциите. Ще говоря аз, а ти забравяш, че си ченге. Каквото и да се случи, не се намесвай. Дръж. — От джоба на мръсния шлифер се появиха две плетени шапки и агентът му подаде едната.

— Това пък за какво ми е?

— Шапката прикрива формата на главата. А ако се наложи да бягаме, просто ги захвърляме и променяме „профила си“. Не забравяй, че не сме свикнали с мрака и това автоматично ни поставя в неравностойно положение. — Измъкна някаква гума и я налапа.

— За какъв дявол ти е това? — попита Дагоста, докато нахлузваше шапката.

31
{"b":"200056","o":1}